Тук често вали: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Преместих се в Брюксел, Сияна. Тук често вали, но не е студено. Купувам си плодове и месо от арабския пазар, свежи са, струват три пъти по-евтино от тия в кварталния магазин. Парите ми стигат, спестих около 800 евро, може и да са повече, може и по-по малко. Живея на един таван, чисто е, има мивка и течаща вода, евтино е, малко е далече от работата. Усещам, че тук има хора, които биха забелязали ума ти. Математиката е трудна за всички, Сияна. За мене много трудна. Не знам дали помниш, може вече да си ме изгубила от мислите си.

Едно момче от Радомир неотдавна се отби при мене. Току-що пристигнал. Поиска ми малко на заем - за седмица. Спомена за някакъв висок господин. И за тебе.

Дано мислите ти идват понякога при мене.

Беше на твоя рожден ден. Аз, както винаги, нямах много пари, почти хич нямах, но за твоя рожден ден събирах от четири месеца – в една кутия, където стояха едни мои летни обувки. Там слагах по малко, не се сещах за тях, не ги броях въобще – затова сигурно не ми върви. Парите искат да ги броиш, да мислиш за тях, да заемат целия мозък в главата ти, а в моята не са. Точно няколко дни преди рождения ти ден ти дойде със сноп петолевки и ми каза: – „Христо, за какво са ти тия пари? Защо ги криеш от мене?“

- За рождения ти ден – казах.

Ти така се разсмя, така се разсмя, че и аз се разсмях – и се смяхме като луди. Това е щастието – момичето ти да открие парите, които събираш за нея. Те бяха малко и съм заслужил да ми се смееш, но ти събра парите и каза:

– Това е най-хубавият подарък.

Вече не ти пиша писмо дори наум, Сияна. Обаждам се на мама по телефона. Питам – „Как е Сияна?“ Тя мълчи. Нищо не казва, нито дума. Никога не сте се разбирали, знам. Няма да ти приказвам за нея. И все пак тогава, на тоя рожден ден, аз ти купих подарък – с други пари, взех ги назаем от татко. Щеше да ме питаш – откъде? И аз, ако ги бях взел от мама, щях да си призная. Ти не я обичаш. Взех от баща ми, не му казах защо са ми, но той се досети. Нищо не може да се скрие от него, защото е умен. Само измърмори: – „Дано хареса каквото купиш”.

Аз отидох до София в книжарницата на Софийския Университет и ти купих някаква книга по математика. Не помня заглавието, по математика най-голямата ми оценка е четворка и то ми я писа незаслужено госпожа Гецова. Седях тихо в клас, опитвах се да внимавам, гледах я тъпо и тя ме попита:

– Христо, искаш ли да те изпитам за петица?

Аз за тройка едвам знаех.

- Не, госпожо. И четири ми е много.

Виж колко си тъп, казаха ми съучениците. Тъп си, та светиш.

С парите, които бях събрал за тебе, ти купи блузка на Дамяна.
Аз ти дадох оная дебелата книга по математика, най-скъпата в книжарницата. Няма да го забравя – ти взема тая книга и се разплака. Не каза дума, човек докато плаче, говори - по филмите жените хлипат и хълцат. Ти само с очи плака, без хлипане.

Навремето, като малко момче, насадих една круша. Тя ражда през юни, крушите са по-големи от луната, жълти са - както ги рисуват децата със жълт флумастер. Все едно някой ти беше отразял тая крушка. И луната нямаше да изгрее.

- Защо плачеш? – попитах те аз. – Математиката не е избягала. И ти не си избягала от математиката. Учи, тъкмо като поумнееш, ще има кой да показва задачите на Дамянка. Щерка ни е свястно дете.
Усмивката ти опита да пробие в очите, но потъна. Аз казах:

- Аз не разбирам математика, Сияна. Сигурно някой друг е бил за тебе. Но аз за тебе… – не ми идват думите лесно.

По български изкарах петица честно и почтено, но ми се връзва езикът. Прегърнах те, вдигнах те високо, високо, по-високо от книгата по математика и отново изпих сълзите ти с устни. Нали знаеш тая стара приказка от нашия край – като изпиеш сълзите на момичето, то става другарче за цял живот. Какъв цял живот, ти си в училището си с ученици, които мразят часовете ти, а е възможно да удивиш света... забелязвал съм те, Сияна. Когато ти е тъжно и те попитам – „Искаш ли да те развеселя?“ - ти поглъщаше глава.

Мен Дамянка ме научи как да те развеселявам. Като се разплачеше Дамянка - още от двумесечно залче, аз я гушках и тя спираше да плаче. Така опитах и с тебе. Гушвах и леко те залюлявах. Но не помагаше. Тъгата си отиваше, като отваряше шкафа – радвам се, че поне успях да ти купя тоя шкаф от бук – тежък и солиден. Отваряше някоя от книгите пълни с цифри –аз и Дамянка мълчахме, но гледах как лицето ти полека се прояснява.

Обаждах се баща ми. Питах за тебе. Каза: - „Не знам“, но гласът му казваше друго. Такъв счупен глас.

- Ти си ме учил да бъда смел мъж, татко. Кажи ми. 

- Ами... тя.... то...

