Студено ли ви е? Разказ от Здравка Евтимова

Беше забелязала човека още на улицата, докато погледът й бягаше през прозореца. Неотдавна беше излязъл сборникът й с „Ноемврийски разкази“, но никой не идваше при нея за автограф. Сара се взираше в дъжда, упорит и тих, който тъчеше с влажни пръсти наметки за покривите. Видя как бавно мъжът закрачи в залата. Не й заприлича на някой, който чете – просто оглеждаше щандовете, отрупани с книги, с вид на корабокрушенец, изумен, че е попаднал на остров от хартия. Обърканият посетител се огледа, ускори крачка, приближи към нея. Беше млад, висок, с черно сако - отчайващо демоде, черни дънки, черни обувки. Черна коса.

- Колко струва вашата книга? – каза той, но изглежда не чу, когато Сара му съобщи цената. Не я погледна. – Има ли разкази за пчели в нея?

- Няма – отговори Сара.

Очевидно единственият й купувач не възнамеряваше да купи нейния сборник. Човекът, ако се съди по дрехите му, споделяше вкусовете за модно облекло отпреди 40 години.

Той разтвори „Ноемврийски разкази“, прелисти няколко страници, вдигна поглед към стената, която беше жълтеникава на цвят, и попита:

- Има ли разкази за гари?

Какво ли бе видял потенциалният купувач на жълтата стена – паяжина? Някаква табела, картина? Сара обърна поглед и не откри нищо – просто стена. Щеше й се да го попита – „Какво гледате?“ Изведнъж си въобрази, че забелязва – очите му бяха затрупани под преспи тъга, толкова гъста, че изведнъж й стана хладно. Като че се бе озовала навън без чадър. Това бяха очите на този човек - дъжд, който няма да спре никога. Но Сара обичаше дъжда.

- Има ли разкази за гари? – повтори въпросът си непознатият.

- Само един, но той е тъжен – каза Сара. Щеше й се да каже нещо светло и весело, но вместо това изтърси: - Защо не си купите една пица за обяд? Имам чадър. Ще ви услужа да отскочите до пицарията.

За нейна изненада човекът извади портфейла си, започна да брои някакви монети, отказа се да рови, избра двайсетолевка. Подаде й я.

- Една книга, моля.

Сара се удиви. Тъгата продължаваше да дълбае очите му, тъмни, самотни, като изсъхнали в жегата вишневи фиданки.

Сара отвори и написа нещо на първата страница, обикновен автограф. Остави се на тъгата в очите на човека, която може би въобще не съществуваше. Беше си я въобразила. Никой не купуваше книгата й, никой не се интересуваше от ноември в разказите й. Следователно трябваше да завърши превода на безмозъчния роман за едно мощно издателство, налагаше се спешно да плати сметките за електричество, топла вода, интернет. Дори се надяваше да останат за кратка тридневна почивка в Каварна.

Защо си беше внушила, че иска да отиде в този град, където не беше стъпвала никога? Човекът си плати –двайсетолевката, която й даде, беше омачкана, нагъната. Върна му три лева, които той грижливо прибра в джоба на демодираното си сако. Беше се порязал при бръснене, може би се беше подстригвал сам и косата му, остра като шпага, стърчеше на всички страни. Книгата й потъна в дланта му. Смешна работа.

Човекът излезе, без да й благодари, без да я погледне. Закрачи направо в дъжда – едър дъжд, влажна и упорита прегръдка, загърнала мислите й. През целия ден от „Алеята на книгата“ беше продала два екземпляра. Трябваше да поеме тичешком към превода, към неплатената такса за интернет и предстоящия технически преглед на колата й – беше я купила преди десет години. Някое камъче или проклет човек бе напукал предното стъкло и се налагаше да го сменя, тоест още двеста лева надолу. Стъклото сигурно беше по-скъпо от колата, Деу Матиз, наречен Матей от Сара, тесен като ръкавица, верен, упорит войник, всъщност най-добрият й приятел.

Купи си сандвич и съжали – толкова много пари за куп майонеза. Просто удивително как не напълнява. Но преводачите не напълняват, десет страници на ден поддържат всекиго мършав като кол на ограда. Винаги бе усещала че е ограда, запазваше ината си, писането беше болест, но без писане не можеше да диша. Какви глупости. Дишаше и още как.

Пишеше, защото не можеше да се сбие, когато изблъскваха нея и Матей, вярното й другарче, извън пътя, когато й подвикваха, подсвирваха, може би й крещяха обиди, но не ги чуваше, защото в ума, ушите, очите й постоянно се въртяха историите в книгата, от която се бяха продали два екземпляра. Към щанда й приближи жена с мокър чадър, прелисти сборника й с разкази и си замина, без да каже дума. Беше отчайващо дъждовно навън, отчайващо и дъждовно в ума й. Писането е проклятие, но какво ще прави без него?

