Тънка червена линия. Тенденции в исляма по света и у нас

Има едно парче на ливанска група. В него се пее „ду ю, ду ю, ду ю лов ми”. В клипа мъжете са с чарлстон и имат мустаци, а жените са със светски одежди. Годината е 1978. Днес в Ливан 35% от населението е християнско. Останалите са мюсюлмани и се обличат според стайлинга на шериата. Днес в Ливан се намира щабът на Хизбула. Преди седмица в Ливан взривиха американска верига за бързо хранене в знак на протест срещу осмиващия Мохамед щатски филм. Ислямът е в подем – за последните няколко десетилетия цели държави приеха мюсюлманската религия в най-строгите й форми.

У НАС:

На 18 септември тази година започна безпрецедентното за България дело в Пазарджик, в което бяха обвинени 13 души в разпространение на радикален ислям. Година по-рано екипът ни се срещна в град Пазарджик с част от днешните обвиняеми. Там винаги е имало мюсюлмани. Те ходят в джамията на центъра и изглеждат нормално. От няколко години в квартал „Изгрев” има една нова, малка зелена джамия. Хората, които влизат там, са различни от нормалните мюсюлмани в центъра. Те са с дълги бради и без мустаци. Носят широки дрехи, за да скриват очертанията на телата си. Покрай тях вървят жени също с широки дрехи, забрадени и дори с чадори, от които се виждат само очите им. Немюсюлманите в града ги наричат талибани.

Отидохме в тази джамия след като един християнин се оплака, че е бит „от хората с брадите”. Говорихме с Баязид – имама на новата джамия. И с неговите приятели – част от днешните обвиняеми. Срещнахме се с хора, които живеят различно от повечето българи. Когато някой говори разпалено за Бог, той не е страшен. Това е негово право. Но когато някой прави неща, които пречат на другите да вярват в Бог – това вече е плашещо… Преди година мъжете с брадите твърдяха, че връщат хората към старите забравени правила на обичта, на доброто, на това да не крадеш и да не убиваш. Правят това с помощта на мюсюлманската вяра.

Но заедно с това правят и други неща – например в някои от техните семейства се живее по законите на шериата. Не се слуша музика. Няма картини. Молят се по пет пъти на ден. Не работят постоянна работа. Дъщерите се женят по волята на бащите си… Етническият модел – нещо, с което се гордеем, може и да се окаже не много голям повод за гордост! У нас вече приехме да сме толерантни и да слушаме мюезин. Дори не ни попитаха дали сме съгласни. Смея да твърдя, че сме толерантни. И смея да твърдя, че те не са – заради отговора на въпроси като „Би ли оженил дъщеря си за християнин?”

Трябва да престанем да сме лицемерни. Те са свободни, демократични и толерантни, но техните дъщери няма да се оженят за християни, защото религията им забранява. Ще го кажа – ние сме толерантни към тях, защото жените ни често се женят за тях и дори сменят вярата си. Те не биха направили същото. Има и други примери. Ние просто сме толерантни към хора, които не обичат толеранса.

А нещо явно се случва – щом една година по-късно започва дело с 13 обвиняеми, няколко защитени свидетели и над 300 организирани мюсюлмани, които защитават вярата си пред районния съд – явно нещо се случва.

Иначе имама Баязид преди година ни увери, че в България “Няма радикален ислям! Ислямът е само един!” Малко след него имамът на Сърница Сеид Мутлу (друг обвиняем по делото) ме увери в същото. Днес – година след това – и двамата отказват да комуникират с екипа ни отново.

В световен мащаб – ислямът е в подем. Всички спорят имат ли радикален ислям или всичкия ислям е радикален. Това ще се разбере на наш гръб – тук в България. В Пазарджик започна делото срещу група ислямисти. Те, разбира се, представят себе си като ревностни мюсюлмани, на които се пречи на изповядват религията си. Дори и да лъжат – това е тяхно право. Лошото е друго – автобусите, с които дойде една група хора, (ако я наречем тълпа, ще обидим някого религиозно, затова няма да ги наречем тълпа) които показаха поддръжката си към съдените. Поддръжка преди присъдата.
От 80 година насам по нашите земи някой се оптива да даде права на мюсюлманите. Къде успешно, къде кърваво - това се случи. Те имат еднакви права с всички религии наоколо. И ние сме съгласни с мюсюлманите, че те трябва да имат права. Лошото е друго – че започва да се минава една граница – границата на толерантността.

