Тодорка и началото на света
- Как може да не си чувала! – изрича заплашително главен мениджър Баранов. – Ти си тук, за да си чувала. Плащаме ти да чуваш. Какво знаеш за Дипетцбергер! – обаче аз не зная нищо за Дипетцбергер и позорно мълча. Дали е финансист, или остров в Тихия океан?
Взирам се в лицата на колегите. Както обикновено всички са хладнокръвни и мълчат.
- След четвърт час искам справка за Дипетцбергер, да, Тодорке. – Може да е Дюлецбергер, или Тепетцбергер. Потърси. Провери. И внимавай.
Хладнокръвните лица се отпускат. Топката на Дипетцбергер е прехвърлена в моето поле.
Със сигурност трябва да идвам по-съсредоточена на работа. Мениджър Баранов иска да стане фактор – всички ние приветстваме стремежа му. Особено трима мои колеги, високи професионалисти. Сутрин идват един час преди началото на работното време. Аз съм офис мендижърка и кафеджийка на службата, но до сутрешното кафе на господин Баранов нямам достъп. Това е сферата на тримата професионалисти; който дойде най-рано, не съблича палтото си, ами направо грабва кафето от шкафа и вари чашата за шефа.
- Ти занесе ли документа? – пита главният мениджър.
- Кой документ? - питам на свой ред аз.
- Ма как не знаеш кой документ? Ти вчера за какво се тутка цял ден?
- Аха, онзи – сеща се един от професионалистите, най-възрастният от амбициозната тройка, който винаги се усмихва с разбиране. – Не зная дали съм уцелил ваксата, докато работех по тази проблематика, господин главен мениджър – продължава той. –Но дължа да отбележа, че това е добре балансиран документ. Вашата намеса беше от решаващо значение – възрастната амбиция се усмихва съпричастно. Разбиране и съпричастие – това са неговите две стихии.
- Тодорке, търси – разпорежда мениджърът и аз се чудя къде да търся и какво да търся. В стаята ми има три шкафа, всичките пълни с идеално балансирани документи. Никой не ги е поглеждал от три години насам. Обаче Зрялата Усмивка, т.е. колега, който вече е уцелил ваксата, изрича:
- Аз ще донеса документа, господин главен мениджър. Взех го, за да се запозная подробно с условията – бляскава точка за него, излита с едни гърди пред колегите и лош знак за мене, защото: – Всъщност по-добре Тодорка да прибере документа от бюрото ми, да му хвърли един поглед за правописни грешки, да го редактира от стилистична гледна точка и да го занесе в Хранилището.
Главният мениджър се прокашля с подтекст:
- Тодорке, взимаш го от бюрото му, поглеждаш го за правописни грешки, редактираш го от стилистична гледна точка и после знаеш къде.
Знам къде, в Хранилището. Но изведнъж Главният поглежда зловещо към бюрото ми. На него има десетина листа.
- Това защо е тука, Тодорке? - пита той. – Защо не е занесено това! Може би чакаш аз да го занеса? Още преди един час това трябваше да бъде занесено, където трябва. Не съм доволен, никакъв прогрес не отбелязваш в развитието си.
- Това е копието, още вчера занесох оригинала - възразявам аз и там ми е грешката.
Главният мениджър Баранов се зачервява, което едва ли е добър знак, затова тръгвам да прибера документа от бюрото на Възрастната Усмивка, но мениджърът се провиква:
– Ама на теб кой ти е казвал, че можеш да тръгваш? Я се върни! – набутва ми сноп листа, отпечатани от двете страни. - Разбра ли за какво става дума?
Аз не съм разбрала за какво става дума, но казвам:
– Разбрах. Става дума за нови изисквания.
Винаги, когато не е ясно какво искат от мене, тръгвам към нови изисквания и никога досега не е имало фал. Изискванията водят до оптимизиране на дейността, тоест към съкращаване на личен състав. Изискванията и оптимизирането са единственото сигурно нещо в живота ми.
- Добре – изрича Баранов малко по-меко, което ме кара да застана нащрек. И наистина:. – Трябва да го интерпретираш до утре, 11:00 часа. Ясен ли съм?
- Материалът е прекалено дълъг – изтъквам аз и естествено греша.
- Не съм твърдял никога, че не е дълъг – заявява мениджърът. – Започвай да интерпретираш, след като завършиш надписването на коледните картички.
- Но господин мениджър – правя нов фал старт аз.- Мисля, че човек не може да интерпретира толкова страници за три часа.
