Североизточният ръб на Мальовица: по тънката ивица покрай смъртта

Снегът трупа ли, трупа, трупа. Облича върховете в ритуално бяло. И те ли се изповядат? Пред кого…? Всичко притихва. Равновесие. Тишина… Виелици сменят ритъма. Не и смисъла на тишината. Тихото е бездънно. Чуеш ли го, се сливаш с бялото. Започва вътрешно изкачване…

Зимната планина е магия. Винаги бяла. Приканва да се наградиш. Да се надградиш. Да притихнеш заедно с нея. Да видиш зад шумотевицата. Да разбереш за какво и до къде стигат силите. И телом, и духом… От върха поглеждаш размътеното ежедневие от орлова перспектива. От там то вече не е същото. Сякаш си фокусирал вътрешен обектив. В горния свят - света над 2.500 м, нещо се отваря. Ненужното изпада. Полита в снежната бездна. Чудиш се, как толкова дълго си го мъкнал със себе си.

Североизточният ръб на Мальовица е такава магия. Хиляди го мечтаят. Хиляди искат да минат по него. Да видят отляво и отдясно смъртта толкова близо, че, ако посегнеш, можеш да я пипнеш. Крачка след крачка, все пак да ѝ се изплъзваш, минавайки по тясната скална ивица по средата. Какво по-вярно доказателство, че силите на вселената все още те пазят. Че все още им трябваш. Че имат планове с теб… Малцина са обаче тези, които имат умения, алпийски инвентар и телесна подготовка да изкатерят ръба сами. Без опитен алпинист, който показва пътя и осигурява с въже, прокарано през клинове и френдове в скалите, дори дългогодишен, добре екипиран планинар е обречен. Слушайки разказите за него, реших да ида на ръба. Започнах да си търся водач.

Оказа се не чак толкова лесна задача. В България законово право да те заведат там имат цели … 17 човека. Това е актуалният брой на притежателите на удостоверение за алпийски водач у нас. 7 от тях имат и международен лиценз, за който се учи 2-3 години изцяло в чужбина и освен в България дава право на водачество във всички планини по света. Което е по-важно, само тези 17 имат и доказаните практически умения – стотици подобни изкачвания. Единствено на тях може да се разчита да те върнат жив от там, където се стига само с ходене в свръзка, както на мальовишкия североизточен ръб. Докато обмислях, освен чисто професионални, какви други качества трябва да има водачът, съдбата сама го прати. Реших, че важно ми е най-планинарското качество - скромност. Качеството, побратим на смирението. Ако за изкачвания, в които се оцелява на косъм, ви говорят без скромност и смирение, значи има от какво да се притеснявате.

Високопарност и самонадеяност в планината не свършват добре…

Срещнах се с Тихомир Димитров в кафето на Софийски университет. Имаше почивка между два урока. В последствие разбрах, че преподава там катерене, туризъм и ски. Вместо обаче да говори по доцентски - с покашлювания, сбръчкано чело и назидателен тон, той се оказа усмихнат и земен. Ни следа от горделивост – пречистен от планината. (По късно разбрах, че има с какво да се гордее: пет пъти шампион по ледено катерене, шампион по алпинизъм, изкачвания в най-високите планини на планетата, академични успехи и т. н.) Най-първо планината отстранява горделивостта. По това ще ги познаете истинските. Да сте видели върнал се от осемхилядник да пее и танцува като футболист на награждаване? Или да пръска с шампанско като шофьор от Формула 1? Няма и да видите. Стигналите на 8000 м - в зоната на смъртта, знаят, че за пореден път им се е разминало. Че от планината са се върнали със заръка да мислят, как и защо са пощадени. А чрез тях планината говори на всички нас. Който разбира, разбира…

След поредица въпроси Тихомир се убеди, че ще се справя. Няколко дни по-късно вече вървях със съмишленици от х. Мальовица към първа тераса. Водеха той самият, Момчил и Дидо. Метеоролозите обещаваха хубаво време, но на място картината се оказа противоречива. До първа тераса слънце щедро огряваше долината. Стоплените върхове на циркуса се кокореха насреща ни. Тъкмо се бяха събудили. Тъмносиньото небе на Горния свят услужливо им правеше фон, на който фукливо да изпъкват. Симпатичният вид на заобикалящата природа някак залъгваше да забравим предстоящия риск. Същевременно в далечината облаци и мъгла се съюзиха да отнемат слънчевата сила. След втора тераса все повече превземаха небето. Доволни бяхме, че снегът бе според очакванията. Не се наложи да обуваме снегоходки. Очакваше се във високото и котките да хванат - по зимния вертикал условие за оцеляване.