Ние, останалите, които не сме мюсюлмани, не сме съгласни да дойде някой и да разпространява че „властта се дава от Аллах, не се дава от човек...“.  А това постепенно, тайно и полека започва да се проповядва в Южна България и по Делиормана. Не сме съгласни с идеята жената да е потисната от мъжа, не сме съгласни с уговорените бракове, били те цигански или мюсюлмански, не сме съгласни с идеите на шериата, който се промъква в бита на много българи, бивши цигани или наистина свестни хора. Не сме съгласни да няма картини в къщата ни и да няма музика. Някой трябва да го заяви твърдо, защото усукването ще донесе повече жертви отколкото истината. Не сме съгласни и с това, че някои мюсюлмани се държат като секта – правят свои събирания, където нито медии, нито обикновени хора са поканени.

Съдът в Пазарджик ще трябва да бъде честен с проблема. Ние вече не сме спокойния остров без атентати в името на религията. В Пазарджик ще се покаже какво е бъдещето на тази страна – дали да затваряме очите си пред появата на бурките именно в Пазарджик или ще се правим на толерантни пред хора, които никога не са били и няма да бъдат толерантни. Пак ще го напиша – всеки е свободен да изповядва религията си. Но ако това отрича държавната власт или говори срещу други религии – ние не сме съгласни с това. Не сме съгласни да се убива заради тъпи филми и не искаме в атентати да умират бременни жени, били те евреи или други. Надявам се повечето модерни българи да мислят така.

Смисълът на подема на исляма и ислямските страни беше повече свобода. Повечето свобода от диктатори, поддържани като тоталитарни режими от Великите сили. Днес обаче от идеята за промяна може да пропълзят и идеи свързани с шериатска държава. Тя вече е дошла в доста български семейства. Ако тези хора отричат мястото и начина ни на живот те трябва да бъдат осъдени. Ако са невинни – нека изповядват с чест и слава религията си. Въпросът е колко са честни тези хора – дали пред света не говорят едно, а пред последователите си – друго. А това е лесно да се разбере. Скоро ще се разбере.

ПО СВЕТА:

Всичко започна през 2010, когато Мохамед Буазиизи, продавач на плодове и зеленчуци в Тунис се самозапали в знак на протест, защото от местната община му отнели стоката. В следствие на това президентът Бен Али, управлявал страната 23 години, е свален от власт, но протестите не спират.  Така започна бунтът срещу социалното безсилие и се сложи  началото на Арабската пролет.  Последваха протести и революции в Египет, Алжир, Йемен, Бахрейн,  Либия , Йордания, Мавритания, Саудитска Арабия, Оман, Судан, Сирия, Ирак, Кувейт, Мароко, част от които прераснаха в гражданска война.

Арабите искат свобода, искат властта да не се унаследява, искат да се спре ширещата се корупция, искат да живеят по-добре… докато в идеализма на протестиращите не се  намесят държавите и групировките, които искат да се живее според законите на Шериата, а населението да си остане все така зависимо и още по-послушно.

Около Новата ера, когато римски гражданин е напускал границите на империята е трябвало само да каже „Аз съм Римлянин” и варварските племена са знаели, че ако се случи нето с него, ги чака ответен удар. През 2012 година обаче, когато е убият американски посланик в Либия, дори Белият дом не знае как да реагира. Направиха се няколко противоречиви обръщения. Запада също се обърка каква е войната, за какво е и срещу кого е. И ответен удар не последва. Дори в мрежата. Само някакъв печален самозванец пусна филмче, осмиващо пророка Мохамед. В следствие на моментната си смелост, вероятно скоро ще умре от страх. Защото за разлика от западната машина, която опитва да цензурира стореното, радикалната помни дълго и отмъщава на всяка цена.

А мечтата за свобода вече е покрита с кръвта на невъоръжените и неуспелите да избягат арабски деца. Тя не е се води само между малкото останали  властимащи и протестиращите. Войната вече е в интернет, телевизиите и youtube.

