Щурецът

Шефът на психиатричната клиника в Курило доктор Делибалтов повика Лудия Макс в ка­бинета си и тържествено му връчи пет кила документация, събирана в продължение на двайсет го­дини – неговата история на заболяването, съдържаща стотици изследвания и епикризи. 

– Седни де, защо стърчиш – покани го той.

Лудия Макс кротко седна на крайчеца на тапицираното с напукана черна мушама канапе. Доктор Делибалтов на свой ред седна зад бюрото, озърна се и извади бутилката с коняк. Мигът беше за­бележителен и той можеше да си позволи тази малка волност – една чашка в присъствието на пациент. Но какъв пациент! Та това беше не друг, а Лудия Макс, емблемата на Курило. Още повече че днес се налага­ше да си кажат с Лудия Макс сбогом. Той затова го беше извикал, да се раздели достойно и по човешки с него.

– Ние сме ветераните тук. Аз и ти. Наистина, бяхме от двете страни на барикадата, но мисля, че и двамата се държахме като мъже. Затова ще бъда откровен.

Доктор Делибалтов облиза устните си, пак се озърна, а сетне бързо, сякаш някой щеше да му поп­речи и да го перне през ръцете, си наля още една чаш­ка и я гаврътна наведнъж.

– С една дума, Макс, – погледна го в очи­те той, – повиках те, защото дойде време да се разделим. Не съм очаквал, че това ще се случи, а на­вярно и ти, но такъв е животът, вечно пълен с изненади. Престоят ти при нас приключи.

Лудия Макс кимаше усмихнато с глава.

– Това е, приятелю. Пари за такива бол­нични заведения като нашето в тази държава повече няма. И по този случай от днес ти си свободен човек.

Доктор Делибалтов се изправи. Лудия Макс също рипна прав. Изразът на лицето му продъл­жаваше да е отнесен и ведър, сякаш всичко това не се случваше с него. Той излезе през вратата заднешком, стиснал в ръце бумагите си, като церемониално се кланяше на доктор Делибалтов. Когато вратата се затвори, докторът се изправи до прозореца и си запа­ли цигара. Много държеше да запечата с очите си мига, в който Лудия Макс щеше да напусне портала на клиниката. Двайсет пълни години от живота на то­зи човек бяха преминали тук, в сивите стаи или по ръждивите алеи на болничния парк.

След минути доктор Делибалтов видя отго­ре фигурата на Лудия Макс. Беше се облякъл в цивил­ни дрехи – с едно безумно старомодно шушляково яке с твърде къси ръкави, с карирани панталони, с които приличаше на циркаджия и с мърляви гуменки на краката. Не носеше никакъв багаж. Най-вероятно бе­ше забравил петте кила бумаги, в които се описваше колко безнадеждно луд е, на леглото си в стая № 6.

Фигурата на Лудия Макс ставаше все по-малка. Накрая се стопи съвсем в дъното на централ­ната алея. Доктор Делибалтов свали очилата си, разтърка с опакото на дясната ръка възпалените си очи и тежко седна пак зад бюрото. Предстоеше му много работа. Трябваше да определи и останалите от списъка.

А Лудия Макс вече крачеше по шосето към центъра на Курило. Всичко му беше интересно, особено това, че порталът на болницата остана зад гърба му. Срещу него се зададе една бабичка. Заприлича му, кой знае защо, на биволица. Може би защото беше ед­ра и облечена цялата в черно. На Лудия Макс му се прииска тя да се разсмее, да се промени тежкото й тъжно бяло лице. Сигурно тази баба имаше трапчинки на бузите си, когато се засмееше. Той се изпъна като мачта и започна да марширува, вдигайки почти хо­ризонтално един след друг краката си, без да ги сгъва в коленете. Но бабата не се засмя. Тя замръзна, изгле­да го стреснато, прекръсти се и после забърза по пътя. Лудия Макс я чумоса весело с ръка и продължи да върви по средата на разбития асфалт, старателно за­обикаляйки дупките.

