OffNews.bg

Сказка за Ари

В коридора на къщата ни в квартал „Красна поляна“ имаше много фотографии на планинари. До тях бяха закачени едни наредени като аптекарски шишета скиори, облегнали се на щеките си и с тежки брезентови раници на гърбовете. Следваше серия с ентусиазирани строители, мъкнещи тежки греди на рамо. Разпознавах по мустаците на някои от тях дядо ми Борис като много млад. На главата бе с таке, мисля същото, което се търкаляше на закачалката в коридора, облечен с планинарско яке с качулка и обут в смешна за днес кройка панталони тип „брич“, напъхани в дебелите му туристически обувки.

И той, като скиорите на всички фотографии, бе заснет с раница на гърба. Знаех, но винаги го разпитвах кои са останалите хора от фотографиите. Той сваляше една по една снимките от стената, забърсваше праха по рамките с едно влажно парцалче и, разглеждайки всяка поотделно, ми разказваше подробно кой кой е, къде работи сега и с какво се занимава. После връщаше фотографиите на мястото им. За тези с гредите, на които присъстваше и той, ми разказваше как са ги нарамвали рано сутринта и са тръгвали да ги носят пеш от някаква дърводелска работилница в Княжево нагоре по кривите пътеки на планинските витошки баири.

- Дядо, защо мъкнете на ръце всичките тези дъски и греди?

Той отговаряше:

- За строежа на хижата, която стои горе и до днес. Строихме „Алеко“, на същото място си е в планината Витоша. Нека се постопли, ще отидем пак да видиш хижата.

Дядо Борис беше един от дългогодишните членове на туристическото дружество „Алеко Константинов“. Такъв остана и до края си, планината винаги го зовеше, той зарязваше всичко и всички и хукваше по баирите. И досега пазя на тавана ни омачканата брезентова раница с тежките ремъци от снимките на стената. В страничния ѝ джоб има стара алуминиева кутия – старомоден комплект за преносима храна със сепарета за различните видове. В едно от отделенията се съхранява старо опърпано тефтерче с кожена подвързия, между чиито страници има един стар хербаризиран еделвайс – късметът на всеки запален планинар.

Последната снимка, която дядо сваляше от края на стената, беше на един симпатичен, усмихнат човек с тънки старомодни мустачки. Ама направо бяха като нарисувани. Такива сега не се носят, но по онова време е било модерно. Беше облечен в елегантно сако от туид, вратовръзка, а на главата със светла филцова шапка тип „Борсалино“. Дядо също имаше такава, която бе настанена до такето на закачалката. Макар винаги да знаех отговора, като всяко любопитно дете го питах отново кой е човекът на снимката. Обичах да ми разказва, а и знаех, че на дядо това му правеше удоволствие, беше навит като пружина, като че ли само чакаше да го попитам.

Фотографията и лицето от нея съм запомнил, че беше на Ари – Аспарух Лешников, знаменит певец от края на 20-те и средата на 30-те години. На гърба беше надписана специално за дядо. Той разказваше, че е пътувал към Франция през 1931 (или 1932) година като помощник на големия български факир „Мистериозния Сенко“ („Мистер Сенко“) и след едно от изпълненията на сцената е присъствал на концерт на Ари – Аспарух Лешников като участник в нашумялата немска мъжка формация “Веселите хармонисти”. Така тогава в чужбина се запознал с него. Един ден дори уговорили мениджърите на групата да пътуват за кратко заедно с техния транспорт.

Аспарух-Ари бил изключително весел, усмихнат и дружелюбен, не пропускал да черпи и щедро да заплаща храната на всички от българския екип на фокусника по чуждестранните гостилници и бирарии. Певците се наслаждавали на своята слава и престиж, на луксозните коли и на жените. Дядо Борис с усмивка си спомняше, че в кръчмите в Германия по това време половинка баварска наденица струвала по-малко от 20 пфенига, а младите певци от групата печелели колосалните 50-60 000 райхсмарки годишно.