Сирийската съпротива има блог, има си фейсбук страница, има си канал в youtube… има си дори бутон за дарения, споделяния и харесвания. Това е войната днес… Ако преди съпротивата е била скрита, тайна и даже романтична и идеалистична, сега съпротивата е клип  на обезглавени деца в комбинация с бутон за дарения. А снимащите са оборудвани с модерни телефони и са облечени в дрехи с надписи на известни марки (леко зацапани за автентичност).  А президентът на Сирия, в отговор на съпротивата, си направи фен страница, където под снимката му пише: In Bashar Al-Assad We TRUST

Това е Сирийската есен в 21 век. Ако имаш възможност, отиваш в Дубай или бягаш с лодка, а ако имаш късмет - попадаш в бежански лагер. Ако нямаш - оставаш и гледаш как страната ти се разрушава и междувременно можеш да качваш съпричастно обезглавени клипчета в мрежата. А във войните, за които сме учили, обикновено има ясни враждуващи, има бойно поле, има очертани позиции и желани за завладяване територии. Във войната в Близкия Изток, всичко е размито в медийни и онлайн вълнения и в словосъчетания като „право на свобода”.

Миналият век психологът Серж Московичи описва експеримент, в който участниците са група затворници. На половината им е дадена роля на надзиратели, а на другата половина - на затворници. Казано им е, че „надзирателите” трябва да дават думи за запомняне на затворниците и при грешка, трябва да им пускат лек ток. На всяка грешка надзирателите пускат ток на затворниците и когато забелязват, че никой не ги контролира, започват да пускат все повече и повече волтове, без някой да ги кара. Дотолкова се увличат в ролята, че забравят че това е само експеримент и че хората, на които пускат ток, са опитни мишки като тях самите. Забравили ли са хората от Близкия Изток кой пусна тука и кой поръчва музиката, на самите тях вече им е трудно да отговорят*.

Може би подобно е и обяснението за появата на клипчета с въоръжени мюсюлмани, които намират дете, разполовено на две, но реагират все едно намират експонат за показване онлайн... Може би съзнанието на тълпата е надделяло над съзнанието на индивида. И децата без глави са станали средство за онагледяване на военните действия – никакви емоции, само шер-ване със света. За да дойде войната и във вашия компютър.

*Интервю с Омар Солиман, сириец избягал в Дубай:

,, Всичко започна в Южна Сирия, в Дараа, като игра на шах. Някакви хлапета започнаха да крещят по улиците „Не ни трябва президента!”, полицията ги хвана и ги наказа. Родителите на тези деца се ядосаха и искаха децата да бъдат освободени, но им беше отказано. Тогава и родителите започнаха да крещят:„Не ни трябва президента!”.  Полицаите започнаха да стрелят във въздуха, за да ги укротят, а вечерта излезе информация, че има застреляни хора. От полицаите. А всъщност бяха застреляни от някаква групировка. Но хората решиха да накажат полицията и да започна бунт. В моя град, Ал Ясер, въпросната групировка застреля 122 полицаи, целта им беше да свалят властта, правителството. Естествено полицията отвърна и така се стигна до тук. Имах чувството, че всичко е холивудски филм. Само че хората умираха завинаги.”

Според най-обикновения сирийски бежанец Омар Солиман, радикални ислямисти и сирийски имами, дават по 200 техни лири (4 долара), на всеки гражданин, който каже силно, че не иска президента. Дават оръжие и по 100 долара на всеки, който застреля полицай. Големият страх на Омар е, че ако президентът се откаже, радикалните ислямисти ще завземат властта. Но пък ако Башар Ал Асад остане – кръвопролитията няма да спрат и близките на бежанеца в Сирия ще са в постоянна опасност.

А вчера президентът на Сирия Башар Асад е заяви, че свалянето на редица правителства в арабските страни е довели до хаос и съвсем не до демокрация и свобода. В интервю пред египетски медии той заявил, че опозиционните сили няма да успеят да удържат победа и че повторение на либийския сценарий е невъзможен. Той казал още, че „въоръжените групировки упражняват тероризъм срещу държавата.” Фактите подкрепят думите на противоречивия държавен глава. След патоса на Арабската пролет настана плашеща анархия. Анархия, която прераства в терористични атентати и убийства на американски посланици. За съжаление – следва продължение.

Автор: Мартин Карбовски

Екип на www.lentata.com