- Ами мисли. Да съм ти забранявал някога да мислиш?
Започвам да чета текста. Не чета дълго.
Той се взира в моя проект за надпис за коледни картички.
– Какви са тия тъпи „ най-добри пожелания”; що за малоумна „красива и плодотворна година”! Напиши нещо eстествено, интересно. А ти! Нула напредък. Ще се атестираме.
Ние работим в Структурата за развитие и просперитет, елитна организация, която за жалост не е в София, а в най-красивия град на България - Пловдив. Впрочем всички градове в страната твърдят, че са най-красивите в България, за да се утешават, че не са столица, използвайки красотата като извинение, че са дълбока провинция. Прочее, като се атестираме, аз трябва да нарамя куфарите и да се транспортирам където ми видят очите. Главен Мениджър Баранов знае прекрасно, че не желая да се транспортирам в тая криза; известно му е, че не съм благородна съпруга, очарователна дъщеря нито съм нежен фактор в ежедневието на друг мениджър. Затова:
- Тодорке! За какво се мислиш! Помниш ли какво ти подчертах вчера. Работи! Дебело ти го подчертах!
Потулих в офиса си. Това е едно претъпкано със стари мебели стайче, където освен петте внушителни шкафа с папки има хладилник и бюфетче с кафе, бисквити, захар и чаши. Едната врата води към кабинета на Баранов, откъдето вечно се носи аромат на евтин одеколон - тук никога не казваме, че някой е скръндза. Човекът просто цени парите, следователно е благороден. В това отношение Баранов е истински аристократ. Другата врата води към естетката Мелина. Тя също е моя пряка ръководителка, заместничка на главния мениджър, красива и благородна представителка на юриспруденцията, последователка на разделното хранене, посрещаща всичко, което й се съобщи с хладнокръвното: - „Някои лица отново се омазаха.”
Мелина често наднича при мене и подхвърля:
– Я да видим тези сладки.
Тези сладки никак не са онези сладки, защото тя отдавна ги е олапала, тези вече са шеста кутия. Те са основен елемент от разделното хранене на Мелина.
Още не съм излязла от стаята и мениджърът пита:
- Ти къде си гледала? – не ми оставя време да отговоря къде, защото разпорежда: - Какъв е тоя паянтов надпис над пожеланията за Нова Година! Хич не се прави на изненадана, Тодорке. Този надпис трябва да се центрира – вече съм го центрирала, но отвръщам – “Да, господин главен мениджър” .
- Какви са тия смехотворни изявления за Нова Година, бе Тодорке – в стаята влиза Зрялата Усмивка, който освен че се усмихва, ме гледа ехидно. Той знае добре кого може да гледа ехидно в тази организация, и кого не. - Ти ли ги избълва тези творби? Ех, Тодорке-е…. Господин главен мениджър, желаете ли една кока кола?
Главният мениджър се замисля дълбоко и стига до извода, че желае.
Дъртата Усмивка тича до хладилника, който аз съм длъжна да поддържам изрядно пълен с кока кола, но човекът е изпреварен от друг амбициозен колега, Междинната Усмивка, индивид от мъжки пол на средна възраст, Златната Уста (ЗУ) – наричан така, поради ежедневните благопожелания, които отправя очевидно към кого. Междинната вече носи кока кола и чаша димящо кафе върху единствения сребърен поднос в структурата.
- Заповядайте – изрича ЗУ и поднася естествено на кого сребърния поднос. Главният мениджър е трогнат. Кафето е идеално, кока-колата - съвършена. Одъртялата Усмивка не е очарован; пак е изпреварен и пренебрегнат, но преглъща жабата. Затова пък ЗУ сияе. Всеки ден при нас атмосферата е заредена с висок интелектуален заряд: Дъртата и Междинната са настанени в една стая. Имат толкова много работа, че не могат да се погледнат. И двамата смятат, че единственият човек, който не работи в тая структура, съм аз.
– Какво е това нехайство? – пита главният мениджър. – Тодорке, защо не си ми пратила сводката за ежедневния печат по електронната поща, по дяволите?
- Пратих ви я още сутринта - отвръщам аз.
Не си я пратила, защото я няма при мене.
- Не мога да зная защо - отвръщам, което си е чисто самоубийство. - Пратих я.
- Вместо да си наведеш главата и да млъкнеш, ти ми формулираш лъжи. Защо ми формулираш лъжи? Ти какво прави целия ден?
