Толкова: разказ от Здравка Евтимова
Рита го беше забелязвала няколко пъти в кафе „Черно и бяло“. Бе виждала много други хора, но не им обръщаше внимание, както и те на нея. Седеше така два часа, понякога дори три, но й ставаше неудобно да виси на едно капучино толкова време. Вътре беше топло, капучиното беше скъпо и да се свреш тук – светкавичен интернет, клиенти, които са добре облечени и не крадат - звучеше магически. Тя работеше на лаптопа си тихо, в най-далечния ъгъл, за който едва някой би се поблазнил. Тук преводите вървяха, разказите й също. Може би някога щеше да събере достатъчно за книга. Днес малцина четяха и тя, глупачката, както я определяше майка й, беше от тях.
Гарсониерата, в която Рита бе пораснала, остана за нея след смъртта на леля Рита, далечна братовчедка на майка й. Братовчедката, самотна душа, живееща и дишаща с книгите, пое грижите за детето от деня, когато малката навърши две години. Майката на момиченцето беше находчива. Бебето й по рождение се казваше Магдалена, но майката, преди да се омъжи за хер Михаел Лангдорф, преименува детето на Рита.
Самотницата беше трогната и пое малката. Мама Рита и хлапето се отбиваха в кафе „Черно и бяло“. Мълчаха – момичето пиеше какао, сивокосата – капучино. После, на път за гарсониерата, си измисляха приказки. Готвеха заедно. Малката обичаше старата, ако човек нарича обич усмивка, поникнала между бръчките на една възрастна жена.
Обич бях и парите, които двете спестяваха, обикаляйки да купят кашкавал и месо на промоция. Те не профукваха тристате евро, изпратени от истинската майка на Рита чак от Дюселдорф. Това се случваше два пъти годишно, на Коледа и на Великден. Старата Рита беше конструктор на инструменти, но сега никой не се интересуваше от конструктори. Двете с дребната Рита да се хванаха да чистят домовете на много заможни хора. Така печелеха за екскурзии в събота до ресторантчето в Павлово. Хапваха пилешка супа, зелена салата. Беше хубаво.
Мама Рита си отиде за три дни. Инсулт. Младата Рита не беше приета медицина. За лекари винаги има работа, твърдеше майка й от Дюселдорф. Влезе филология – за учители също има работа, но не в столицата – там филолози с лопата да ринеш, а ти нямаш връзки, беше убедена майка й.
- Ще отидеш в Трън или в Каварна – усмихваше се старата Рита.
Месеци наред Рита се отбиваше в „Черно и бяло“ на чаша капучино, но всъщност в мислите й на стола до нея седеше мама Рита, в техния ъгъл, със стария лаптоп. Да, тя щеше да стане учител – учители по английски сигурно се търсят в Каварна или в Трън. Още не беше ходила в тези градове. Живееше с книгите. Парите й отиваха за сборници с разкази, за отпуски, през не ходеше никъде. Оставаше в гарсониерата и пишеше глупавите си истории. От тях не печелеше нито стотинка, но имаше чувството, че мама Рита би ги харесала.
В „Черно и бяло“ разказите идваха при Рита, но си беше отишла самотната възрастна жена, конструкторката, която приживе нямаше къде да конструира никакви зъбни колела, нито инструменти. Институтът по тежко машиностроене отдавна беше закрит..
- Здравейте – някакъв човек приказваше на Рита. Доколкото помнеше, тя го бе забелязвала по-рано в „Черно и бяло“.
- Здравейте – отговори тя.
Преди седмица майка й я беше поканила на рожден ден на хер Лангдорф. Ще ти платя самолетните билети, разбира се. Вече четири пъти Рита бе ходила на рожден ден на хер Лангдорф. Оставаше в Дюселдорф три дни. Такава продължителност на престоя бе упомената в поканата. На четвъртия ден Рита се прибираше у дома в гарсониерата.
