Това не е консерватизъм

Организираната съпротива срещу проекта на Национална стратегия за детето (2019-2030) очерта профили на дълбока социална дезинтеграция. Тази съпротива няма пряко отношение към конкретния документ. Мнозинството от онези, които се обявиха против Стратегията, всъщност не я познават. Става дума за нагласи, които са много по-сложни. Те се основават на страх, а именно той е в основата на нарастващата агресия в българското общество.

Видимите белези на тези нееднородни, но все по-агресивно демонстрирани нагласи могат да бъдат проследени до, на пръв поглед, стихийно възникналите анти-имигрантски настроения в периода 2014 – 2015 година. Паралелно с тях, за пореден път бе превърната в политически инструмент темата за състоянието на социалните услуги и грижите за хората с увреждания. Тя бе употребена последователно през 2016 и 2017 година, като платформа за президентските и последвалите ги парламентарни избори. Последната й употреба бе в края на 2018 година, когато доведе до оставката на вицепремиера Симеонов и съществено разколебаване в подкрепата за управляващото мнозинство.

Мобилизираната и внимателно направлявана съпротива против Конвенцията на Съвета на Европа срещу насилието над жени и домашното насилие, придаде завършен вид на този своеобразен, пост-тоталитарен реваншизъм срещу либералните ценности и правата на човека. Глобалният пакт за миграцията - инициативата на ООН за противодействие срещу нелегалната миграция чрез насърчаване на механизмите за ефективно управление на миграционните процеси, се превърна в следващата тема, която бе употребена за укрепването на позициите на този реваншизъм. Темата за детето се оказа поредното бойно поле, на което тези нагласи успяха да придобият публичен образ. Те имат общо ядро, но мобилизират в различна степен отделни групи от българското общество, които се определят най-общо като губещи.

Това не е консерватизъм, още по-малко – нов. Никакъв етикет не може да промени характера на тези процеси в българското общество. Става дума за дълбоко травматични по своя характер нагласи, които виждат в съпротивата срещу ценностите на правата на човека, толерантността и солидарността, своя последен шанс за реванш. Политическата злоупотреба с тези нагласи е факт, но не тя ги поражда. По-скоро, изглежда че партийните призиви придават легитимност на нагласи, които в продължение на дълъг период от време пребиваваха в латентен, скрит или неизявен вид. Определени групи от политици се опитаха да се възползват и насърчат тези нагласи, но те бяха част от българския обществен живот и през изминалите десетилетия.

Европейското изследване на ценностите показва, че през последните десет години семейството увеличава своето значение и се превръща в своеобразна свръх-ценност. Едновременно с това, и в дълбока връзка с тази тенденция, нараства недоверието не само към публичните институции, но и към всички други групи от хора, които не са част от непосредствения, всекидневен живот на семейството. На пръв поглед, това изглежда като традиционна нагласа. Изглежда, че свръх-ценността на семейството би трябвало да мобилизира и други типични консервативни ценности, но нищо не ни дава основание да смятаме, че се случва именно това.

Консерватизмът изглежда като приемливо убежище и дори като оправдание на тези нагласи, но всъщност нямаме никакви основания да говорим за възраждане на консервативните ценности. Най-малкото, защото няма каквато и да е промяна в моралния релативизъм и отказа от спазване на правила, което доминира целия пост-тоталитарен период на трансформации в съвременното българско общество. Отношението към държавата, църквата и армията продължава да се формира по инерцията на тоталитарния режим, чрез двойните стандарти на избирателната патриотарщина. Няма нищо консервативно в това да не уважаваш собствените си държавни институции, да следваш само езическите традиции в църковните празници, да се отнасяш подозрително към мисията на българските войници и офицери, и да се „гордееш” само с „България на три морета”.
Определяйки семейството като основна ценност, мнозинството от българските граждани всъщност ясно заявяват какво им липсва и към какво се стремят. Нарастването на ценността на семейството не е резултат от съществуването на устойчиви и жизнеспособни семейни общности, които биват отстоявани, а точно обратното – все по-болезненото усещане за тяхната липса. Семейството не е ценност, която мнозинството от българските граждани се опитват да отстояват, а тъкмо напротив – стремят се да постигнат.

Проблемът е в това, че очакванията и представите за това как би трябвало да изглежда истинското семейство са толкова разнопосочни, че то самото се превръща в пространство на конфликт и все по-остро противопоставяне.
Страхът от чуждото различие е резултат от неувереност в собствената идентичност. Колкото повече се задълбочава кризата на българската национална общност, толкова по-подозрително става към чуждото различие българското общество. Това е истинското ядро на все по-агресивно демонстрираните нагласи на нетърпимост, които атакуват всяка тема, която има отношение към правото на различие. Ние не успяваме да постигнем съгласие относно общото ни близко минало и затова не сме в състояние да формулираме споделена представа за бъдеще. Докато това е така, българската национална общност ще продължава да пребивава във вид на принудително уседнало население, което някои предпочитат да наричат „народ”.

Това е пост-тоталитарен реваншизъм, който търси последна възможност да промени, ако не траекторията на развитие на България, то поне да замъгли и подложи на съмнение обективната истина за тоталитаризма от съветски тип, в който пребиваваше прекалено дълго българското общество. Именно затова, освен реваншизма, няма нищо консервативно в желанието да се върне „онова време”, в което е имало ред и децата са били длъжни да слушат родителите си. Тук няма ценностен корпус, който да интегрира все по-агресивните изблици на съпротива. Недоверието е към всички и към всичко, което излиза извън въображаемия контрол, който продължаваме да вярваме, че сме в състояние да наложим в семейството.
Ако анти-имигрантските нагласи придобиха своя видим израз като продължение на отношението спрямо ромите, то яростната съпротива срещу Конвенцията на Съвета на Европа, а сега и срещу Стратегията за детето, има пряко отношение към представата за семейството като пространство, в което могат да бъдат компенсирани щетите от неспособността за справяне с живота. Свръх-ценността на семейството има по-съществено отношение към критично високите равнища на домашното насилие в България, отколкото към желанието за завръщане към някакви „изконни ценности”.

В тази перспектива, детето не е ценност за българското общество. Ако посланието на Националната стратегия: „Всички права за всички деца” е „посегателство срещу правата на родителите”, то това означава, че процесът на социална дезинтеграция е стигнал твърде далеч. Ако насочването на усилията на държавните институции към закрилата на правата на детето се възприема като посегателство срещу авторитета на родителите, това означава, че обществената среда, в която предстои да реализира своя потенциал следващото поколение генерира неприемливо високи равнища на риск. Тук дори не става дума само за това родителското безсилие да бъде прикрито зад настояването за „правото на наказание”, според „традиционните български ценности”.

Ако в съвременното българско общество детето, всяко дете, не е ценност, то тогава и семейството, държавата, църквата, армията и нацията също не могат да бъдат автентични ценности. Ако едно общество може да приеме да бъде противопоставяна ценността на детето на амбициите на неговите родители, то ще продължи да прогонва децата си, отказвайки да приеме собствения си провал.

Това не е консерватизъм, а обикновен пост-тоталитарен реваншизъм, основан на усещането за загуба на идентичност.