Сетне се виждали с Ари и в България, където той се завърнал през 40-те години и си спомняли за онези предвоенни времена. Тази дружба ги свързвала много години, дори и когато Ари изпаднал в немилост, забравен почти от всички, пренебрегнат от музикалните среди. Дядо разбрал, че Ари пеел стари шлагери в цирк „Добрич“, нямало къде другаде да изкарва прехраната си. Веднъж платил входа за представление и после го причакал отвън, за да възстановят връзка.

Изгубили се, но през 60-те години отново се срещнали пак случайно – дядо Борис се разхождал в парка, а старият музикант се прехранвал с… метла в ръка, грижейки се за чистотата на част от алеите в „Парка на свободата“, старата „Княжевска градина“, днес известна като „Борисовата градина“. От време на време дядо го посещавал в дома му и носел храна в онази посуда, сещате се - трите малки метални кутии за храна, надянати една в друга, а най-отгоре с капак и с дълга дръжка.

Дядо закачаше внимателно снимката на мястото и винаги казваше - "Горкият Ари!" В кухнята, до прозореца, имаше стар грамофон и той винаги пускаше една и съща малка плоча. Цялата картина и досега ми е пред очите. Звучеше нещо, което изобщо не разбирах като музика, но се чудех защо никога не го пускат по радиото. Дядо казваше, че това са стари градски шлагери и затова няма как да ги предават в ефир по никое радио или по телевизията, били много стари и д’емоде. Не разбирах защо и какво е това. Песните ми звучаха като нещо много далечно, непознато и нетипично за съвремието. То си беше и такова. Без да разбирам немския език, усещах, че пеят за нещо комично и адски смешно.

Понякога, без да го питам, дядо разказваше за Ари, групата му и техните изпълнения в залите, които карали публиката да стане на крака, да ги аплодира и крещи от удоволствие. Нещо, което също не разбирах. Едва след години се поинтересувах отново от Ари, неговия успех и всички появили се препятствия в живота му, също и тези на успешната мъжка група.

Ето как е започнало всичко: световната звезда, прославила себе си и нас в света на европейския шоубизнес още в началото на ХХ век - Аспарух Лешников се заселил в столицата, където се запознал с маестро Георги Атанасов. Композиторът му казал без никакво преувеличение, че има необходимия талант, за да стане световна звезда. Той и други приятели на Лешников го убедили да премине на друго ниво в обучението си като певец. Само че това можело да се случи в чужбина. И така, бъдещата звезда заминала за Германия да преследва мечтата си и да намери място за огромния си талант.

За да влезете в крак с времето ще цитирам любимия ми писател Ерих Кестнер като репортер за "Neue Leipziger Zeitung" през 1929: „Представяте ли си какво е: да ходиш на театър почти всяка вечер. Градът има около тридесет салона. И във всеки от тях, всяка вечер вече е пълно. В някои дни програмата е направо препълнена от премиери! На бюрото ми има билети за три-четири театъра!“

Животът, в който попаднал Аспарух Лешников пулсирал в ослепителния мегаполис - приятни кафенета, конни надбягвания, кино, боксови мачове, вариететни представления, опера и какво ли не. Само че, тъй като не бил стипендиант, трябвало да се издръжка като келнер, за да заплаща образованието си. Така било до 18 декември 1927г., когато попаднал на обява в рекламната страница на берлински вестник, пусната от прекъсналия студент по актьорско майсторство Хари Фромерман:

„Търсят се красиви гласове. Внимание. Рядка възможност. Тенор, бас (професионален певец на около 25 години), много музикален, приятен глас, търси колеги за единствен по рода си ансамбъл. Моля, дайте часове за уговорка за представянето си."

Десетина дни по-късно, повече от 70 кандидата за прослушване се наредили по стълбите от партера до тесния му апартамент на таванския етаж в центъра на Берлин. По това време германската икономика била доста турбулентна, инфлацията оставила хиляди семейства без препитание. Затова всички явили се на прослушването сляпо се надявали да бъдат наети на тази работа. Хубавото било, че повечето от кандидатите не притежавали и капка от таланта, който пусналият обявлението Фромерман търсел.

