Сянката на Сердика

Колкото и да не ни харесват модерното и урбанизацията днес, несъмнено трябва да сме щастливи. Защото двете заедно никнат върху гърба и закопаните зидове на нашите древни градове. Тъкмо затова трябва да сме доволни, че се развиваме като неволно продължение на скритите в земята пластове история. А те са трупани там един върху друг от няколко хилядолетия.

Живите антични градове у нас, в които продължават да се раждат и живеят хора, са много повече от мъртвите и изоставени през времето подобни населени места по света. Това може би се дължи на неповторимите ни природни дадености и климат. Кой знае?

Днес е трудно да повярваме, че непосредствено след Освобождението, в града ни са заварени оцелели руини от Иваншишманово време: стени, фрагменти и дори средновековни сгради и полуразрушени черкви. Такъв е „Безистенът“, наченат още като сердикийско градско средище в центъра. Всъщност това е бил общественият комплекс около “Имарет джамия”, известна още като „Черната джамия“ (днес „Св. Седмочисленици“).

В близост до нея са се намирали духовно училище (медресе), приют за бедни и болни хора (имарет) и въпросният „Безистен“, който е посещаван някога и от западни пътешественици като френския рицар Бертрандон Де ла Брокиер. Той е пътувал с цел разузнаване като съветник и таен агент на херцога на Бургундия - Филип Добрия. Де ла Брокиер накрая написва книгата си “Задморско пътешествие”, за да улесни новия кръстоносен поход към Йерусалим.

Други посетители на града, вече по време на османското владичество, в рамките на следващите 150 години са били Стефан Герлах (около 1578) и Ханс Дершвам (1553), вероятно с подобни цели като френския рицар Бертрандон.

Тъжно е че, при строежите на първите обществени и частни сгради, веднага след Освобождението, е започнало масово унищожаване на цели пластове древни постройки, намерени при изкопите за основи на новите градежи.

Преди раждането и създаването на правила на българската археология, такова незачитане на древните се е практикувало, просто защото все още не е имало никакъв ясен регламент за пренасянето, консервирането или реставрирането на подобни антични старини.

Надпреварата да се навакса с изоставането на капитализма у нас и стремежа за бързото излизане от калпавото османско управление, за съжаление, безжалостно са повредили, и дори са заличили завинаги, някои от тези великолепни, ценни за нас и за света римски и тракийски находки.

Композиция на радиусите, 1982 г. Схема: арх. Христо Ганчев

Богатият исторически опит, животът на могъщ град като старата Сердика, сякаш са се стопили наполовина в устрема и амбицията на новата столица да се превърне от изостанало турско градче в модерен европейски град. Така се обявява безапелационна смъртна присъда над архитектурните ни паметници, които доживяват последните си дни, запазени навсякъде под днешния център.

Всичко, което се е намирало в плитките слоеве и тези непосредствено над повърхността на града, е застигнато от строителните и разрушителните дейности на новите предприемачи, както и от безразличието на новите частни собственици на терени. 

Дори не съм много учуден като сравнявам коментари и статии в печатни издания излезли малко след Освобождението, където се появяват „мотивирани“ апели както бихме казали днес. Един от тях е за разрушаването на черквата „Св. София“. Представяте ли, „Св. София“ загрозявала с рухналите си и мухлясали стени гиздавата ни нова столица?! И се използвала не по предназначение като черква (*тогава е била склад за газ за уличните фенери и вишка с наблюдателница на пожарната команда на покрива).

Та с две думи - нека да я разрушим! Парадоксалното е че, самата базилика е надживяла добро и лошо с повече от хилядолетие и дори е дала името на този град, изграден от древните хора в подножието на Витоша.

Личен архив: разкопки от 30-те години, София

Добре, че не са се амбицирали да събарят и празната ротонда „Св. Георги“, която е строена по времето на Константин I Велики, който възкликва по свое време: “Сердика, това е моят Рим!”

Радостното е, че са се намерили достойни защитници на старините да оборят противниците на археологичните богатства, които ги приемат за изгубени или напълно ненужни, и са готови с лека ръка да ги съборят.

Има и още примери за варварството на онези времена.

Под влияние на противниците на запазването на археологичното ни наследство е затрит набързо почти целият древен Акропол. Простирал се е между двореца и паметника на В. Левски (до Орханийското шосе). От другата страна, от бул. „Цар Освободител“ до бул. „Ал. Дондуков“, римляни, романизирани траки, славянобългари, гърци и елинизирани ориенталци са намерили вечния си покой в едно християнско примирение.

