Цирк "България"

– Не знам какво да го правя този лъв – каза един ноемврийски ден дресьорът Павел на Павароти. – Ще взема да го гръмна. И всичко да се свърши.

Павароти беше бивш негов колега. Казваше се Петър, но още от едно време му викаха Павароти, защото пееше адски фалшиво. Преди работеше в цирка като клоун, но усети накъде духа вятърът и успя да се преквалифицира в кръчмар. Сега държеше една тенекиена барака в Илиянци, до бившата циркова база. Пачо често се отбиваше при него, за да обмени мисли и да пийне без пари.

– Защо упорстваш? – попита Павароти. – Човек трябва да е луд, за да не вижда какво става. Няма цирково изкуство вече в България, не разбра ли! Колко години ти трябват?

– Сипи още едно – рече Павел. Павароти знаеше, че той няма пари, за да си плаща и обикновено го черпеше. Но всяко нещо си имаше мярка. Пък и Пачо вече от две-три чашки се напиваше, бързо го хващаше. И сега го хвана.

– Питаш ме защо упорствам – разпали се Пачо. – Защото това мога да правя. Защото съм най-добрият дресьор на лъвове в България. Защото без мен това изкуство ще умре.

– На кой му дреме – засмя се с жестоката си клоунска усмивка Павароти. – И аз бях най-добрият клоун. И какво от това. Ти помисли върху предложението на ония.

Пачо усети, че се напива и стана. Прибра цигарите в джоба на ватенката, махна на Павароти и излезе навън. Бе започнал да бръска снежец и дресьорът вдигна яката си. Жив или мъртъв, трябваше да намери две кила месо за Цезар. И той самият трябваше да хапне нещо. Това беше неговото семейство сега – лъвът Цезар. Дъщерите му бяха в Испания, синът му – в Лос Анжелис. И тримата бяха великолепни циркови артисти, дъщерите бяха акробатки, а синът – жонгльор.

Стигна до фургона, на който още личеше надписът “Държавен цирк”, а някой бе добавил с блажна боя “България”, отключи катинара и влезе вътре. Животът му мина по фургоните. Цезар се надигна да го посрещне и отърка челото си в панталона му. По пода се посипаха като искри шепа косми. Напоследък Цезар бе започнал да оплешивява. Пачо седна на леглото и прегърна голямата му глава. Трябваше да намери някакво решение, но главата му се маеше и се чувстваше слаб и сънлив.

Бившата циркова база в Илиянци вече почти изцяло беше застроена със складове. Само в неговия ъгъл още имаше два-три фургона и клетката на Цезар, покрита с брезентово чергило. Но през студените месеци Пачо държеше Цезар при себе си във фургона.

Пачо се изправи. Реши да се стегне. Днес го чакаше доста работа. Трябваше да намери месо за лъва, трябваше и той да хапне нещо, трябваше да направят тренировка. И печката трябваше да я изчисти и да я запали, защото нощите вече бяха студени. Конякът още ехтеше в гърдите му и го караше да държи речи. Той скочи на крака.

– Я внимавай, мирррно.

Лъвът седна срещу него и го загледа внимателно с жълтите си очи.

– Сега ще произнеса своето тронно слово. Днес ни чака доста работа, а забелязвам, че дисциплината е нулева. Така няма да продължаваме, да е ясно. Ти, Цезаре, днес не си ял. Разбирам го и ти съчувствам. Но това не значи, че ще пропуснеш тренировката. Ти трябва ежедневно, е-же-днев-но, повтарям, да си във върхова форма. Ние можем да сразим света, единствено ако сме във върхова форма. Така. За какво говорех? Сетих се. За това, че между тренировката и яденето няма връзка. Яденето си е ядене, тренировката си е тренировка. Яденето може и да го пропуснем, но тренировката – не. Ясен ли съм? Така. Сега аз ще изпуша една цигара, защото се уморих да ти набивам ум в главата. Сетне, Цезаре, отиваме в клетката да тренираме.

Пачо пак приседна на леглото. Не му се и пушеше, толкова уморен се чувстваше. Отпусна се назад и се загърна с ватенката. Студено си беше, ей го, от устата му излиза пара. Какъв хубав лъв беше Цезар допреди няколко години. Даже, когато правеха проекта за новия герб, дойдоха специално да го снимат. Така че, може да се каже, неговият лъв бе вграден в символа на държавността, във фундамента на държавността, с една дума.

Пачо се бе унесъл. Когато се събуди, във фургона бе станало още по-студено. Лъвът се бе излегнал върху чергата на пода в своя ъгъл и го гледаше внимателно с жълтите си очи. Старият будилник на масата показваше два. Скоро щеше да се стъмни, през ноември рано се стъмваше. Пачо се надигна и пак се повлече към бараката на Павароти.

– Сипи едно – каза, като влезе. Павароти мълчаливо му наля и седна на масата срещу него. Мълчеше и го гледаше. Конякът стопли гърдите на Пачо.

– Размисли ли? – попита Павароти. – Хиляда лева дава човекът. Поне зимата ще можеш да изкараш. Не разбираш ли, че така животното се мъчи. И ти се мъчиш. Аз те разбирам. Но помисли – къщата на онзи човек е замък, палат. Има парк десет декара...

Пачо изпи наведнъж коняка. Угаси цигарата.

– Добре – каза изведнъж. – Обади се.

Павароти се разбърза. Извади джиесема си, един от първите модели, голям като тухла и с антенка като на ВЕФ, намери номера, натисна клавиша, отдалечи се в ъгъла и зачака със странно изражение на изразителното си клоунско лице.

– Павароти се обажда, от Илиянци – каза. – Човекът е готов. След колко? Добре. Да, да, на онова място, до складовете ви. – Ще дойдат след половин час – обясни на Пачо, когато прибра орангутанския си джиесем в калъфа на колана. – Ти трябва да вкараш само лъва в клетката. И толкоз. И да си вземеш парите.

– А как ще го превозят?

– Те си знаят, печени хора са. Не бери грижа. Ето ти още един коняк, заведението черпи.

Пачо изпи коняка на един дъх и се върна във фургона. Сложи нашийник на Цезар и го заведе в клетката. Под чергилото беше тъмно, пясъкът беше мокър и студен.

– Ти ще чакаш тук – обясни Пачо на Цезар и го погали по челото. – Аз ще изляза отвън да изпуша една цигара.

Скоро чакълът изскърца и до клетката спряха две коли – черно ауди и закрит тойота пикап с гуми като на луноход. От аудито слязоха двама с бавни погледи. От тойотата също слязоха двама – един нисък, но много широкоплещест и Павароти.

– Ето го човека – започна да обяснява Павароти. – Да му дадете парите и ние да си ходим, пък вие ще се оправите, нали?

– Ще се оправим – каза единият от слезлите от аудито. Бръкна в джоба на кожения си шлифер, извади пари, отброи десет зелени столевки и ги подаде на Пачо. Павароти веднага го задърпа за ръкава.

– Хайде ела при мен сега да те почерпя един коняк. Те хората ще се оправят.

Пачо се опита да зърне лъва, но лъвът се бе скрил в тъмното и не се виждаше. Той тръгна с Павароти.

След час Пачо и Павароти бяха мъртво пияни.

– Лъвчето ще си е добре там... – фъфлеше Павароти. – Цяла савана искал да си направи човекът... Два вагона пясък докарал от Африка... До Цезар ще има антилопи, жирафи...

Пачо бе опрял челото си в масата. Отвреме-навреме вадеше от джоба си столевка, размахваше я и ревеше:

– Един коняк!