- Имам предложение за Вас – каза господинът , клиент на кафенето. Ръкавите на тениската му стигаха до лактите. Надолу кожата на ръцете бе изцяло покрита с татуси. Дълга коса, сресана педантично. Кичури – светло кестеняви и убийствено руси. Може би върху главата на този човек е работил оксижен, помисли си Рита. Черни дънки. Не се беше обръснат – тя не можеше да прецени дали седмица, или две бе расла тази брада. Трябваше веднага да заяви, че тъкмо си тръгва.
- Тъкмо си тръгвам – каза.
- Не сте чули предложението ми – възрази мъжът. – Първо го изслушайте, после си тръгнете. Не се си допила капучиното.
Рита се наведе над чашата си.
- Вие с майка си чистехте едно от жилищата на моята майка. – Рита трепна. Наистина трябваше да изчезне това място. Гласът на татуирания я опари. - Нали няма да избягате сега. Ето и самото предложение – събеседникът й прокара пръсти през пъстрите си кичури. Жестът му би трябвало да мине за артистичен, но според Рита това не се получи.
- Майка ми е готова да предприеме извънредно щедра стъпка– продължи човекът с усмивка, която би следвало да мине за сърдечна, но Рита не я почувства така. Тя изпитваше страх от татуирани ръце, но бе привикнала – страхът бе постоянен квартирант при нея и сивокосата Рита. Но няма такъв страх, който да напъха теб и мен в ъгъла, моето момче, казваше милата старица. Няма ъгъл, в който могат да ни натикат нас двете. Ще го разбием, този ъгъл. Ще го съборим за два часа.
– Извинете – каза дългокосият с кичурите. Прекъсвам мислите ви.
- Да – потвърди Рита.
На лявата му ръка беше татуирана сентенцията TARDE VENIENTIBUS OSSA. Рита беше учила латински.
- На късно дошлите - кокали – каза тя.
- Знаете какво означава това? - изненада се той. Едва ли можеше да отчете като постижение подобно изумление у тип с такива безвкусни кичури. Всеки филолог минава изпита – гроб по латински, този отдавна мъртъв, но велик език.
- А това можете ли да преведете? – той вдигна пред нея дясната си ръка. Текст на арабски или на кой знае какъв език. До въпросния татус се мъдреше уравнението на Питагоровата теорема. Рита нещо не каза. Хубаво, че беше свикнала със странностите на заможните си работодатели.
- Предложението ми е следното….- думите на непознатия бяха купчина сухи листа. Гласът му беше есен, за разлика от кожата на ръцете, напомняща й бунище, където някой пиян тип, решен да мине за интелектуалец, изхвърляше празните бутилки след поредния запой.
- Майка ми е извънредно стисната - отбеляза без никакъв трепет интелектуалецът. – Червива е с пари. Направо ме раздра с офертата си. Ще получа двайсет хиляди евро, ако се задомя.
Рита си помисли за хер Лангдорф, който се беше оженил за нейната майка. Според него дамата била сговорчива и необичайно мила. Истината бе, че майка й знаеше от коя страна на филията е намазано маслото, ориентираше се в тази посока и получаваше безплатно целия сандвич.
- Предлагам Ви да се омъжите за мене. Целта ми е не да измъкна пари от майка ми – заяви спокойно дългокосият. Рита слушаше. В „Черно и бяло“ идваха индивиди с най-различни умствени отклонения. Старата Рита ги наричаше „сачми“. Този очевидно беше един от тях.
- Искам да преметна мама. Да й натрия носа – непознатият отново произведе усмивка, която би трябвало да мине за сърдечна, но лицето под кичурите беше локва. Замръзнала от край до край, рече си Рита. – Нямате ангажимент да разговаряте с майка ми. Няма да й разправям нищо за Вас. Едва ли ще предположи, че избирам момиче, което чисти тоалетната й. Сигурен съм че ще наеме цяла агенция да ви разследва и ще установи истината. Половината от сумата ще бъде за Вас. Е?
- Не – каза Рита.
Татуираният й събеседник очевидно не бе впечатлен от реакцията й.
- Аз ви наблюдавам – продължи той. - Вие сте напълно безобидна. Дремете над лаптопа, купувате мизерно капучино и мътите над него два часа, понякога три.