Намерените гробници при благоустрояването на площада около черквата „Св. София“ са тотално разкопани и разчовъркани хаотично, без да се държи сметка на никого от предприемачите. Находките там са унищожени до почти неразпознаваеми парчета и дори са били раздробени на ситни части, за да влязат като уплътнения в плочите от железа и бетон за мазите.

Разпилените тогава пластове и артефакти са повече, отколкото предполагаме и можем бегло да си представим. Ако разгледаме запазената хроника и отразяването на спорадичните грабежи и търсене ценности още по турско време, на същите намерените гробове, ще видим, че все пак тогава не са успели да разрушат напълно находките.

Слава Богу, всичко това е продължило само до момента, в който Народния Музей поема грижата за старините и успява още преди началото на ХХ век да запази и проучи около… 200 гробници. Въпреки намесата на това ведомство, повечето от тези останки са заварени като вече отваряни и ограбвани в миналото, така че днес разполагаме с много малко надежден материал от намерените антики.

Археологическият музей

След 9-ти септември 1944 също е имало многобройни предложения от комисии, съставени от мастити и авторитетни за времето си архитекти, които са се опитвали да внесат ред в откритията. Но въпреки загрижеността, пак е имало провали с експонирането на ценностите.

Великолепната мозайка на римска баня в зимника на Халите е безжалостно повредена от неопитен и вероятно некадърен конструктор, който не е намерил сили (за разлика от колегата си конструктор от екипа на строителя на Халите арх. Торбов) да преодолее зала с размери 6/12 и да постави нова колона не някъде другаде, ами точно в средата на римската мозайка! Дори не е помислил как да свърже „Северната кула“, под някогашния магазин „София“, която е намерена отсреща, и откритата по-късно „Кръгла кула“ на запад от нея.

Като ученик съм влизал многократно в този магазин „София“. Още тогава находките бяха занемарени и лишени от осветление, наоколо имаше боклуци от близката закусвалня. За сегашния им вид и дума не може да става. Още повече, че магазинът отдавна е разкъсан на няколко нови търговски площи и достъп до останките реално няма.

Нещо подобно е открито и оставено съсипано през годините на ул. „Калоян“ под сградата на „Кореком“. Типичната сграда, без никакъв стил, е построена между старинния митрополитски храм „Свети Николай Мирликийски чудотворец“ и хотел „Рила“ и грози всичко наоколо.

Отдолу е открит обект, който се оказва запазена късноантична резиденция с богати мозайки, вероятно използвана за седалище на Севастократор Калоян. Този дворцов комплекс преди това е бил предназначен за престоите на император Константин Велики в антична Сердика и е заемал днешния център на града. Мястото се е наричало „Константинов квартал“.

През активното време на „Кореком“ съм влизал да разгледам като в природо-научен музей какво предлага Запада на бедния Изток. Помня, че там имаше що-годе запазени руини измежду шкафовете, зад валутните каси и някои от щандовете на партера. Не знам какъв е достъпът сега и кой изобщо стопанисва тази сграда. Но пък и не съм виждал някой да влиза или излиза оттам.

Такива са и спомените от моето детство. Сега ме е яд, че са съсипали дори атмосферата от ХХ век. Кафене „България“ (на „Цар Освободител“ и „Г. С. Раковски“) известно като Писателското кафене, е съборено през 1975. Така безславно е заминало в небитието любимото място на Иван Вазов, на П. Славейков, П.К. Яворов, Кирил Христов, Елин Пелин, А. Страшимиров, Сирак Скитник, Иван Петков, Иван Милев и много други наши легендарни творци.

В Лайпциг например са запазили любимата маса на Гьоте в Auerbachs Keller (Ауербах Келер), която го е вдъхновила за първата част на „Фауст“. Виена е запазила масата на Щраус, в Прага е непокътната средновековната кръчма "U fleku" където са черпили вдъхновение Алеко Константинов, Карел Чапек и много други таланти. 

Съвременният ни хабитат е разкъсан и стъпкан от многобройните неподдържани нови сгради, пръкнали се между тях. Всичките са врязани неподходящо в древните останки от миналото ни. Губи се връзката. И повечето от нас, временните обитатели, си мислят, че историята, извадена от земята, е сложена по средата на пътя им едва ли не като огромна пречка да отидат до магазина отсреща или да паркират колата си. Но забравят, че трябва да пазим антиките като част от жизнената ни среда, защото всичко извадено и видимо се съдържа в ландшафта, който ще обитаваме до края на дните си.

Източници: „София между две столетия“ Георги Тахов, ДИ „Септември“, 1986, „София в края на 19-ти век“ Георги Каназирски-Верин, фототипно издание на книгата му „София преди 50 години“

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.