Докато чака да купят книгата й, нека превежда. Изгубени пари можеш да си върнеш, изгубеното време – не можеш. Притежаваше толкова невзрачна сума пари, че загубата би била невидима. Познаваше един господин, икономист, с когото понякога се виждаха в гарсониерата й; той не оставаше да пренощува, а си заминаваше, защото се потискал от тесни пространства. Беше заявил:

- Ако ме няма, разбирай, ако ги няма парите ми, тополата, която би се издигала над гроба ти, щеше да достигне 20 метра на височина.

Този икономист й оставяше понякога четвърт кашкавал плюс айран. Сара не мислеше за него, не пишеше за него, защото в мислите й заваляваше дъжд. Изреченията й ставаха поглед, натежал от тъга, както на онзи човек.

Онзи човек с щръкнала коса и старомодно сако, от което й се щеше да избяга. Как искаше да отиде на море в Каварна. Там със сигурност е хубаво. Нека вали. Да си вали в Каварна и тя да е там, под дъжда.

Виж ти, мислите й бяха повикали нейния купувач. Дали не му беше върнала точно рестото и идва да си го поиска? Дали е прочел няколко страници и е решил да върне книгата и да си прибере парите, хвърлени на вятъра за тъпите й разкази?

Човекът с негодното сако, което стискаше раменете му и бе почти изцяло мокро на гърдите – какъв глупак! Чадър стърчеше от джоба на злополучната му старовремска дреха, но той не го беше използвал – та непознатият нищо не й каза. Спря точно пред щанда, погледът му отново се зарови в стената зад гърба й, след което се отклони към някакъв сак. Сара не го беше забелязала. Беше голям – като огромните торби на супермаркетите, но черен, гумиран. Непознатият измъкна един буркан, върху който сияеше надпис АКАЦИЕВ МЕД, сложи го до купчината екземпляри от сборника й, след това продължи да рови. Извади някакъв издут найлонов плик с бяла лентичка, върху която бе напечатано ПЧЕЛНО МЛЕЧИЦЕ. Третото нещо, което подреди под носа й, беше кутия, вероятно някакъв крем.

- Крем за рани – обясни й сакото. - Забелязах, че сте се порязала.

Да Сара се беше рязнала на палеца, опитвайки се да разреже динята на обяд.

– Това е пчелно млечице, имуностимулант. Вие сте слаба. Бледа сте.

- Но аз не желая да купувам нищо – възрази Сара. – Наистина не желая.

- Аз съм пчелар – изтърси човекът. - Грижа се за пчели. Те жужат хубаво. – тъмните му очи за миг опариха лицето й.

Беше висок човек, но едва ли някой би го огледал в това сако и в дънките с широки крачоли. Сигурно беше пазарувал от магазин за втора употреба, който щеше да фалира след броени дни и бе пуснал стоката си по 25 стотинки парчето. Иначе едва ли някой би могъл да си обясни наличието на тези крачоли. Към щанда й пристъпи някаква жена, която посегна към сборника, прелисти го набързо и още по-набързо си тръгна.

- Тия неща са подарък за вас – каза човекът.

На дъжда му бе омръзнало да вали и се прибра в облаците да почива.

- Защо? – удиви се Сара. - Защо подарък?

Той я погледна в очите. Погледът му беше пуста улица, краят на лятото. Книга с разкази, които никой не купува, бяха очите му.

- Аз съм пчелар – повтори той. – Понякога пчелите умират заради пестицидите. Вие сте ми написали хубаво посвещение. Не знаех, че животът е гара. А ние хората сме влаковете, заради която я има гарата.

Толкова много думи очевидно го бяха изтощили до крайност. Той се прибра в грозното си сако, не й каза довиждане. Обърна й гръб и пое към изхода, висок, едър, не човек, а окачалка за дрехи втора употреба. Всъщност в такъв магазини Сара си беше намирала прекрасни неща. Днес например си беше купила два прекрасни памучни чаршафа само за 5 лева. Непознатият отново не се сети да извади чадъра от джоба си и не го вдигна над главата си. Може би чадърът беше счупен.

Дъждът, очевидно решил да докаже кой командва града и обърканите хора в него, отново напусна облаците и се втурна към земята. Бурканът с акациевия мед, пчелното млечице и кремът за рани стърчаха на щанда пред книгите й. Един господин, тънък и елегантно облечен, се приближи към Сара и попита:

- За колко продавате този мед, госпожице?