Ти си ме учил да бъда мъж. Спечелил съм 800 Евро. Може да са и малко повече. Ще ги дам за самолетни билети. Всичките. Тя не ми се обажда. Набрали сте несъществуващ номер, казва ми телефонът ѝ.

- Какво става със Сияна?

- Ами... дъщеря ти Дамянка е добре... ние с майка ти сме добре – разправя баща ми.

- Да не е умряла Сияна? – питам и нямам сила да питам повече. Правихме облицовка с фина розова дървесина в една къща. Много съм уморен, татко. Кажи ми.

- Тя ... Сияна.... дойде майка ѝ....знаеш я, още по префърцунена е майката на Сияна ... хвърли триста лева. „Купете на Дамяна нещо за рождения ден.“ „Но той е през юли“ - казах й аз. „Има ли значение?“ – пита оная, облечена цялата в розово, токовете й розови, по-високи от нея. Представление.

- А Сияна?

- Ами... от колата слезе един...дълъг като влакно... но то не беше кола. Дълга като влак беше. По-натам не знам....Сияна прати на малката двеста лева запис.... Риж Димитър пие в кръчмата си. Пие и ако срещне някого на улицата и още не пиян, го бие. Обаче мене не можа да ме бие, сине. Аз го свалих на земята. Другите не смеят да го свалят на земята. Аз посмях. Та недей… такова. Не мисли за ... математиката.... Онзи, влакното, я докара до нас. Майка ти, сине, не знаеш майка си.... аз я знам повече от тебе. Ами… Сияна и влакното искаха да влезнат вкъщи. Ти я знаеш майка ти... Но за това не можеш да знаеш. Тя взема сатъра… Не, не сатъра. Стисна ножа, щото сатъра знаеш къде го държим. Тя…не знам защо майка ти беше кръстила тоя нож Васьо .... ама ми се струва, че знам... бай Васо акордеониста го знаеш... На него кръсти майка ти ножа... Щото свирнята му била нож, Разбираш ли?

- Как е Сияна? – попитах баща си аз, а сърцето ми се стегнало на ръждясал винт. Зная ги, трудно се развиват такива, доста трудно. - Как е тя, тате?

- Ами майка ти взема ножа Васьо и я знаеш каква е. Изправи се и каза: - „Влакно, ти може и с ракета да кацнеш тука. Ако до пет не се махнеш, ще те заколя. А ти, Сияно – ако до три не се махнеш. Няма ти да казвам какво ще те направя, защото е мръсно. Не ща мъжът ми да чува мръсни думи от моята уста.

Майка ти говореше гъсто като как пада град на ламарина. Тежко пада град на ламарина и човек се плаши. Но ти, Христо, Сияна я знаеш. По-добре от мене я знаеш ти Сияна.

- Какво стана със Сияна? – попитах. Вече дори винт и ръжда нямах в гърдите си. Нищо нямах.

- Сияна тогава, сине… то е мръсно някак и аз не искам от моята уста да чуваш мръсни думи... пред очите ни. Разбираш ли...

Гласът на баща ми – кротък глас… никога не ме удрял този човек като дете, не ме е наказвал. Когато бях момче и се изморях, ме гушваше и ме носеше. Тогава бях щастлив. Мислех си: - „Ние двамата с тате сме силни“ – заблуждавах се, че докато ме държи, моята сила става равна с неговата. Затова, когато ми се струваше, че си тъжна, Сиянке, те гушвах. Щеше ми се да се заблуждаваш, че твоята сила е равна на моята. Математиката и книгите в шкафа ти на друго са те научили, но ако си помислиш, че като те вдигна, си малко момиче, тогава ще повярваш.. Гласът на баща ми, за който вярвах, че сваляше температурата ми, когато бях болен и бях още малко момче – този глас изчезна, сякаш беше вълнен конец и молците го бяха изяли. Пък и аз не исках да чуя мръсни думи от неговите уста. 

Когато ония молци в телефона изядоха гласа му, Сиянке, така ми се искаше да съм до него, да го прегърна, да го вдигна във въздуха, сякаш старият бе малкото момче и щеше да почувства, да се заблуди, че неговата сила е голяма като моята. Само че аз нямах точно тогава сила, Сияна.

Но ти нищо не знаеш. Аз ще си помисля за тебе – за онова красиво и добро момиче, което му беше тъжно и за да се успокои, отваряше шкафа с дебелите си книги по математика, взимаше някоя от тях и четеше. А аз можех само да се радвам, че поне този шкаф от бук бях ти купил. Беше много скъп, но сега благославям всяка стотинка, която дадох за него.

Като нямам сила, Сияна, се сещам за онова момиче, което ме беше ме изловило, че събирам тайно пари, а аз си признах, че за подарък за рождения ѝ ден.

Днес правихме облицовка от розова дървесинна на една стая в много голям нов хотел. От умора не мога да заспя. Но като се замисля за тебе, умората си отива. Вече не ти пиша писма наум. Ти няма да имаш време да ги прочетеш.

Онова момче от Радомир каза глупости за тебе.

Не го слушах.

Мислех за тебе.

Никога не съм ти пожелавал нещо лошо. Може ли човек да желае лошо на щастието.