Срам или страх

Манипулираната всекидневно памет за тоталитарния режим се превръща в системен риск пред бъдещето на демокрацията в България. Българското общество продължава да бъде тровено систематично и безмилостно. Първо родителите излъгаха децата си. Предпочетоха да не отговорят на въпросите им защо са живели така. Вместо това им говореха за летните ваканции, за „палките” салам и за безплатното образование и здравеопазване. Пропускаха внимателно всички компромиси, унижението и страховете си. Не искаха да отговорят на въпроса защо са се правели, че не виждат какво се случва зад гръмките лозунги на „реалния социализъм”. Така смятаха, че ще ги предпазят от отровата на тоталитарния режим. Но, децата им си тръгнаха, а те намразиха „демокрацията”, която ги била връхлетяла като стихийно бедствие.

Доказано е, че когато една общност систематично унищожава паметта си, това е или от срам или от страх. Има племена и народи, които умишлено са предпочитали да забравят част от общото си минало. Това им е позволявало да продължават да живеят заедно. Едно от най-известните определения за нация включва именно подобна обща воля – заедно да си спомняме определени неща, но и заедно да забравяме други. Така се изгражда национална памет. Но, нашият случай не е такъв.

Срамът предполага поне две неща – нравствени критерии и общо съзнание за щетите, които сме нанесли на себе си и на другите. Има народи, които от срам са опитвали да забравят миналото си. Внимателно са заобикаляли определени факти от общата си история или просто са разказвали за нещо друго. Споделеният срам също може да обедини една общност. Готовността да приемем, че онова, в което сме били въвлечени ни е покрило с позор, може да бъде градивна сила. Или поне да промени нещо в начина, по който се опитваме да постигаме целите си. Но, нашият случай не е такъв.

Ние не постигнахме съгласие около онова, което заедно трябва да помним и заедно да се опитаме да забравим. Не постигнахме съгласие около дали онова, което сме правили е позор или слава, както казва Ботев. Не споделяме общ нравствен хоризонт, нито имаме общи цели. Припомняме си избирателно, когато ни е удобно или когато се стремим да изглеждаме по подходящ начин пред властимащите. Затова и българската национална общност колабира. Затова имаме толкова много патриотари и всякакви породи про-руски и славянофилски националисти, и толкова малко истински патриоти.

Не е вярно това, че предпочитаме да си спомняме само хубавите неща и затова паметта за тоталитарния режим е жива. По-вероятно изглежда мнозина от т.нар. носталгици да съжаляват просто за собствената си младост. Те предпочита да забравят избирателно – онова, което тогава им е пречело и угнетявало, и да си спомнят само онав, което им липсва все повече. Но, за всички останали, желанието отново и отново да настояват, че „преди е било по-добре”, има много по-дълбоки основания, които никога не са имали нищо общо с отношението им към демокрацията или пазарната икономика.

Продължават да ни лъжат, и ние продължаваме да повтаряме лъжите. Дори си измисляме нови. Отново и отново, докато напълно загубим чувство за реалност. Не вярваме на онова, което ни говорят, но и не искаме да погледнем истината в очите. Защото ни е страх, че ако само за момент напуснем мъгливата сянка на политическата пропаганда ще трябва да се запитаме: как стигнахме дотук? Затова предпочитаме да ни смятат за най-нещастните хора на планетата, но не и да се опитаме да променим онова, което уж ни правело нещастни.

Страх ни е от това, че миналото не е свършило. Обвързаностите и зависимостите, компромисите и унижението не са си отишли. Защото символите на всичко това продължават да тегнат над нас. Прекалено много хора, свързани с това минало продължават да определят бъдещето на България. И те се страхуват, но от това, че биха могли да изгубят позициите и влиянието си. Преди двадесет и пет години, същите тези хора и техните родители изпитваха панически ужас от това, че спрямо тях могат да постъпят, както те се разправиха с политическия и стопански елит на България след окупацията на Червената армия през 1944 година. Но само дни по-късно, разбраха че нищо не е загубено и че ще успеят да удържат властта си чрез страховете на другите. И така двадесет и пет години.

Вярно е, че младите хора в България не знаят почти нищо за тоталитарния режим. Но, причината за това не са само учебниците. Вярно е и това, че мутациите на тоталитарната власт съвпаднаха с голямата Интернет-революция. Но, в това ново пространство се възпроизведоха старите клишета на комунистическата пропаганда и агитация, а истинските жертви на режима решиха, че е по-добре да сложат край на паметта и да гледат напред. Така младите хора в България продължават да повтарят защитните лъжи на собствените си родители но все така не са готови да отстояват правото си да знаят какво точно се е случвало в България.

Можем да променим съдържанието на учебниците и да включим в него поне част от истината за варварския образ на „народната власт”. Можем да разказваме много повече за онова, което действително се е случило, но все така се колебаем да посочим и да се разграничим от онези, които изградиха и продължават да поддържат виртуалната реалност на т.нар. „носталгия по социализма”. А те са тук, край нас, както онези прословути трактори „Беларус”, които никой не изнесе зад граница, а просто прибра в двора на партийния секретар на бившето ТЗКС. Но, най-абсурдното е, че именно тези хора, техните деца и внуци продължават не само да искат да ни управляват, а и да ни обясняват какво е демокрация и пазарна икономика.

Сенките на миналото у нас продължават да изглеждат прекалено дълги. В България не се появи феномена „поколение без бащи”, както в Германия след края на национал-социалистическия режим. Колективната памет на германците запази за дълго белезите на този чудовищен режим и чувството за вина, но върху тях, малко по малко, десетилетия по-късно, възникна общата воля да бъде сложен край на този кошмар.

У нас, вместо синове и дъщери, които не биха желали да си спомнят за онова, което са правили родителите им, се появи „поколението без деца”. Стотици хиляди хора у нас продължават да настояват на собствената си лъжа, страдайки за това, че децата им ги изоставиха и отидоха да живеят там, където „народната власт” не е успяла да приложи на практика „диктатурата на пролетариата”. Върху техните илюзии и страхове продължават да изграждат влиянието и богатството си децата на онези, които пропиляха живота им. Те ще продължават да гласуват и да се противопоставят на всичко, което избраха техните деца; ще продължават да вярват, че „демокрацията” е прогонила децата им и ги е потопила в отчайващата социална изолация и самота, в която живеят.

Кое е по-силното чувство по отношение на тоталитарния режим – срама или страха? Страх ли ни е, че в един момент ще трябва да се засрамим от всичко онова, което сме направили? Или просто ни е срам от собствения ни страх да се противопоставим на лъжите, с които продължават да ни заливат? Което и чувство да е по-силно, резултат остава един и същ. Паметта избледнява за сметка на пропагандното клише, обслужващо днешния ден, което се опитва да редактира собствения ни живот, за да осигури оцеляването на един фалшив политически елит в бъдеще.