Ултиматум

Простото определение за ултиматум е искане, ограничено в определен времеви период, принуждаващо към изпълнение, срещу заплаха за сериозни последствия. Ултиматумът слага край на всякаква идея за преговори и затова, най-често предхожда обявяването на открити враждебни действия. Но, всичко това е така, само когато става дума за истински ултиматум, а не за средство за политически пазарлък.

През последните седмици, все по-често партии от управляващото мнозинство прибягват до ултиматуми. Началото бе сложено от Патриотичния фронт, който само две седмици след съставянето на правителството, на 20 ноември 2014 година, поиска да бъде сменен един от кандидатите за заместник-министър на отбраната заради турското му име. Заплахата тогава беше, че ПФ ще оттеглят парламентарната си подкрепа. Всъщност, тя и до днес се изразява в една декларация, с която се обявява подкрепа за Програмната декларация на правителството.

През пролетта на тази година, когато изглеждаше че Георги Първанов е изгубил контрол върху парламентарната група на АБВ, партията му постави ултиматум за повишаване на диалогичността в управляващата коалиция. Заплахата беше, че АБВ ще оттегли подкрепата за правителството, а може би дори и своя министър и вицепремиер Ивайло Калфин. Един месец по-късно, когато поставеният срок изтече, нямаше изявление за причините партията да продължи участието си в управлението, нито обяснение какво точно се е променило.

В края на май тази година, ПФ отново постави ултиматум, оформен в седем точки, на който правителството трябваше да отговори до един месец. В противен случай, от ПФ обясниха, че ще оттеглят декларацията си, с която подкрепят другата декларация. ГЕРБ реагираха почти незабавно и бяха положени видими усилия, за преодоляване на недоверието на Патриотите. В началото на юли, ПФ заявиха, че са частично удовлетворени и поставиха нов тримесечен срок за постигане на пълното им удовлетворение. По странен начин този нов тримесечен период съвпада с периода на пред-кампания за местните избори, а поредната им оценка за изпълнението ще съвпадне с откриването на предизборната кампания.

Насърчени от видимия резултат, постигнат от ПФ, от АБВ също решиха да поставят ултимативно искането си за диалог по отношение на съдебната реформа. Партията на Първанов реши да започне този „диалог” като откаже да подкрепи предложенията за промяна в конституцията. В резултат от това, както и поради липсата на двама народни представители – от РБ и от ПФ, позицията на АБВ доведе до бламиране на проекта за промяна в основния закон във Временната комисия за подготовка на законопроекта.

В отговор на поредния ултиматум, от Реформаторския блок заявиха, че ако АБВ не подкрепи в пленарна зала промените в конституцията, РБ ще блокират пенсионната реформа и ще предизвикат правителствена криза като поканят Ивайло Калфин да напусне правителството. В резултат от всичко това, Първанов обясни, че предлаганата от правосъдния министър Иванов реформа била несериозна, както и позицията на РБ.

За момента, нищо не подсказва готовност партиите от управляващото мнозинство да престанат да се замерят с ултиматуми. С други думи, ако ти така – аз още по-така, ако перифразираме Алеко Константинов. Смесването на представата за ултиматум с обикновено изнудване не е продуктивно политическо действие. Ако някой наистина има намерение да напусне управляващата коалиция, няма нищо по-добро от фразата на Уинстън Чърчил – „на когото му е горещо – да излезе от кухнята”. Но, дори и горещо, изглежда че все още в кухнята е по-приятно, отколкото навън.

С наближаването на местните избори, тактиката на малкия изнудвач ще бъде „доразвита творчески”. Няма съмнение, че тези маневри имат предизборен характер. Както партии и коалиции, които са част от управляващото мнозинство, така и опозицията все по-често ще демонстрира непримиримост към управлението, за да спечели доверието на избирателите. Тепърва предстои да станем свидетели на искания на оставки на министри. В тези географски ширини, това може би е естествено, но това не означава, че е добро.

Проблемът, който се опитват да прикрият с ултиматуми българските политици, с състои в неспособността им да водят преговори и да постигат съгласие извън примитивния политически пазарлък. Политиците у нас не разбират какво всъщност означава постигането на компромис. Те продължават да смятат, че компромиса е ситуация, при която една от страните прави отстъпки, докато останалите настъпват. Всъщност, за компромис може да се говори само когато всеки от участващите в преговорите е готов да направи крачка назад или встрани, за да бъде постигнато съгласие. Но това се отнася до политиката, а не до примитивния пазарлък.

Постигането на съгласие изисква активна преговорна позиция от страна на всички участващи. В нашите условия, няма общо желание за постигане на съгласие. Усилията се изчерпват с постигането на благоприятни условия за собствените протежета и достъп до разпределение на публични средства. При подобен залог, няма как да се достигне до съгласие или до така необходимия компромис. Взаимното обещание, което всъщност представлява компромиса, не удовлетворява партизанските страсти, нито очакванията на минали и бъдещи избиратели и спонсори. Резултатът почти винаги е по-лош от очакванията на всички – частичните интереси не са удовлетворени, а публичният – най-често е ощетен.

Именно това се случи при обсъждането на законопроекта за промяна на конституцията. Временната комисия, която трябваше да подготви и внесе в пленарна зала законопроекта, всъщност се ограничи до обсъждане на внесения от Министерството на правосъдието проект. С почти ритуален патос, представителите на БСП, ДПС, Атака и АБВ изчетоха становищата си, коментирайки по същество проекта на Христо Иванов, без дори да направят опит да добавят или предложат някакви свои подобрения. За всички тях се оказа по-важно да демонстрират неприязънта си към министъра и неговия екип, а не да постигнат съгласие относно приемливите промени в основния закон, които биха могли да подпомогнат, подкрепената и от самите тях стратегия на съдебната реформа.

Резултатът е лош, защото в пленарна зала ще бъде представен законопроект за промяна на конституцията, който не е получил подкрепа в специалната Временна комисия за конституционни промени. Проблемът не е в законопроекта, а в отказа от полагането на усилия за постигане на съгласие. Дори и да приемем, че част от предлаганите промени не са достатъчно добре аргументирани или изглеждат излишни, истинската цел на тази комисия би трябвало да бъде постигането на съгласие около приемливите за мнозинството промени.

ГЕРБ ще продължи да маневрира, отговаряйки на всякакви ултиматуми, но отвъд политическия пазарлък, може да бъде напълно изгубена перспективата за дневния ред на управлението. Ако мнозинството ще трябва да се съобразява всеки път с амбициите на една или друга група, управлението ще се превърне в непрекъснато усилие за постигане на минимален баланс между противоречиви искания и амбиции. Така също може да се управлява, но когато страната не е изправена пред нарастващи рискове във външната среда за сигурност и необходимостта от извършването на реформи, които да позволят постигането на конкретни цели.

Още в самото начало на това управление, основната част от дебатите за неговите перспективи се съсредоточиха върху привидното противоречие между стабилност и реформи. Постигането на стабилност се възприемаше като противоречащо на представата за реформи. Всъщност, единствената възможна гаранция за стабилност в условията, в които се намира България, се определя от готовността за извършването на сериозни и добре обосновани реформи, основани на съгласие.

Основният риск е в забавянето и разпиляването на реформите, водени без допълнителни усилия за разширяване на политическото съгласие около тях. Ако това продължи, броят на ултиматумите ще продължи да се увеличава за сметка на ефективността на управлението.