Казвам хубаво, защото на втория ден за кастинг пристигнал някой си Робърт Биберти, който впечатлил „комисията“ (състояща се само от Фромерман) с красивия си глас. Освен това двамата нови колеги си допаднали и със страстта към изпълненията на американския вокален квартет „The Revellers“, които се оказали фаворити и на двамата. Веднага решили, че тъкмо тези таланти отвъд океана трябва да им послужат за нещо като модел за бъдещия сборен немски ансамбъл.

Тъй като повечето от явилите се на прослушване кандидати били некадърни, трябвало да се търсят други гласове за попълване на групата. Още на следващия ден Биберти довел двама свои колеги от певческия хор, в който участвал. Единият бил българинът Аспарух Лешников – Ари, а вторият - полякът Роман Циковски. Ерих Колин и пианистът Ервин Боц, когото всички наричали „Красивия Ервин“ заради бебешкото му лице, се присъединили малко по-късно.

Младежите решили да се нарекат „Comedian Harmonists“ („Веселите хармонисти“), а на 28 септември 1928 изнесли първото си представление в „Гросес Шаушпилхаус“ (Grosses Schauspielhaus) в Берлин. Оттам колелото на историята се завъртяло в правилната посока и се започнало: от Амстердам до Париж, от Берлин до Мюнхен, от Хамбург до Кьолн, от Брюксел до Марсилия - фенове купували билети за участията на групата из цяла Европа. Славата им главоломно растяла.

1929, формацията "Веселите хармонисти" пред входа на вариете-театър "Гросс Кьолн" на Фрайсенштрассе 44/46, Кьолн, архив на Еберхард Фечнер

„Дори само едно съобщение в пресата бе напълно достатъчно да има стълпотворение: „Comedian Harmonists идват в града ни на тая и тая дата!“ И толкова! Без плакати, без нищо, билетите се разпродаваха веднага“ – спомнят си Биберти и Ари след години.

Колко прозорлив е бил маестрото Георги Атанасов, когато напътствал Ари от София! Трудно е сега да си го представим, но е напълно реално, че в разцвета си прочутият берлински секстет е бил популярен на европейския континент, колкото „Бийтълс“ през 60-те години на ХХ век. Може би ви звучи малко невероятно и фантастично, но е факт.

За по-малко от 6 години (1928-1934) певците изнесли стотици концерти по турнета в Европа и САЩ, записали десетки плочи, пели в Миланската скала, снимали се във филми с великата Марлене Дитрих и почитания като „първата международна кинозвезда“ френски актьор и режисьор Макс Лендер.

Съдбата винаги има неясни правила и след триумфа дошло поражението. Не само „Веселите хармонисти“, а и останалите в Европа пренебрегнали тъмния облак, който надвиснал над тях - през 1933 г. нацистите дошли на власт в Германия. За зла участ трима от известната група били евреи. Вероятно са смятали, че щом не се интересуват от политика, популярността им е дава някакъв имунитет. Уви не само те, а всички мислещи като тях са се заблуждавали. Още в края на 1933 г. някои от концертите им са били отменени, защото в нацистка Германия евреите са били нежелани дори на сцената.

През май 1934 г. шлагерната група била официално забранена и певците се разделили: Биберти, Ари и Боц останали в Германия, а Колин, Циковски и Фромерман емигрирали във Виена. Лешников и другите двама от стария състав се опитали да възстановят групата с трима заместници - немски певци. Дори направили няколко турнета под името „Das Meister-Sextett“ (Дас Майстер секстет"). За съжаление, този състав просъществувал за кратко до 1941 г., тъй като шлагерната музика се смятала от жестоката цензура за антиполитическа и противоречаща на символите на III-я Райх. Накрая и тази формация „Das Meister-Sextett“ също била забранена.

