Улицата от мечтите

Обичахме в делнична вечер – аз и моята литературна приятелка В.А. – да се разхождаме в центъра. Изчаквах я да свърши работа в кол центъра – защото и поетите трябва да работят – и поемахме пеша по Графа, по ул. „Денкоглу“, където имаше голяма и светла галерия, както и по ул. „Христо Белчев“. Последната остана любима на сърцето ми – улицата ме покори с неизменната си засенченост, с паветата, по който се търкаляха гумите на камиони с бира, с усмихнатите млади хора в цветни дрехи, татуираните момчета и момичета, майките с колички и пр. Именно за нея ще разкажа сега, защото може да се каже, че тя в голяма степен ме е отгледала като пишещ човек.

По това време от деня – когато моят иначе мил татко вече се е върнал от работа и се чуди, сменяйки каналите на телевизията, къде пак се е запилял този развейпрах (тоест аз) – ние с В. крачехме бавно по улицата и довършвахме стихове: тя нейните сюрреалистични поеми, а аз моите натуралистични стихове. Помня даже, че наричахме творбите си „стихота“ – от „стих“, но в множествено число. И ту се описвахме, ту се дописвахме, ту се кикотехме радостно. Поезията е радост и упование.

Защо улицата се казва „Христо Белчев“?

Тук, разбира се, на номер 12 се намира домът на Христо Белчев, който той е купил и префасонирал, за да живее със своята любима – поетесата Мара Белчева. Къщата е изградена в стил сецесион и преди да бъде откупена от поета и финансист Белчев е служила за целите на турската администрация. Партерът бил положен още през 70-те години на XIX век, а в края на 80-те вече е собственост на Белчев, който завършва икономика в Париж и става министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов.

Белчеви изграждат втори етаж, украсяват го с балкон и еркер отпред и отделят стаите и помещенията на всеки етаж. Така къщата на тази тясна и къса, но тиха и много красива улица се превръща във впечатляващия аристократичен дом на семейство Белчеви.

Мара е родом от Севлиево; омъжва се за Христо през 1886 г. Не трябва да забравяме нито красотата ѝ – тя носела буйния облак от коса над изящното си лице, нито поетичния ѝ талант, проявил се в онези години. Духът ѝ бил почти несломим, въпреки силната болка от загубата – през март 1891 г. Христо Белчев е убит в атентат, целящ да ликвидира Стамболов. Това се случило край оградата на Градската градина, откъдето жертвите преминавали на връщане от заседание. Смята се, че мотив за покушението е убийството на майор Коста Паница, което било ответ на подготвян от него опит за държавен преврат.

След дълбоката скръб, която покосява Мара, тя решава да замине за Женева, където да следва модерна литература. На една вечерника – може би съвсем случайно – тя среща Пенчо Славейков. Говорят, че не било любов от пръв поглед. Поетът също изживявал своите драми – несподелена любов и физическо неразположение, вследствие на боледуване в детството. Но по-късно той вплита в стих може би едни от най-стойностните, нежни и извисени думи за жената, към която мъж изпитва любов: „жената, която обичам… не само защото е хубава, а защото е хубава душата ѝ“. После Мара става негов редактор и дава воля на поетичния си глас – редом до заниманията ѝ с преводи от немски език.

Когато Славейков се разболява, Мара продава разкошната къща, в която години наред е изпитвала и щастие, и тъга, и любов, и печал и с парите двамата заминават за Италия, където климатът е благоприятен за здравето на поета, когото тя обича и с когото живее.

Там го заварва смъртта – в дните, когато е номиниран за Нобелова награда от проф. Йенсен. Мара се връща в България и работи като милосърдна сестра и като учителка. Но си отива от този свят, който не успява да „износи“ без страдание, в мизерия и недоимък.
Къщата на Белчеви сменя собствениците си няколко пъти. През годините тя служи за склад на Ловно-рибарския съюз, за банка и какво ли още не. Днес домът им приютява шармантен ресторант, а лампериите и дъсченият под са запазени, въпреки че точно сега мястото е в ремонт и може би ще дойдат нови обитатели. Не съм го посещавала с консумация, тъй като по онова време излизах само с дребни за чаша вино и билет за градския транспорт.
Но трогателната история ме е карала да се възхищавам и да мечтая.

Какво още има(ше) на тази улица?

По онова време най-сладкият блян и най-висша цел беше да издадем стихосбирка. Копнеехме някое от големите издателства да оцени нашите „стихота“. Междувременно крачехме по „Христо Белчев“, където се намираше и онзи бар, подслонил литературния салон “Spirt and Spirit”. В него беше затъмнено, уютно и шик, а всеки четвъртък имаше литературно четене. Зад бара най-често стоеше Добри – умен, забавен и симпатичен мъж, който умело наливаше напитките и водеше лек и неангажиращ разговор с нас.

Веднъж дори Добри ми подари роза. Беше точно когато Даниел Вълчев представяше сборника си с разкази. Запознах се с бившия министър и той ми разказа как майка му обяснила на своя приятелка защо в сутрешния блок на телевизията Вълчев не бил с костюм, а с развлечен пуловер – „Ами той нали вече е писател…!“. Смяхме се доста.
Няколко месеца по-късно В.А. се върна в родния Пловдив и аз – мога и така да го кажа – осиротях. Но пък наистина издадох стихосбирка и заедно с Калин Терзийски и неговата жена Ивана Генова я представихме в същия този бар. Дойдоха малко хора, но с тях и до днес ме свързва искрено приятелство.

Невинаги тази улица е побирала в сърцето си децата на града.

Да, случи се така, че на ул. „Христо Белчев“ беше отворена нова пицария – по дизайн на едни приятели. Един от тях – Бог да го прости! – беше електротехник и се случи няколко пъти да го викат за дребни поправки: я лампа изгоряла, я ключ, я нещо друго… Веднъж, помня, се беше развалил тостерът.
Представяте ли си пицария в центъра на София, която в огромна степен разчита на обядващите тук работещи софиянци, да остане без тостер?! Би било жалко за иначе разкошните покривки на червено-бели квадратчета, масите от дърво и ковано желязо и италианската музика, която звучи от колоните.

И ето че този приятел се отзова. И поправи тостера. А когато собственикът на пицарията го попита колко пари иска за тази услуга, той каза: „Ами…, трийсет лева“. По онова време едно яйце струваше около 26 стотинки, но хлябът рядко падаше под лев, а кутия цигари вече гонеше петолевката. За бирата и българското уиски не знам. Но със сигурност с трийсет лева – за половин ден работа – човек не можеше да си купи кой знае какво.

А моят познат имаше нужда и от дънки, и от кецове, и наема да си плати…

И тогава – съвсем ненадейно за човек, въртящ ресторант в центъра на столицата – шефът отговорил: „Ами…, добре се храниш!“. И по този начин му скръцнал със зъби – опитвайки се, със сарказъм или дори с откровена злоба, да изтъкне нищожността на труда му за сметка на твърде завишените очаквания за заплащане.

Днес на ул. „Христо Белчев“ има и други заведения, и нощни барове, и супермаркети, и нови ресторанти. Нас обаче ни няма там – някои от нас си заминаха, кой за провинцията, кой завинаги.

Спомените за мечтите, разбира се, остават.

________________________________________________________

При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на този адрес: diana.markova@gmail.com.