Интерпретирах, както ми възложихте – дъвча аз.
- Не е тук мястото да интерпретираш – поставя ме където трябва Главният. – Ти си тука да ми пращаш сводката за печата, която не си ми пратила.
Пратих я - казвам аз.
Що не си призна, че формулираш лъжи, нямаше да ти изсъхне езикът – разсъждавам със закъснение аз. Още по-зле е да ти рукнат сълзи на кошута пред главния мениджър. За да не се просълзяваме като кошути, се хващам да пиша сведение - съобщавам на нашите колеги как ще пътуват до международния симпозиум по залесяване в Кьолн. Нося сведението на Главния мениджър - шефовете ще летят не в бизнес класа, а икономична, защото няма пари. Ние знаем, че шефовете са фина материя. Главният мениджър задрасква фразата „икономична класа” и отново написва „икономична класа” над задрасканото. След това излита в коридора и прави изявление с могъщия си глас:
- Тодорке! Защо си генерирала такъв малоумен документ! Няма капка ясна мисъл. У тебе не виждам никакъв мисловен процес.
Овехтялата усмивка, който знае всичко за мисловните процеси, съвсем случайно е в коридора. Междинната Златна Уста също е там - пак са го натоварили с работа за трийсет човека, не може да се огледа, но въпреки това се оглежда и следи развоя на брожението. Естетката Мелина наблюдава сцената благосклонно.
- Пак някой го мързи – подхвърля тя. - Я да видим какво са ни пратили от столицата.
От столицата не са ни пратили нищо. Много хубаво. Всички сме чули каква оценка ми даде г-н Баранов. В коридора никой не ме поглежда, естествено. Луд ли си да общуваш с човек, който не притежава мисловен процес?
Номер 3 от амбициозната троица също се дистанцира навреме от опасността. Името му е Красин, но никой не се обръща към него по този начин. Той е толкова надежден и предан, този тъй млад член на нашия колектив. Въпреки крехката си възраст успява да се добере пръв и прави следобедното кафе на главния мениджър, което говори за извънредно висок потенциал. Приказва умно и плодотворно с Естетката Мелина. Нежен и искрен е. Предполагам, че поради тази причина го наричаме Божата Кравичка, но може и да греша. Божата Крава също е чула правилната забележка на главния мениджър, фокусирана върху ограниченото ми мислене. Смятате ли, че младият експерт ме вижда, когато се срещнем в коридора?
Аз ходя като мокра кокошка и наистина съм мокра вътрешно от сълзите, които съм изляла наум. Надявам се, че не ми личи. Естетката Мелина е отново в извънредно тясна пола, следователно е в добро настроение. Отслабнала е и всеки може да види това с очите си.
- В пет чеса служебно събиране, уведоми колегите – разпорежда ми тя и изведнъж се досеща: – Какво става с атестацията?
- С коя атестация? - задавам си аз риторичен въпрос наум и добре че не го изричам гласно. Казвам, че ще проверя. Междувременно от хотел „Тримонциум” звънят и информират: – Тодорке, за 10 и 11 декември няма места.
- Тия какво бълбукат точно сега - ядоса се естетката Мелина и поръча: - Я ми донеси една сладка. - Докато й я нося, пита: – Ма защо се бави атестацията ми? Вече две седмици чакам. Ходи и натисни секретарката да се размърда.
С атестацията й става това, че Баранов я е натопил пред началството - Естетката не милеела за работата. Идвала да не казваме в колко сутринта и си тръгвала след обяд - да не казваме в колко! Така ли е? – Баранов поиска потвърждение от колегите преди служебното събиране, но никой не потвърди, нито отрече каквото и да било. Това го разстрои и той ревна:
- Тодорке, ти всеки ден закъсняваш за работа и си тръгваш по-рано – главният ни мениджър се взираше през цялото време не в мен. Фиксираше естетката Мелина.
- Някои лица правят инсинуации – сряза го Естетката и с това инсинуациите пресъхнаха, но тя продължи - Някои лица снощи са препили.
Дори и хладнокръвната Божа Крава се втрещи. Вечер аз оставах да заключвам структурата. Изводът се наложи от само себе си - Баранов правил инсинуации и е натопил Естетката, затова атестацията й боксува втора седмица.
…Телефонът пак звъни, но не са ония от хотел „Тримонциум“. Главният мениджър ми звъни.
Тодорке, ти защо не си чела инструкциите?