- Не приемам предложението Ви – каза Рита.
- Защо? Кой бяга от десет хиляди евро срещу за един подпис в гражданското. Аз съм програмист. Не досаждам. Подписваме, вземате си десет хиляди евро. Тръгваме заедно, щастливо хванати за ръка. Заминаваме на скромна ваканция. След това– кой откъде е .
Времето беше слънчево, нетипично топло за октомври. Климатът вероятно бе получил предложение да стиска лятото в зъби и да мълчи.
- Трябва да действаме бързо. Споделих, че майка ми е стисната. Държи да ме види с някоя. Но не кифла, а старомодна – не, не казвам задръстена, забележете. Просто изостанала от тенденциите като Вас.
- Така ли? – измърмори Рита.
- Да. Такова е момичето, което би допаднало на мама. Тя е не е изостанала от модните тенденции. Не би плюла върху обувки като Вашите. Нейните струват не по-малко 500 евро.
Рита все пак допи капучиното си. Хвърли поглед към лаптопа си– беше го купила от една заложна къща за 249 лева. Беше много доволна.
- Ще ви чакам утре в 14 часа тук, в „Черно и бяло“ – каза татуираният. Помислете - 10 000 евро за Вас! А аз ще се изсмея в лицето на мама. Тя ще престане с опитите да ме усуква около малкия си пръст, както постъпва с мъжете „до себе си“. Мъж до нея звучи тъпо като чиния в шкаф. Чупи го, когато не е в настроение. Но няма да постигне това с мен!
Рита, разбира се, си тръгна. Задръстена, старомодна – с други думи тъпа. Разказите й сигурно бяха плоски. Щеше да отиде в Трън или в Каварна - там търсят учители по английски. Дали наистина търсеха? Както и да е - в малкия град, който щеше да избере, щеше да има светло и топло кафе, с добър интернет. Разказите идват, където е светло, при жени, които никой не може да натика в ъгъла.
На другия ден в 14 часа Рита беше в кафе „Черно и бяло“.
- Приемам предложението - каза тя на татуирания.
Точно в 14 часа и две минути в кафенето влезе жена, която би могла да бъда на 33 години или на 63 – в зависимост от козметиката, която бе ползвала и от козметичните интервенции, които бе понесла . Рита не разбираше нищо от такива манипулации и само бе чувала имената на някои скъпи брандове козметика.
– Аз съм Марина Маринова – заяви жената - Виталий не ми е казал как е Вашето име.
- Рита – представи се тя. Погледът на Маринова се разля в нервите й като котел с гореща супа. Очите на госпожата бяха факли, които се опитваха да горят, но само мъждукаха.
- Разкажете ми за себе си – наредиха факлите. Рита разбра, че думата „безцеремонно“ има особено място в българския език. Беше дума тресавище. Но по-добре да не мисли за тиня сега.
- Завършвам магистратура по английска филология – каза Рита. – Интересите ми са насочени към Чосър. Темата на магистърската ми работа е свързана с „Кентърбърийските разкази“.
Татуираният индивид закашля.
- Коя зодия сте? - не удостои с внимание състоянието му новодошлата.
- Лъв.
- Кой плаща за образованието Ви?
- Аз – отговори Рита. – Чистя апартаменти и стълбища на блокове в София. Превеждам текстове за електронни и печатни издания.
- Значи гладувате.
- Не..
- Здрава ли сте?
Рита забрави горещата супа. В мислите й светнаха бръчките, след тях усмивката на старата Рита. Страхът от факли се стопи. Тя каза:
- 0888-9-78-73.
- Моля? – госпожата се задави, гласът й забуксува дълбоко в гърлото. Изплъзнаха се няколко звука, наподобяващи хълцане. Кичурите на татуирания потрепераха.
- Тава е телефонът на личната ми лекарка, госпожо – обясни Рита. – Доктор Бакалова ще Ви предостави сведения за здравословното ми състояние.
