Тиха серенада за Коледа: разказ от Здравка Евтимова

Само светналите прозорци показваха, че хората са си у дома, но всъщност прозорците си светеха и през най-обикновените дни. На прозореца му е все едно дали има празник, или на другия ден трябва да се тича след влака за София, както обикновено. Беше тъмно, малките езера от светлината на електрически крушки се изпаряваха в нощта, без да я докоснат. Хората сигурно се хранеха - панелните блокове, дълги и високи, стърчаха миролюбиво един срещу друг и мълчаха.

„Стотинката“, всеизвестната квартална кръчма, беше затворена, три-четири бездомни кучета бродеха край счупените люлки и металната пързалка на детската площадка. Беше студено и между сивите сгради нямаше сняг. Двата осеметажни блока с осем входа и олющеният, свит и смазан блок, доста пострадал от земетресението в Перник преди години, никого не чакаха. Мракът беше гъст, само един човек, облечен в много дълго и широко палто, мина между блоковете, приближи контейнера за смет, но не погледна вътре, и спокойно – сигурно не бързаше за никъде - тръгна към шосето.

Кучетата се разляха и се затътриха по петите му, но той не им обърна никакво внимание. След него мракът се сгъсти като пластилин, прозорците светеха равно, високомерно сякаш. Далече на пощада светеше украсената елха, около нея също нямаше никого, под сивите балкони чакаха само гъсто паркираните коли, превърнали се в по-добрата част от нощта. Няколко стари дървета, чието име едва ли някой от дългите блокове знаеше, надигаха голи клони към тъмнината, разбъркваха я, дълбаеха под кожата й и тя тежеше - по- дълбока, по-черна, непроницаема.

Не се чуваха никакви звуци. Коледа беше семеен празник и никой не вдигаше шум. И както всичко си вървеше точно както трябва – с ядене по масите, с деца, които вече бяха получили подаръците си, и родители, решили, че най-сетне е време да се отпуснат, изведнъж в този съвсем обикновен мрак - който не празнуваше, не тъгуваше, нито се радваше за нещо - плисна песен.

Най-обикновена песен - „Тръгнат ли двама на дълъг път“ и така нататък, по пътя, който нямаше край, минаваше край Коледа, не преследваше никого, отклоняваше се някъде в студа, но онези двамата продължаваха.

Пееше жена, гласът беше голям, дълбок, по-тъмен от нощта, по-голям от пътя и от тези двамата, които не спираха. Песента се изкачи до последния прозорец на осеметажните блокове, блъсна ниския покрив на старото блокче и заключената врата на „Стотинката“. В мелодията имаше място само за двама. По балконите, повечето остъклени, забързаха стъпки; високомерните прозорци се отвориха и отвъд стъклата се подадоха глави. После и на неостъклените балкони излязоха хора, надничаха в тъмнината, но тя не пускаше очите им да влязат в нощта.

Някои извадиха електрически фенери и се опитаха да избутат мрака настрана, но нищо не се получи. Онези двамата бяха изгубили пътя, но не спираха както точно си беше в песента. По едно време мелодията се обърна наопаки и големият тъмен глас на момичето - или на жената - изпя:

- Марти, Марти Марти…

Точно тогава някои от хората хвърлиха стотинки - сигурно съвсем жълти. Монетите тупваха съвсем леко върху тротоара отдолу, не тежко и достойно като левове, а като хора, от които нищо не зависи, но все пак хора, а понякога те са най-големите, най-силните от всичко.

Гласът продължи – сигурно беше някъде в сянката на големите дървета без имена. Един толкова голям глас, че дори прозорците се обърнаха към него, а хората, които в големите и малките блокове никак не се славеха със щедрост, хвърляха стотинки и -Ттуп туп туп! - като едно щастливо сърце, което никак не го беше грижа за мрака. Цялата му кръв знаеше, че навън е Коледа, а когато на Коледа двама тръгнат по тоя път в песента, ще има: Туп, туп! – един щастлив час за всеки.

Песента отново извика - Марти, Марти!

Може би хората по балконите видяха, но сигурно не видяха, а това нямаше съвсем никакво значение: – от малкия блок, този с ниския покрив, от който повечето керемиди бяха изпадали по време на земетресението, се подаде един човек. Момче с тъмно яке, дънки и черна плетена шапка. Това момче изтича между паркираните нагъсто коли към затворената „Стотинка“, на очевидно никого не намери.

Объркана, черната му шапка остана да стърчи между двата големи блока, после нещо й хрумна и изтича към пързалката - цялата замръзнала, настръхнала в очакване на полунощ. Песента притихна, сви се в сянката на облаците, превърна се в скреж, после два силуета – единият с тъмно яке, черна шапка и дънки и другият, до-дребен, също с тъмно яке, тъмна плетена шапка и дънки - два силуета, хванати за ръце - побягнаха в нощта по пътя, който никакъв не се виждаше.

Някой от балконите пръв изръкопляска, после другите балкони един през друг направиха като него и тогава, най-накрая, малкият блок, със старовремските си мънички балкони - колкото две саксии да засадиш, да излезеш за една цигара или да си задържиш бебето на слънце за десет минути, както е препоръчала детската лекарка – чак тогава малкият блок изръкопляска с всичките си саксии с цветя. С хората, които на празника бяха запалили цигари, и бебетата, които спяха или пък хич и не спяха, но и те усетиха, че нещо хубаво най-после е станало в този тъмен квартал с панелни блокове. Там бездомните кучета бяха ангели, а онзи човек, който нямаше къде да отиде и никак не бързаше, отново се мерна тъдява, запали клечка кибрит – извика:- А! А! - и започна да събира от тротоара, между колите и в отъпканата градинка жълтите стотинки.

Тогава Коледа дойде и прозорците не бяха високомерни и надути дядковци, а кротко се усмихнаха. Никой не пееше за онзи път, по който може и да станеш щастлив. Хората вече не стояха на балконите, може би само заклетите пушачи бяха останали и се обвиваха с дим сами, за да не пречат на децата и старите си майки, но Коледа наистина се показа. Нощта стана много особена, защото блоковете бяха забелязали Марти, който се появи от най-скапания блок в града.

Тези двамата, с черните якета, с плетените шапки, хванати за ръка, крачеха край Струма, закопчана в бетонното си корито като в усмирителна риза, но те тичаха и вече имаше лампи, защото наблизо се намираше кметството на квартала. Там беше и самотната елха. Не се виждаха лицата им, но по-високото яке беше със сигурност Марти, а по-ниското, едно тънко якенце, дънките с тънки крака – да се чуди човек откъде толкоз глас се бе изсипал от това момиче – и то тичаше край бетонното корито на река Струма и под стъпките й тротоарът се разтапяше от нетърпение. А Коледа, притихнала като дете, стиснало шоколадов елен в ръка, вървеше след двамата - така здраво стиснали ръцете си - че щяха да имат Коледа до края на дните си.

На сутринта децата изскочиха навън и що да видят – цялата улица и целият тротоар бяха покрити с жълти стотинки. Те светеха сякаш бяха от злато.

- Наистина са златни – извика едно дете и пусна в джобчето на розовото си яке две жълти монетки, най-светлите, които бе виждало някога.