Докато Тихомир и Дидо се грижеха колоната да спазва темпото, заложено във времевия график, Момчил Дамянов не спираше да говори. Колегите му го издадоха, че просто много знае за планината. Подготвял учебно помагало за историята на планинарството и алпинизма у нас. Момчил действително имаше, какво да разкаже. С безчет истории за планини и планинари така погълна вниманието, че забравихме умората. В някакъв момент изчаках да се изравня с него. Не знам защо, но ми хрумна да попитам какво е причинило трагичната смърт на Филип Жазмати, Иван Ненков и Тихомир Стоянов на Матерхорн през 2007 г. Тембърът на гласа му падна. Разбрах - момчетата никога няма да бъдат прежалени... Приглушено и някак тържествено Момчил отвърна, че така и не се разбрало, какво точно се е случило. Тъкмо в този момент достигахме огромната морена, пазеща на втора тераса паметта на загинали алпинисти. Показа ми гранитната плоча, поставена там в памет на тримата. Вграден в нея беше френдът със скъсаното въже, което е осигурявало изкачването им.

На втора тераса Тихомир даде знак, че е време да сложим седалки и котки. Отново припомни: без лавинен уред и лопата в зимна планина не се тръгва. Още по пътеката за х. Мальовица - малко след мостчето, спонтанно бе спрял, за да говори по темата. Вятърът, обясни той, обикновено духа от запад. Трупа снега по източни склонове. Затова те са особено опасни. Даде за пример Заешкия улей, посочвайки го в далечината. Тази година снегът е още оскъден, а вече се бе свлякъл. Сега, тук на втора тераса, разказа за любовна история, свършила в лавина. Случило се в Роки маунтинс. Тихомир искаше да подчертае, че никой не е застрахован. Че може да се случи дори на професионалист. Опитен американски планински водач и неговата приятелката се спуснали със ски по заснежен склон. Както се очаква, имали пълно оборудване за лавинна безопасност. Лавина ги повлякла. Мъжът бил пощаден – приятелката му затрупана. Той веднага установил с лавинния си уред местонахождението на нейния. Започнал да копае. Намерил за съжаление само раницата, изхвърлена встрани. Тъй като предавателят бил в нея, нямало вече начин да се разбере местонахождението на момичето. То загинало. В последствие се оказало, че било затрупано на около 50 м от раницата. Мъжът така и не прежалил любимата. Малко след трагедията се самоубил.

С котки на крака, пъргаво тръгнахме нагоре. Над Еленино езеро спряхме и се разделихме на свръзки. Бях разпределен в свръзката на Момчил. Вече ставаше сериозно. Небето съвсем се свъси в облаци и мъгла. Момчил прегледа седалките. Завърза лентите за задържане. После ни привърза с въже към себе си, сякаш да не му избягаме. „Ходим внимателно и не падаме!“, натърти многократно опитният водач. Обясни, че при тежестта на свръзката вероятността да оцелеем в стръмното е минимална. Котката винаги трябва да е добре забита с всички зъби на стабилна основа. Обясни как най-добре се предотвратява свличане при възможно подхлъзване. Напомни и техниката задържане с пикел. Отделихме се от основната пътека и тръгнахме рязко нагоре. След стръмно половинчасово катерене стигнахме ръба.