Ха сега де! Кои инструкции? Най-добрата политика е да кажеш, че си ги чела. Щом са инструкции, значи пак ще оптимизираме.
- Става дума за новите изисквания – изрекох със свито сърце аз.
- Така е – призна главният. – Но защо ти си давала нареждания за дигиталните снимки на строителите?
Аха, строителите. Ясно.
- Господин главен мениджър, Красин работи по проекта със строителите – откачам въжето от шията си аз.
- Абе ти не виждаш ли колко зает е Красин? Веднага дай указания за дигиталните снимки на строителите. Трябва да прочетеш инструкциите.
- Но в инструкциите пише, че не трябват дигитални снимки за строителите – възразявам аз и това ки изяждам хляба до последната троха.
- Загубих цял час с тебе – отбелязва той. – Аз няма да ти върша работата. Ходи направи дигитални снимки. Ако не трябват, ще ги хвърлим. И чети. Защо ти звъняха ония от хотела?
- Нямат стаи за 10 и 11 декември – докладвам аз.
- Какво! Как! Защо?
В офиса се е присламчила Дъртата Усмивка; стъклата на прозорците вече сияят, отразявайки енергичното разположение на неговия дух.
- Как така си допуснала да няма стаи за нашите хора! Тодорке, трябва да си по-гъвкава и далеч по-настоятелна – клъвна ме пътьом Усмивка № 1. Той знае на кого може да каже да бъде гъвкав. След миг се обръща към Баранов: - Господин главен мениджър, довърших онзи материал, обаче дали съм уцелил ваксата?
Уцелил я е.
Естетката Мелина грациозно се носи към нас.
- О, колко сме хубави днес, направо сме подпухнали – казва тя на главния мениджър. Или чавка й е изпила ума, или мъжът й се издигнал до небесата. – Полей цветята ми – обръща се строго към мене тя. – Знаеш как са изсъхнали. И докато не съм забравила – тя грациозно чеше сочната си фигура, нареждайки: – Вземи да унищожиш тия папки със стари материали.
Главният мениджър я гледа продължително и изрича:
- Я и докато на мене не ми е излязло от ума. Тодорке, сега няма да унищожаваш никакви материали. Веднага се обади на тия от хотела да намерят стаи за нашите хора.
- Обадих се два пъти– казах аз. – Нямат стаи.
- Ма какво ме интересува, че нямат стаи. Ти си тука, за да имат стаи.
- Ще се наказваме – подмята Усмивка Първа. Пак е щастлив. – Докато не съм забравил – Тодорке, я хвърли поглед на тоя текст. Може да съм изпуснал някоя запетайка в процеса на генериране на смисъл.
- Незабавно хвърли поглед на тоя текст за някоя запетайка в процеса на ... знаеш на какво – нарежда шефът. –Аз отивам на съвещание. Като се върна, да си намерила стаи в хотела. Трябва да проявяваш гъвкавост и настоятелност. Затова ти плащаме. Ти не проявяваш нито гъвкавост, нито настоятелност. И това ще бъде взето в предвид.
- Тодорке, събра ли парите за кафе? – пита ме Естетката Мелина, но това малко я интересува, защото следващият й въпрос е ключов за повествованието. – И какво става с атестацията ми, господин Баранов?
- Атестацията …чака…- отвръща главният мениджър с много многоточия в устата си, след което се връцва и тръгва на съвещание.
Дърта Усмивка №1, съвсем взела-дала, светкавично се втурва след него.
- Папката ви, господин главен мениджър! Забравихте си папката – размахва я услужливо той. – Ето ви и химикалче.
- Благодаря – изрича твърдо мениджърът, покъртен.
- Егати и проливния дъжд – отбелязва Естетката Мелина. – Я да видим има ли от ония сладки. Трябва да поддържаме сочна фигура. Тичай до секретарката на Началството и разбери какво става с атестацията – нарежда ми тя и се оттегля със сладките в стаята си.
Подреждам папките, документите, поливам цветята, навън вали. Шефът е на съвещание. Всичко се е покрило в глъбините на офисите. Не усещам кога става пет часът. Служебно събиране. Главният мениджър е дълбоко навъсен. Това е обичайното състояние на неговото естество.
