Статуя

Покрай близък човек отново се оказах на бойното поле, по неизвестни (поне за мен) причини, наричано „здравеопазване”. Веднъж попаднал там, шансовете да оцелееш, както е известно, са минимални. Но този път няма да разнищвам проблемите на здравеопазването и така ще лиша, съзнавам, легионите в бели престилки от удоволствието да ме проклинат, попържат и заливат с пожелание да им падна в „ръчичките” (а защо винаги е „ръчички”?). Но този път разговорът е малко по-дълбок.

Когато се окажеш в ролята на анонимен пациент, седнал сред останалите в коридора на болничното заведение – и особено ако си „тежък” – системата отказва да те разпознае. С нещо да сигнализира, че е отбелязала твоето присъствие на нейна територия. Не те разпознават не само лекарите. Чиновниците са от същия дол дренки. Повечето университетски преподаватели – и те. Говоря само за системи, с които съм горе-долу запознат; но съм убеден, че и в останалите е така.

За системата започваш да съществуваш, ако намериш начин без-личното да превърнеш в лично. Да станеш симпатичен на някой лекар, докато той фланира из коридорите, влачещ след себе си пълните с надежда погледи на страдащите, които нямат никаква идея какво се случва тук. Да измислиш как да привлечеш погледа на чиновника – да пуснеш шегичка, да се направиш на интересен. Да успееш с някакъв финт да направиш така, че зареяният в космоса поглед на някой университетски преподавател да се спре и се фокусира (това с фокусирането е много важно) именно на теб.

А най-добре – да намериш някой, който „да се обади”. В този случай моментално ставаш разпознаваем. От без-лично присъствие, внезапно се превръщаш в индивид с разпознаваемо лице. И едва тогава, когато системата е успяла да ти сложи лице, тя се задейства така, както би трябвало.

Това „оличностяване” е, разбира се, точно обратното на онова, което институциите би трябвало да вършат. Не напразно Макс Вебер нарича институциите на модерната държава „безлични” и „анонимни”. Идеята е институцията, издържана с парите на обикновените хора, които тя не познава и не може да познава лично, да ги обслужва в еднаква мяра независимо от това, че не ги познава. Това е идеята на институцията – да не функционира спрямо това дали познава, или не познава „лицето” на клиента си. А да функционира равно към всички – и към царя, и към пъдаря, и към оногова, когото изобщо не може да разбере, какъв е.

За да се получи този ефект, институциите разработват механизми, правила, процедури и протоколи. В тях се описва в какви случаи какво се прави, кое след кое следва и така нататък. Идва човекът без (познато за теб) лице – включваш съответните процедури и протоколи. Те му вършат работа, без изобщо да ги е еня кой (и „чий”) е той.

Така е „на Запад”. Тук също имаме институции и те - до една - имат механизми, правила, процедури и протоколи, които трябва да включат, когато без-личният, анонимен „ти” стъпиш на тяхна територия – като пациент, като клиент на община, като студент. Институциите обаче не ги включват. Избират да натиснат копчето едва тогава, когато успеят да те идентифицират кой си – когато „някой се обади”, за да съобщи, че си му съученик, например. Добиваш лице, можеш да бъдеш назован – и едва тогава се включват процедурите.

Това, много е важно да се разбере, не е онова, което го има и „на Запад” – по-специално отношение към някой, който е да речем рок звезда или известен спортист. Това по-специално отношение е неизбежно, такава е човешката природа. Но там, на Запад, това „разпознаване” идва едва след като процедурите и протоколите са се включили автоматично, преди момента на разпознаването. Лично отношение по принцип не е добре да има; но в този случай то надгражда над институционалното действие, а не е условие, за да има институционално действие.

При нас обаче институционалното действие – т.е. онова, което е конструирано така, че да поема „неразпознатите”, анонимни хора – се включва едва тогава, когато системата ти намери лицето. Дотогава никаква система не се вижда. В болниците хора висят с дни, без някой да ги заведе на процедури; а с такова животно като „лекуващ лекар” можеш да се сдобиеш едва тогава, когато системата успее да ти идентифицира лицето.

Затова непрекъснато говорим за „хаос” – в здравеопазването, администрацията, образованието. Защото регулярните, без-относителни към лицето, рутинни процедури не функционират. Ако не си идентифициран като „някой”, системата те върти и премята в тайфун от хаос, непредвидимост, стрес и тревога. Става система – вади те от тайфуна – едва тогава, когато някой „се обади”.

Защо? Отговори има, но те са прекалено изобилни, защото всяко ниво на анализ си има собствен отговор. А тук искам да взема само най-дълбокия пласт на въпроса (и съответно – на отговора).

Знаем от множество изследвания от последните двадесетина години, че освен останалите си проблеми, българинът има един наистина екзистенциален проблем – т.е. такъв, който, ако остане без решение, заплашва самото му съществуване. И този проблем е следният:

Българинът не знае кой е и какво е редно да върши.