От дясната му страна се появиха изоставени фабрични постройки. Някой беше написал с блажна боя върху мазилката на стената, гледаща към пътя, “Свобода или смърт!!!” Лудия Макс отиде до надписа и пипна с ръка буквите. Бяха големи и грапави като волски езици. Създаваха впечатление, че стената е из­зидана специално заради тях. Лудият Макс клекна, оп­ря се с гръб на зида и изпуши една цигара. Този навик му беше от лудницата. Там така пушеха, клекнали до стената в банята. Мълчаха и пушеха.

Отдолу по шосето се зададе един камион. Беше стар очукан син ЗИЛ. Лудия Макс внимателно стъпка цигарата с крак, изправи се и махна с ръка. Шофьорът го подмина, но после наби спирачки, даде на заден и спря точно пред него сред облак от прах. Когато той се качи, шофьорчето пак натисна здраво газта. Беше младо момче, нахлупило до очите си чер­на плетена шапка, оцапана с вар.

– Здрасти – каза Лудия Макс. – Аз съм Лудия Макс. А ти как се казваш?

– Аз се казвам лудия Венци – каза шофьорчето. – Ти докъде си?

– Докъдето кажеш.

– Значи сме заедно. И аз заебах бачкането и сега съм тръгнал с камиона на митинг в София. Ще ги еба в гъза. Цялата страна стачкува срещу тях, а те не щат да си вдигнат меките задници и да си отидат. А нашият шибан шеф е тяхна подлога. Вика, никъде няма да ходите, ще стоите тук в кариерата и ще бачкате. Викам си на акъла, абе аз що не ти еба майката. И се вдигнах с камиона, без да питам никого. Щото ако аз не отида, ако ти не отидеш, ако трети не отиде, ще останем да си живеем в лайната цял живот. Никой няма да разбере, че ни е кофти. Не е ли така?

– Така е – съгласи се Лудия Макс.

Бяха излезли вече на Околовръстното и пердашеха със сто и двайсет километра в час по сре­дата на осовата линия. Полицаят до караулката на кръстовището с Ломско шосе само успя да мигне, ко­гато профучаха край него.

– Под твойта седалка има един байрак – каза Венци. – Я го вземи и го развей през прозореца. Така де. Да се знае кои сме и за какво се борим.

Лудия Макс издърпа дървената дръжка, размота плата, свали стъклото на прозореца и показа знамето навън. То заплющя силно на вятъра.

Венци влезе в София през ж.к. Люлин. Няколко братя и сестри роми, идващи в индийска нишка през калното поле от Филиповци, замръзнаха за миг като крадци на икони, спипани от клисаря, ка­то видяха летящия ЗИЛ, а после заподскачаха и раз­махаха ръцете си. По тротоарите на комплекса към трамвайните и автобусните спирки поединично или на групи вървяха хора, много от които, особено децата, също стискаха в ръце флагчета. Венци им се радваше от високата кабина и постоянно натискаше клаксона. А клаксонът на ЗИЛ-а беше майката си трака, ревеше като ранен слон. Хората на свой ред им се радваха и ги поздравяваха със знаменцата си или вдигаха ръце и правеха с пръсти знака на победата.

– Видя ли, казах ли ти аз – подскачаше Венци на седалката. – Ще ги издухаме гадините като сухи лайна.

Група тийнейджъри, наметнали на рамене­те си трикольори, им махнаха да ги качат. Венци наби спирачките. Момчетата и момичетата се покатериха в каросерията и задумкаха по тавана на кабината, че са готови и може да тръгват. Венци даде газ, както той си знаеше.

Към центъра на града придвижването стана трудно, защото улиците бяха пълни с хора. Венци ми­на по “Сливница” и зави по “Христо Ботев”. До пло­щад “Македония” как да е камионът пъплеше, но по-нататък движението му стана невъзможно.