Насядали сме в стаята му. Мирише на евтин, тоест благороден одеколон. Естетката Мелина е заела най-предна позиция. Усмихнатият нафталин седи непосредствено до нея, Междинната със златната уста (ЗУ) - също е начело, но странично. Божата Крава се е интегрирала най-близо до главния мениджър и го гледа с ей такива очи. Това значи, че ще се наказваме скоро. Ясно е кого ще наказваме. Мен.
- Трябва да има ротация на комисията за оценка състоянието на автомобилния парк – заявява шефът.
- Определено трябва да има – поддържа го Усмивка Номер Едно. Ако усмихнатият екземпляр те срещне в коридора и ти се усмихва, значи скоро ще има ротация –„Тодорке, има ротация. Ще те ротираме. И скоро ще се атестираме и ще се взимаме предвид.” Веднага ми излиза херпес на устната, но едва ли някой забелязва това, защото го мажа с мехлем „Зовиракс”, 12 лева тубичката.
– Аз напускам комисията за автомобилния парк поради служебна заетост. Главен мениджър Баранов е уведомен – осведомява ни Междинната със златната си уста. Човекът е могъщ, което е артистичен начин да избегнем думата „тлъст”. Ние, естествено, не обиждаме на „тлъст”. Освен това той яде само зеленчуци, но въпреки това става още по-могъщ.
Комисия за автомобили, мисля си аз. Само тука няма да ме хванат. Абсолютно нищо не разбирам от автомобили и слава Богу.
- Има ли желаещ да стане член на комисията на мястото на нашия колега? – пита вулканично главният мениджър.
- Пак ни задават насочващи въпроси – отбелязва Естетката Мелина и разлива смях – богат като ковчеже сапфири. Веселието й ме навежда на мисли за електрическия стол.
- Интересувах се дали има желаещи да станат член на комисията за оценка на автомобилния парк – пита зловещо главният мениджър.
- Аз съм служебно възпрепятствана – заявява Естетката Мелина. Като светило на юриспруденцията тя знае кога да се самосезира и възпрепятства.
- Аз също съм служебно възпрепятстван – споделя с тъга Божията Крава под благосклонния поглед на Баранов.
- Ако няма желаещи, ще теглим чоп - заявява с мрачна решимост главният мениджър.
- Аз желая – писа се доброволец Усмивка Зряла Взела-дала и отново блесна естествено в чии очи.
- Ти не желаеш – прекъсва го категорично господин Баранов. – Ти работиш в други ключово важни сфери.
Други желаещи няма. Цари мъртва тишина, ако не броим дишането на Естетката Мелина, което е много изразително. Тя винаги диша изразително, защото сочната й фигура го налага.
- Тодорке, тебе гледам – подсказва ми шефът и ме гледа, без да мигне. – Тодорке, какво ще кажеш?
Аз нищо не казвам.
- Питах те какво ще кажеш – изрича с дълбок подтекст той. – Желаеш ли да станеш новия член на комисията?
- Не, господин главен мениджър.
- Какво?
- Не желая да стана новият член на комисията, господин главен мениджър.
- В момента не ми е интересно дали желаеш.
- Наистина не е интересно – изтъква Междинната и се придвижва с едни гърди по-напред естествено в каква посока.
- Господин главен мениджър, аз нищо не разбирам от автомобили – опитвам да се откача от въжето аз.
- Как да не разбираш, нали си купи кола – засича ме главният мениджър.
- Но, господин главен мениджър - подхващам уверено аз. – Мога да различа автомобил от двуколка, това е всичко.
- И е напълно достатъчно – заявява мениджърът.
- Дори не бих могла да забележа щетите, нанесени на автомобилния парк. Не мога да оценя нищо.
- Аз не твърдя, че можеш – изтъква той.
- Но тогава не съм в състояние да стана член на комисията – настоявам аз.
- Това не е мой проблем, Тодорке. Ти си тук, за да си в състояние.
Всички колеги ме гледат с дълбокото убеждение, че аз съм твърде подходящ член на комисията, способен да оцени с един удар щетите на автомобилния парк. Естетката Мелина вметва: „Колко сме гениални; скоро ще омажем пейзажа с каймаЬЬ”, а двете Усмивки, разбира се, се усмихват.
- Но нали щяхме да хвърляме чоп – напомням аз, преглъщайки собствения си език.
- Хвърляхме и се падна на тебе – заявява главен мениджър Баранов. – Не ни губи повече времето. Имаме планини от работа да вършим.
Усещам, че се вбесявам, но предполагам, че това не представлява интерес за никого.
Още утре тръгвам по мъчителния път на самоусъвършенстването.