Следобедът се проточи като път, който изведнъж спира в планината и се страхува да се катери нагоре. Нагоре чакаше вечерта, но следобедът не я обичаше, беше влюбен в залеза и го искаше единствено за себе си. Сара не искаше икономиста за себе си. Сините му очи бяха пълни с бдителност, която не просто я плашеше, приличаше й на противопехотна мина, която можеше да избухне всеки момент. Усмивка се задържаше единствено в устата му и не напускаше зъбите, за които икономистът се грижеше със стоманено постоянство.

- Не се ли питаш защо се връщам при теб? - беше я попитал икономистът. - Ти не си богата, не произхождаш от достойно семейство. Баща ти е пияница, майка ти продава работни дрехи за 700 лева на месец.

В този миг Сара си беше внушила, че прилича на змия, която прави отчаян опит да пресече нажежена от жегата магистрала. Могъщият джип на икономиста я застига. Гумите на автомобила смазват прешлените на влечугото.

- Защото си луничава. Луничките ти са лупи, попаднали на скрита информация. Харесвам възглавницата ти.

Всъщност Сара обичаше миговете, когато икономистът си тръгваше от квартирата й, без да пропусне оная забележка за тополата, което щяла да израсте 20 метра на височина в гробището, ако него го нямало на света и не се появявал от време на време върху възглавницата на Сара. Към щанда й пристъпи още една дама и попита колко струва акациевият мед. Точно сега Сара нямаше пари в портмонето си, пи кафето си с много безплатна захар за допълнителна енергия и каза, че медът струва 15 лева. За нейна изненада дамата го купи.

- А тава какво е? - попита дамата, разтвори плика с пчелното млечице и го помириса. Въобще не погледна към „Ноемврийски разкази“. - Ще ви дам 35 лева за цялата торбичка – обяви жената и Сара, която не разбираше нищо от пчелно млечице, прибра предложената й сума. - А ей това тука какво е? – поинтересува се любителката на мед и без колебание отвори кутията на крема за рани.

- Не се продава – уведоми я Сара.

Посетителката светкавично й обърна гръб, притиснала до гърдите си пчелното млечице и акациевия мед, готов да се бори месеци наред с бъдещата й кашлица.

Притъмня. Мракът се сгъсти като захарен сироп. Дъждът доведе още облаци, които бяха неговия дом, но очевидно капките не даваха пет пари за небето и космоса, а копнееха да се изсипят на земята, така че краката на хората да бъдат влажни. Дъждът беше влюбен във всички сухи обувки наоколо.

Сара имаше спестени пари. Но не достатъчно, за да се пресели в друг град – Каварна например, където морето е на една пропаст разстояние от сърцето ти. Набързо прибра купчината книги, подреди ги в голяма чанта – почти толкова огромна, колкото сака, увиснал на рамото на пчеларя. Преди Сара да си тръгне за гарсониерата, която щеше да изплаща поне още 12 години, в залата влезе човек - типът със старомодното сако, мокър до кости с огромния сак, в който меко прозвънтяваха вероятно останалите буркани с пчелен мед. Какво му е хрумнало сега? Ще й предложи да продава мед и пчелно млечице? Ще сподели, че разказите й са тъпи или напротив – интересни? Нямаше вид на човек, чел разкази под откосите на ненаситния дъжд.

- Какво? – попита Сара.

Непознатият я изгледа. Тъмни очи, в които винаги е есен. Поглед, който сигурно дълго време не е зървал Каварна.

- Мокър съм – каза мъжът, сякаш не беше очевидно. Сара нямаше влажни тоалетни кърпички, нямаше и сухи, съвсем обикновени. Имаше стар памучен шал, един лев, от магазин „Втори шанс“.

- Ето – каза тя и му го подаде, като че един шал можеше да помогне на толкова подгизнал човек.

Пчеларят не посегна към шала, който бе кацнал като сврака с пъстрите си секънд-хенд багри на тезгяха за книги. Стената зад гърба на Сара си беше все така жълта, но той не я гледаше. Лампата, инсталирана на тавана, не светеше особено мощно. Косата на пчеларя стърчеше като десет хиляди копия на главата му. Човекът не си отиваше.

- Какво? – попита Сара.

Тъгата в тъмните му очи я наблюдаваше. Там беше и есента, която идва след август и не си отива никога, силна като пчелното млечице и акациевия мед. Сигурно никой не беше купил мед. Горкото вехто сако.

- Какво? – попита Сара съвсем тихо. Човек може да разговора с есента само шепнешком.

Човекът закопча палтото си и Сара забеляза, че около обувките му на пода се бяха приземили ручеи от дъжда навън.

- Студено ли Ви е? – измърмори тя.

- Омъжи се за мене – каза мъжът.

В залата нямаше нито купувачи на книги, нито автори.

Само сак с акациев мед и найлонови торбички с пчелно млечице.