Защо, например, в английските и американските университети преподавателите говорят помежду си на малки имена („Да изслушаме идеята на Питър...”), а у нас – на титли („Да изслушаме идеята на професор Петров...”)? Защото там, в света на англосаксите, хората знаят кои са. И нямат необходимостта някой друг постоянно да им казва, че са професори (например), та да знаят, какво е редно да вършат. На титли, като сме подкарали темата, в България си говорят и в лечебните заведения, и в администрациите. Защото не са убедени, че знаят, кои са. Каква им е идентичността. Затова е тази трескава нужда от парадиране с титли – един вид, съобщаваш на всички: „Аз не съм някакъв си Петърчо, а професор Петров, бе!” Англоамериканският Питър, разбира се, няма българската несигурност и затова си е Питър. Между другото е и професор.

Какво общо има това с жертвите болниците, администрациите и учебните заведения? Ето какво.

Когато не знаеш кой си, няма как да разбереш, че човекът срещу теб е някой – че има идентичност. Ти си онова, което околните казват за теб („професор Петров”) – ти си опаковката, която другите описват. А вътре в опаковката изобщо не си сигурен дали има нещо.

Но пък имайки тази външна опаковка, на своя територия си някой. Имаш идентичност – да речем, шеф на отделение (катедра, отдел). Седналият срещу теб пациент /гражданин/, студент обаче няма подобна външна опаковка. Ти, о-лицетворяван от околните с идентичността „шеф”, нямаш за какво да се хванеш, за да идентифицираш онзи срещу теб. И тъй като българите нямат идентичност, се отнасяш с непознатия като с празно място. Като с недокрай съществуващ, комуто не дължиш нищо, защото ти, за разлика от него, си доказано съществуващ (всички ти викат „професор Петров”). Започваш да му дължиш нещо едва когато бъде опакован отвън с някаква идентичност (някой да се обади и да ти каже – абе обърни внимание на оногова, съученик ми е) и така става видим за теб.

Затова докато „Западът вярва в обикновения, непознат човек” (Карл Попър), у нас всичко е лично. За да придобиеш качеството „съществуване”, трябва въпросната система да ти е намерила някаква табела, която да закове върху дотогава празното място, което е виждала, когато погледне към теб.

Затова институциите, създадени като без-личностни и анонимни, при нас заработват едва тогава, когато ти намерят личност, която да ти окачат и име, с което да те назоват.

И затова у нас нещата се случват като договорки (както при бандитите), а не като резултат от спазване на правилата (както е при гражданите).

Това положение, разбира се, е наследено от комунизма. Защото, точно както феодализмът, и комунизмът е пред-модерно явление. При него хората не съществуват взети сами по себе си. Системата на феодализма/комунизма е убедена, че не дължи никому нищо само защото той е плащащ данъци отделен човек. Дължимото не е към индивиди (камо ли – към анонимни), а към статуси. Нищо не ти се дължи, ако си просто Петров. Дължи ти се – и то не поравно, а според тежестта на статуса ти – ако си работникът Петров, трудовият селянин Петров, партийният член Петров, директорът Петров, професорът Петров и т.н. И нищо не ти се дължи, ако сред твоите предци има някой с толкова лош тогавашен статус (царски офицер например), който да ти отнеме правото ти изобщо да имаш статус.

Изход няма да има, докато българите – и жертвите на институциите, и самите институции – не са докрай убедени в своето собствено съществуване; докато не знаят кои са и какво е редно да вършат. Онова анонимно равенство, в което могат да функционират институциите, може да се получи единствено, когато хората се отнасят един към друг като към съществуващи в еднаква степен. Веднъж знаеш ли кой си ти вече уважаваш отсрещния човек като равен на теб. Защото и той знае кой е. И той съществува точно толкова реално, колкото и ти. Защото ти може да си шеф на болнично отделение, ама той ти плаща заплатата.

В света, в който всеки знае, кой е и какво е редно да върши, всички сме равни.

Няма да е лесно, но именно затова съществуват елитите – да демонстрират и разпространяват успешни модели на отговорно и резултатно поведение. Кой, ако не елитът, трябва да знае отговора на това – кои сме и какво е редно да вършим? И кой, ако не елитът, може да наложи разбирането, че човекът срещу теб не ти е нито господар, нито празно място, а ти е равен – защото съществува като човек, какъвто си и ти?

Разговорът относно пригодността на сегашния български елит да свърши тази работа е тема на друго писание. Засега ще сигнализирам само за една от възможните му теми: че няма какво да чакаме от онази част на елита, например която развива култа към Бойко Борисов (или Путин – все тая) или залива лековерните с конспиративни теории; и има всичко да чакаме от онези „протестъри”, които с присъствието си – както и с неговия стил – демонстрираха, че знаят, кои са и какво е редно да вършат.