Мъдреците обичат да говорят за свързаност между хората. За съдбовна зависимост един от друг. След дълбока медитация дори виждали вселената - включително човеците в нея - едно неразделно цяло. Виждали деленето въобще като грешка на възприятието. Сиротният егоизъм, който в долния свят стана принцип на съществуване, живее обаче от старателно делене… Дели, за да владее. „Свързаност между хората“ в ниското звучи абстрактно, даже контрапродуктивно. Всеки остана за себе си - всеки си стана най-близък. Горе на ръба обаче свързаността изведнъж става съвсем логична, а посредством осигуряващото въже и съвсем видима. Подхлъзнеш ли се, разчиташ да те спрат телата на другите. Разбира се и уменията на водача, закрепващ въжето за клинове и френдове по трасето и увиващ го при всяка възможност около скали, които да поемат камшичния удар. Опънатото въже задължава да помагаш с надеждата, че при нужда и на теб ще бъде помогнато. Човекът пред теб и човекът зад теб са ти оцеляване. Егоизъм и конкуренция - животозастрашаване. Планината ги превръща в съпричастност и взаимопомощ. А запомня ли се това? Пренася ли се в долния свят? Медитации по ръба…

Облаците и мъглата ревниво го бранеха от нашествието ни. Към тях се присъединиха вятър и студ. Топлеха телесни енергии, които не подозирахме, че притежаваме. С всяко тяхно забождане, единствено котките ни удържаха на тънката скална полоса. Не винаги беше ясно, че ще успеем. На моменти се налагаше няколко пъти да потупаш склона с крак, докато стъпиш под снега на твърдо. Топлеха, разбира се, и гледките. От набраната височина поглед в ниското гъделичкаше цялата нервна система. Извърнеш ли очи нагоре - хоризонти без прегради. Преструвки и суетни от долния свят загубиха значение. Гледките преодоляха дори мисълта. Свързаха се с нещо по-дълбоко. В ниското слънцето продължаваше да грее необезпокоявано. Вдигнеше ли се поредното платнище мъгла, виждахме, как цяла Рила е накацала по трибуните да гледа пълзенето ни нагоре. А между нас и нея бездънни улеи, готови да погребат за всяка педя отклонение встрани. Ще ни пусне ли? Ще ни съхрани ли? Спирахме да се изчакаме един друг, да прехвърлим карабинера по въжето от другата страна на френда. И после - пак нагоре.

Последни усилия. Момчил ме сгълчава: на критично място съм извадил фотоапарат. Успявам да снимам, как висяща като грозд свръзка изпъпля на върха. Най-горе посрещат виелица и мъгла. Изчакахме всички свръзки да се изкачат. Хапнахме по нещо. Пийнахме чай. Направихме снимките за спомен. В мразовития студ не един и два телефона отказаха да снимат. Докато се суетяхме във виелицата, осъзнахме човешката беззащитност. Прашинки в произвола на природата. С един повей отлитат. Колкото и да стягах качулката, челюстта ми все повече се сковаваше от студ. Заговорих на родния български с … чужд акцент. При вятър и температура под -12°C, която се усещаше като -20°C, и сдъвкването на ядки, обвити с шоколад, стана нелесна задача. Имаше обаче и усещане за преодолян етап в нещо важно. Стоенето на върха се свърза с егото. Върхът обаче предпази от „подхлъзвания“. Враждебното посрещане, което бе устроил, имаше явно възпитателна цел. В следващия момент се усетих някак по-лек. Посегнах към раницата – там си е. Фотоапаратът - и той. И от джобовете нищо не липсва. Съзнах, че при катеренето по ръба неусетно съм загубил вътрешен товар. Някъде в стръмните улеи трябва да е изпаднал. През очите…

Тихомир даде знак, че е време да тръгнем надолу. Заслизахме. Чак сега започна да се усеща умора. Сладка. Като след любовна страст. Замислих се за отговорността на планинските водачи. В буса, на път за Мальовица, случайно бях чул разговор между Тихомир и Сивко Пачев. Говореха си за самозванци, представящи се за алпийски и планински водачи. Хора, които за пари без подготовка водят на рискови места. Играят руска рулетка - и с чуждия, и със собствения живот. Двамата негодуваха, че закони има, но никой не контролира спазването. Отнякъде в съзнанието ми долетя сравнение. Рискът в работата на алпийския водач е не по-малък от този на опериращ хирург. Дали даже не го превишава. Ако хирургът отговаря за живота на само един пациент, алпийският водач трябва да преведе безопасно всички в свръзката. Не на последно място - и самия себе си. Подхлъзне ли се някой по въжето, водачът залага собственото тяло. Ивицата покрай смъртта му е ежедневие…