Шест икономически мита

В България не само от футбол разбират всички, но и от икономика и финанси. Поради което в обществото и в медиите са много разпространени няколко разбирания и митове, които нямат нищо общо с икономическата наука и практика.

 Първият мит е, че основната вина за икономическата криза носят частниците, които инвестирали малко (според някои), много (според други) и неразумно (според трети). А истината е, че основната причина за всяка икономическа криза е натрупването на поредица от грешни решения, взети от правителството.

 Ипотечната криза в САЩ например е резултат преди всичко на започната от Клинтън и продължена от Буш-син политика на стимулиране на „достъпен дом за всеки американец”. Поради това контролираните от държавата ипотечни институции „Фани Мей“ и „Фреди Мак“ през периода гарантираха кредити за десетки трилиони долари.

 През лятото на 2008 година, точно преди да започнат фалитите на стотици банки, спонсорираните от правителството ипотечни агенции в САЩ са били гарантирали 19,2 милиона високорисково просрочени жилищни кредити с неплатена главница от около 3,1 трилиона долара. В Европа пък(с изключение на Великобритания и Ирландия, в които основната причина за последната криза е същата като в САЩ) в сериозна криза изпаднаха предимно държави като Гърция, Португалия, Унгария и Испания, в които правителствата години наред са формирали огромни бюджетни дефицити, натрупвайки огромен публичен дълг.

 Втория мит, свързан с кризата е, че ако се намалят бюджетните дефицити, това ще доведе задължително до спад на икономическата активност и рецесия. Поради което партиите, които са на власт, не искат да правят реформи, които да доведат до орязване на разходи и намаляване на дефицити, защото ще загубят популярност и ще бъдат наказани от избирателите на следващите избори. Само че (както показаха проучванията на професора от Харвард Алберто Алесина и негови колеги от департамента по икономика) в повечето случаи, когато са орязвани публични разходи в началото на криза, възстановяването е много бързо и значимо, особено ако орязването на разходите е било съпроводено със структурни реформи – например улесняване на наемането и уволнението на работна ръка. Нещо повече, както показаха някои скорошни избори (например парламентарните избори в Естония и Латвия през 2011 година и местните избори в Галисия миналата неделя), партии, които наложиха политики на съкращаване на държавни разходи, бяха преизбрани и засилиха позициите си в обществото.

 Трети мит е, че финансовата индустрия е лоша, „виртуалните пари“ са лоши, банките са лоши, особено инвестиционните банки, даже самите финансови инструменти са лоши. Тук е мястото да си спомним думите на отец Никанор, бивш инвестиционен брокер, че не финансовите инструменти, а хората са добри и лоши. Разбира се, че има какво да се желае от банковата система. Но крайно време е хората да разберат, че не може хем тези, които спестяват пари, да казват, че банките не им дават „справедлива” лихва, хем тези, които вземат кредити, да твърдят, че банките им давали „скъпи кредити”.

 Четвърти мит е, че банките печелят най-много от високи лихви. Първо, банките печелят от т.н. „спред” – разликата между лихвите по кредитите и по депозитите. Както и от такси, доходи от инвестиционно банкиране и консултации, доходи от инвестирането на капитала си. А високите лихви всъщност означават, че рискът в дадената икономика е висок и банката може да загуби много от лоши кредити, което я принуждава да вдига лихвите, за да постигне приемлива доходност върху собствения си капитал. Тук трябва да споменем и широкоразпространеното разбиране, че такива високи лихви няма никъде по света. Има, че и доста по-високи: в страните с по-висок риск от България.

 Пети мит е, че спестяванията в банките са мъртви пари и че по принцип по-добре било не да се спестява, а да се инвестира. Той е напоследък често разпространяван в България, в това число като един от аргументите за въвеждането на данъка върху доходите от лихва.Всъщност една от основните работи на банките е да вземат пари, плащайки лихва, от хора, които не искат да поемата риска да инвестират (или нямат достатъчно спестявания, за да започнат някакъв малък бизнес), и да отпускат кредити на хора и фирми, които са склонни да инвестират. Не всеки има куража и уменията да инвестира. Поради което, всъщност, банките „съживяват” парите на тези, които нямат желанието да бъдат инвеститори и предприемачи.

 Шести и последен (засега) мит е, че земеделието и производството на стоки са по-важни сектори и трябва да бъдат водещи и стимулирани от държавата, защото „произвеждали материален продукт“. В икономиката термините „произвеждам“ и „продукт“ не се отнасят непременно до заводи, високи комини, трактори и комбайни. Без да влизам в излишни детайли, достатъчно е да погледнем икономиките на САЩ и Германия. В САЩ земеделието произвежда 1,7% от БВП (бидейки най-развитото в света), индустрията – 19,2%, а секторът на услугите – 79,6%. В Германия земеделието формира 0,8% от икономиката, индустрията – 28,1%, а услугите – 71%. Дори в самия статут на развита икономика се предполага, че секторът на услугите е с най-голям дял от икономиката.

 Така че няма никакво основание земеделието в България да се субсидира, а производството на софтуер - не. Всъщност според мен никаква икономическа дейност не трябва да се субсидира, но по тази тема някой друг път.