Щом на гарата пристигне дизелът червен...

За пръв път от две десетилетия реших да пътувам с влак, в случая – от София за Варна. От първите секунди се убедих, че положението е: онова, което беше зле, си е останало зле; онова, което беше добре, го няма.

Приключенията започнаха още със слизането от трамвая и влизането в тунела към гарата. Пороят предната нощ бе откъртил сериозни късове дебела мазилка от тавана, които се бяха разбили на парчета при контакта си с пода. Явно не бяха падали по нечии глави, тъй като кръв не видях.

Затова пък видях няколко възторжени надписа „БЕЗПЛАТНА ТОАЛЕТНА! FREE TOILETS!”. Зад тях се мъдреше избеляла хартиена табела „Действащ асансьор!“. Въпросното съоръжение имаше вид на изоставено от години, както беше и първият ескалатор, на който се натъкнах.

Изобщо, изоставеността бе основното чувство при навлизане в Централна гара. Няма го балдахинът, някога опънат от Софиянски. Липсват мизерните сергии, придаващи на мястото привкус на Централна Азия. Тяхната липса, обаче, е разкрила една характерна пост-съветска занемареност, каквато в България вече много трудно може да се види; но не и тук, на международната столична Централна гара.

По-навътре в сградата се появяват признаци за някаква хилава модерност. Светят табла, щъкат хора, поне половината ескалатори работят. Има голямо, дори тържествено бюро „Информация“. Информатор, обаче, очевидно не се е вясвал от години, ако се съди по наслоения дебел слой прах, гарниран с фъндъци. Затова пък последният вяснал се информатор е залепил бележка, изпълнена с характерния в такива случаи разкривен почерк: „Забранено сядането и оставяне на храна и въобще яденето!“.

Десет минути преди тръгването на влака светлинното табло не обявяваше коловоз. Така и не го обяви. Тази информация дойде от женски глас по радиоуредбата: „Бързият влак за Варна през Горна Оряховица заминава от …найсти коловоз-Запад“.

Събралата се вече сериозна тълпа пътници с багаж започва да се чуди на глас, кой е този „…найсти“ коловоз. Жената по радиоточката услужливо повтаряше съобщението през 15-20 секунди, но „…найсти“ така си и остана загадка.

Накрая някакъв младеж плахо сподели, че миналият път влакът тръгнал от 13-ти коловоз и всичко се юрна натам – до официалното тръгване на влака оставаха не повече от пет минути.

Младежът се оказа прав и, преодолявайки поредния неработещ ескалатор, се оказваме пред влака, който изглежда точно така, както изглеждаше през 1974 година – годината на производството на вагоните. Дизелът си беше мръсно-червен, като в оная песен за уволнението, която пеехме през 1981 година. Сещате се: „Щом на гарата пристигне дизелът червен / И на него ще напишем „Набор уволнен…“.

Започна традиционното щуране по перона в търсенето на правилния вагон. Почти веднага се разбра, че липсва вагон номер 3, за който билети имаха половината пътници. Аз търсех вагон А2, т.е. първа класа според записаното в билета ми. Такъв също не видях. Накрая намерих бившия вагон-бюфет, та се сетих, че едно време първа класа бяха купетата до него. Влизам, сядам на място 14, обозначено в билета. Изобщо не съм сигурен, че това ми е мястото.
В купето нахълтва униформена жена. Аз:

„Добър ден, прощавайте, не мога да се ориентирам, бихте ли ми помогнали…

Тя:

„Разкарай се, бе, това са служебни места!“

Аз:

„Извинете, но наистина не мога да се ориентирам…

Тя:

„Изчезвай преди да съм извикала полиция!“.

Аз (вече ядосан):

„Никъде не пише, че това са служебни места, а къде е…“

Тя:

„Пише си там, където трябва. Аре чупка…“

Действието се развива в 10.25 (влакът беше вече закъснял с 10 минути, преди да е тръгнал), на 5.9.2022, във влак номер БВ2611. Това – ако някой БДЖ-началник иска да прати въпросната униформена лагерна надзирателка (така и не сподели името си) на курсове по професионално поведение…

Чупих се от този вагон, минах по перона и видях вагон номериран с „1“. Седнах пак на място 14 и за мое искрено учудване контролата потвърди, че съм си на мястото. Дори не крещеше.