– Дотук сме – каза Венци. Той скочи долу, хлопна вратата и като заряза машината насред улицата, потъна в множеството. Лудия Макс също слезе, стиснал с две ръце знамето. Хората веднага го погълнаха, подпряха го с рамене и го увлякоха със се­бе си. Лицата им бяха мрачновесели. Той се огледа за Венци, но не го откри. И тийнейджърите от каросери­ята бяха изчезнали. Шествието бавно напредваше по “Христо Ботев”, запълнило булеварда открай докрай. Лудия Макс крачеше с всички, развял високо знамето. Изведнъж страшно му се допуши, но нямаше никаква възможност точно сега да клекне до някой зид и да запали. На “Петте кьошета” реката от хора зави наля­во по “Патриарха”. До Лудия Макс вървяха момче и момиче, страшно млади, на не повече от шестнайсет и с коси до раменете, превързани с ленти. Те използва­ха всяко спиране, за да се целуват. Бяха се загърнали в българския трибагреник и приличаха на странно съ­щество с две красиви глави.

Гъстият поток от хора се движеше много бавно, но все пак след около половин час началото на колоната стигна до “Попа”. Лудия Макс беше успял да се придвижи напред и сега се намираше във втората или третата редица. Онези двамата малките с трибаг­реника също не изоставаха и на всичкото отгоре вече бяха успели да се запознаят с него. Името на момчето беше Джани, а на момичето – Джени.

На “Попа” обаче фронтът на шествието спря. Кръстовището отпред беше блокирано от вери­га тежко въоръжени полицаи. Те носеха шлемове и щитове и мнозина от тях дъвчеха дъвки. Лудия Макс постоя неподвижно петнайсетина минути като всички останали, но изведнъж му писна и се ядоса. Толкова му беше харесало множеството да го люлее и той да се движи с него. Лудия Макс разбута хората и излезе в празното пространство между първите демонстранти и полицаите. Още не беше решил какво ще прави, са­мо това знаеше, че не му се стои на едно място. Изведнъж се сети как беше стреснал бабичката с маршировката си. Той прибра ръцете си до тялото и пое, високо вдигайки крак, към полицаите. От редиците на демонстрантите се разнесе смях, който скоро стана неудържим. Вълната на смеха зарази всички – и тези, които виждаха какво става, и онези по-назад, които не виждаха нищо. Подкрепата окуражи Лудия Макс. Той започна да се движи край веригата от полицаи от еди­ния й край до другия, набивайки крак. Смехът прерас­на в истинска буря. Един от полицаите прекрачи напред, вдигна високо палката си като сабя и като със сабя отсечено замахна към Лудия Макс. След третия удар Лудия Макс падна. Полицаят продължи да го бие. Още един полицай се включи в боя. Лудия Макс спря да вижда и да чува. Лежеше долу на асфалта и потръпваше. По едно време усети как някой го хваща за раменете и го влачи нанякъде. Усети зад гърба си опора. Когато много бавно започна да чува и да виж­да пак, разбра, че са го подпрели на някакъв зид. Сети се, че му се пушеше. Налапа една цигара и я запали. Когато пое обаче дима, го преряза неистова болка и усети в устата си вкус на кръв. Лудия Макс преглътна кръвта и се огледа. Беше нощ, той се намираше на тротоара до основата на някаква сграда, уличните лампи и светещите реклами на магазините се отразя­ваха върху мокрия зърнест асфалт на пустите улици, а някъде далеч се носеше неистов рев от много човешки гърла. Лудия Макс се опита да се сети за началото на този странен ден, смътно си спомни нещо, червени­те очи на доктор Делибалтов, една ръждива алея и един очукан син ЗИЛ, но после не помнеше нищо, а и това начало на деня му изглеждаше толкова объркано и далечно, сякаш го беше живял в някакъв друг живот и той спря да мисли за него. Сега го обзе друга мисъл, тя ставаше все по-голяма и по-тревожна. Беше се сетил, че сутринта забрави да нахрани своя домашен щурец, който живееше в една кутия от обувки под лег­лото му в стая № 6. Щурецът щеше да пукне от глад сега без него. Тревогата стана нетърпима. Лудия Макс преглътна кръвта в устата си и се взря с широко отво­рени очи през огромното пространство на целия изми­нал ден към своя любим щурец.