- Както желаете – гласът измъкна самоувереността си от гърлото на госпожата. Маринова се зае да разучава Рита, без полага усилия да маскира огледа си. Очите й сресаха черната коса на младата жена, спуснаха се в слалом по носа, бузите, устата и се забавиха доста време на гърдите.
- Ноктите ви не са лакирани – констатира дамата.
- Вашите са – реагира Рита.
Госпожа Маринова, обвита в качествения аромат на парфюма си, обърна гръб на Рита, не погледна татуирания индивид и напусна „Черно и бяло“. Нито бързаше, нито забави крачка - беше вълна, която знае, че брегът на океана е създаден специално за нея – да има къде да изсипе мощта си и да плаши народа.
Рита също се изправи. Госпожата беше ураган. Аз съм брегът, който ще го укроти, помисли си тя и добави наум - Мамо Рита, не се страхувай за мене.
- Ти я раздра – каза татуираният. - Но, честно казано, пръстите ти трепереха.
Рита си тръгна.
Още същия следобед татуираният я намери в кафенето.
- Парите са в мене.. Получаваш ги минута след като сложиш подписа си на брачното свидетелство. После веднага трябва да тръгнем заедно на почивка. Това е условието на майка ми.
Рита се оказа омъжена жена с 10 хиляди евро в банковата си сметка. В сряда сутринта татуираният Виталий я прегърна. Двамата помахаха на госпожа Маринова, присъствала на бракосъчетанието заедно с „мъжа до нея“.
- Трябва да устискаме заедно трийсетина дни – заяви татуираният. Майка ми е хитра като смъртта. Не хвърля парите си на вятъра. Не трябва да се разделяме веднага.
В Каварна наеха хотел. Рита четеше за Чосър, пишеше разказите си, от които никой не се интересуваше. За голяма нейна изненада татуираният не го удари на купон. То пък къде да го удари в Каварна през октомври? Да, можеше да прескочи до Варна. Какво да прави човек през есента на северното Черноморие – трябва да е луд да погребе почивката си там. Рита искаше да усети Каварна. Дано търсят учители по английски. Площадът й харесваше, улиците на града също. С милата Рита бяха ходили веднъж през септември в Обзор. За пет дни. Почти през цялото време валя, но беше хубаво.
Човекът с татусите и грозните кичури кукаше над лаптопа си. За голяма нейна жизнена можеше да плува. За още по-голяма нейна изненада идваше с нея да плуват заедно в басейна. По едно време Рита направо се втрещи – човекът обръсна брадата си, като тя му каза, че не харесва брадати мъже. Направо не можа да повярва - лицето му беше много красиво, като на момче. Онзи надпис на дясната ръка според Виталий бил на арамейски и в превод гласял – „Мъжът е чудо. Жената е вълшебницата, която е прави това чудо“.
Рита дълбоко се съмняваше, че арамейците се стигнали до това прозрение.
Двамата закусваха заедно, обядваха по различно време, но Винчо – така тя започна да се обръща към татуирания - един ден Винчо опита от нейната супа топчета, която бе сготвила и възхитен изпи цялата тенджера до капка.
Рита за пръв път установи колко е прекрасно някой да харесва супата й. Някой друг, освен мама Рита, да й каже че плува страхотно, че когато говори за Чосър, сякаш говори за любов. Винчо не беше чел „Кентърбърийските разкази“. Това беше страхотно, защото Рита му разказваше за тях.
Рита и милата стара Рита не понасяха думата „страхотно“ – смятаха я за паразит, който изяжда смисъла и прикрива бедния речник на горката безкнижна личност.
На двайсет и първия ден от общата им почивка в Каварна Винчо се приближи до нея с шепа пясък в ръката. Клекна пред тенджерата й със супа й измърмори:
- Рита, омъжи се мене!
Какво му ставаше на този човек. Да беше тук мама Рита да види този глупчо.
Татусите по ръцете му се огънаха. Той се изправи, изсипа пясъка в нейните шепи и каза:
- Колкото са песъчинките в ръцете ти, толкова години ще те обичам.
А това беше ….
Беше хубаво.
Беше направо страхотно.