Най-накрая дизелът свирна и влакът тръгна. Разходих се из него. Купетата, вкл. първа класа, са си такива, каквито винаги са били, но съответно поизносени за последните десетилетия. От стените са махнати пожълтелите снимки на „Златни пясъци“ от началото на 70-те и са заместени от кокетни на вид огледалца които, при по-внимателно вглеждане, изглеждат като набързо сглобени от затворници.

Тоалетната ми осигури поредното приключение. По-чиста, отколкото си я спомням – и неутрална откъм миризми – тя бе по-модерна от влака. Според мен бе от онези, „новите“, които се появиха някъде в средата на 80-те години. Обаче след заключване отвътре стана ясно, че отключване отвътре не е възможно. Освен това, бравата се оказа закрепена с извит гвоздей, остър и от двата си края (как ли са го постигнали?), който веднага ми пусна кръв. И все пак опитът винаги си казва думата. С презрителна усмивка на уста откачих ножа от колана си и отворих вратата; а след прибиране в купето извадих аптечката, почистих и залепих раната.

Огладнях, обаче. Една от причините, сетих се , навремето да изоставя влаковете бе постепенното изчезване на вагон-ресторантите. Може би ги затвориха, защото освен мен никой не ги посещаваше. Хората си носеха варени пилета, увити във вестник, които набиваха в купетата. Но, тогава, за мен вагон-ресторантите бяха доказателство, че дори у нас човек може, от време на време, да живее като джентълмен. Сядаш, поръчваш, носят ти, хапваш, пийваш, пушиш с кафето и после отваряш книжка да си почетеш…

В днешно време вагон-ресторанти продължава да няма. Изчезнали са и заместилите ги вагон-бюфети. Из коридора не щъкат мустакати чичковци с колички „РСВ“, натоварени с минерални води и сандвичи, струпани надве-натри от стар (и бодлив) типов хляб и мазно дебело парче наденица. И хората вече не си носят варени пилета, увити във вестник. И вода няма откъде да вземеш, ако не си носиш.

И никой не обявява спирките. Колко ли хора още помнят легендарния кондукторски репертоар от златната ера на БДЖ: „Гара Левски – пази багажа!“, или „Горнъ – кой сляа да сляа…“?

Навън, около влака, нещата изглеждат доста по-подредени, отколкото бяха последния път. Обработваемата земя видимо се обработва. Няма ги безкрайните „блокове“ отпреди 20 години, покрити до хоризонта с ръждиви бурени, стигащи по това време на годината до човешки бой. Повечето от гарите по пътя са очевидно ремонтирани и – поне отвън – изглеждат доста по-добре от столичната Централна гара. Бариерите по жп-прелезите са чисто нови, а светлинната сигнализация светлинно сигнализира.

Някъде преди Каспичан профучаваме покрай барака с надпис „спирка Ракия“. Нечия шега за разведряване на поуморените вече пътници? Не спряхме и не се разбра.

Все пак влакът стигна до Варна без минута закъснение, само за седем часа (последния път беше по-скоро десет). Варненската гара стои почти кокетно на фона на унилите мраморно-стъклени съоръжения в София, гара Левски и Горна Оряховица. Знам, че останалата част от Варна има вид на занемарен съветски град, но гарата е нормална.
По пътя моят влак – производство 1974 година – се размина с десетки себеподобни. Не видях нито един от новите локомотиви или от новите вагони, с които ни радват телевизионните репортажи. Според един от моите спътници, все пак имало било поне един такъв нов вагон, първа класа, в който даже имало било контакти за зареждане на телефони.
Никой от останалите в купето не му повярва, разбира се. Засипан с реплики от типа на „Сигурно е имало и интернет, разнасян от стюардеси в къси полички“, човекът млъкна и повече не настоя…