Към 1939 г. намиращият се в Берлин Аспарух Лешников – Ари сключил брак с британска балерина, която му родила син Симеон. След две години семейството решило да се премести в България, все пак той бил успял човек. Местните грамофонни компании го канели в студията си и Ари успял да запише над 100 плочи. Купил терен, построил двуетажна къща и я обзавел по последен писък на модата. Дядо Борис ми беше казвал къде е имотът, където е ходил на гости на Ари, но за съжаление, вече не помня точния адрес. Знам само, че къщата се е намирала някъде на улица „Цар Симеон I“. Домът на певеца бил разрушен по време на бомбардировките на 10 януари 1944.

Докато пиша това, си спомням как седях в малката кухня в къщата ни в „Красна поляна“ и слушах разказите на дядо за контето - човека с мустачките и модерния костюм – не можех и да си представя, че един ден ще намеря снимки и документи от същите бомбардировки, които през 2017г. бяха включени в албума „Бомбардирана София“. На някоя от тях вероятно е и домът на Ари.

Аспарух Лешников - Ари, снимка: личен архив

Любимецът на народа изглежда не е бил забравен дълго време. Или поне до началото на родния социализъм (който аз лично смятам за държавен капитализъм, но това е друга тема), който го игнорирал като изпълнител и почти го изхвърлил от музикалните среди. През 1950-51 легендарният певец е бил поканен в българска квинтет формация, чиято идея била да дублира донякъде немския си предшественик – секстетът на хармонистите. Но, както се досещате, лековатите шлагерни мотиви, старите градски песни и изобщо музиката, която е забавлявала буржоазията в довоенна Европа и царска България - не са имали място в една развиваща се модерна социалистическа държава. Още повече, че страната ни се канела да строи комунизъм, където всякакви сенки от буржоазното минало нямат място.

Овациите на публиката през 30-те години се превърнали в блед спомен, надничащ някъде зад ъгъла на приказното минало на Ари. През 60-те години във Федерална република Германия (ГФР) дори били тиражирани плочи със стари изпълнения на „Comedian Harmonists“. Пак по същото време, но в алтернативната Германия, източната Германска демократична република (ГДР), бил направен опит да се събере първоначалната група на комедийните хармонисти. Незнайно защо Аспарух Лешников не бил поканен да участва в берлинската „Гросес Шаушпилхаус“ (преименувана междувременно на „Фридрихщатпалас“), от която е тръгнала славата им.

След време Ари бил открит у нас и поканен в Източна Германия, по-точно в Дрезден, за да получи наградата си, както и почетна значка от берлинската „Фридрихщатпалас“. Колкото до признанието му в България, вероятно заради 80-годишния му юбилей, някой от съветниците на партийните „културтрегери“, както се наричаха дейците на културата, се сетил за Лешников, творчеството и изобщо приноса му за известността на страната ни по света: като парадокс през 1977 удостояват Ари… с държавен орден "Кирил и Методий". Какви вълнения е имал този човек, какво му е било в душата – само той си знае.

Вървях по същите алеи на парка, които Ари е поддържал, събирайки изпопадалите есенни листа с общинската метла. В главата ми се въртеше мелодията и думите от песента му „…Не чакай ме, не ще се върна там, аз искам да остана вечно сам…“ (1935). Седнах на една пейка, на която вероятно и той е присядал за почивка и цигара. Извадих и разгледах една от снимките на „Веселите хармонисти“. Била е заснета пред входа на вариете-театъра „Groß-Köln” (Гросс Кьолн) на Фрайсенштрассе 44/46.

В онези безметежни години всичко е било прекрасно, но идилията на концертната зала е приключила през нощта на 30 май 1942 г., когато 900 британски изтребители атакували Кьолн в операция "Милениум". Падналите бомби унищожили театъра до основи. Същото се случило и две години по-късно – при друга операция англо-американските бомбардировачи изпепелили центъра на града, периферията, включително и семейната къща на Лешников в София.

Веднага след като се прибрах вкъщи се качих на тавана, извадих алуминиевата кутия от раницата на дядо. Отворих капака ѝ, разлистих старото тефтерче с кожената подвързия, за да проверя там ли е старият изсушен еделвайс. Нямаше го. След секунда от страниците изпадна една малка фотография. Наведох се да я вдигна и видях, че това е снимка на Ари.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.