Съвети за писането или както само Чехов го може

Ироничен, шеговит по твърд начин, остроумен и блестящ, Антон Павлович Чехов (1860 – 1904 г.) разбунва страстите на поколения читатели, режисьори и актьори. При това не само в славянския свят, а навсякъде – достатъчно е да си спомним екранизацията на „Чайка“ на Майкъл Мейър от 2018 г. Днес отново имаме възможност да се насладим на творбите на гениалния руски писател – този път издателство „Лист“ ни предлага елегантно томче с писмата на Чехов. А измежду тях се съдържат безценни съвети за писането.

Ето няколко цитата от кореспонденцията на Антон Павлович Чехов до брат му Александър Павлович Чехов, роден през 1855-та и починал през 1913 г. Коментарите след всеки цитат са на автора.

20 февруари 1883 г.:

Между другото, на нас, пишещите, не ни пречи да пробваме своите силици и в критикарството.

Покрай „критикарството“ можем да си кажем и някои иначе твърде болезнени истини. Чрез анализирането на нечий текст, думи или поведение можем да прозрем дълбочината на неговите намерения. Но дали опитите за критика не опорочават изначално спонтанните пориви в даден текст? Ние все така „чисти“ ли сме – като пишещи, пък и като читатели – след като сме вложили енергията си в критика на чуждо творчество? Може би отговорът е в индивидуалния подход на създаващия – той би могъл да чете и да оценява, както и просто да приема или отхвърля.

Субективността е ужасно нещо. Тя не е добра и с това, че издава обикновен автор с беден ум.

Не дребнавото чувство на задоволство трябва да вижда и описва авторът. Писателят трябва да търси големите истории – за големите хора и големите чувства. Които са твърде далеч от сълзливостта и оядената ситост.

В (неугодническия) протест е и цялата сол на живота, друже.

Ненужно е да търсим признанието на онези, които – наши бащи или наши съдници – в морала си са така закостенели, че никога няма да допуснат дори мисъл за нас в душите си. В никакъв случай пишещият човек не трябва да търси одобрението на коравите властимащи. Той би трябвало да преживее пряко сили бунта. И тогава да узрее за самостоятелност – на идеите и в занаята.

Ние сме хора свои, дишаме един и същи въздух, мислим еднакво, роднини по дух, а в същото време… сме достатъчно дребнави да пишем: „ще замълча!“.

Изглежда краят на XIX век познава добре мълчанието, с което наказваме своите талантливи колеги по перо. Вярно е, че писането е самотно занимание. Но неговите плодове – литературата и писаното слово въобще – са за всеобща радост. И е несправедливо да ги лишаваме от попътен вятър, премълчавайки появата, стойността и влиянието им.

4 януари 1886 г., Москва:

По-нататък: не употребявай в разказите си фамилии и имена на свои познати. Това е некрасиво, фамилиарно и освен това… познатите губят уважение към печатното слово.

Наистина – спорен момент. От една страна, как да не сменим имената на прототипите с произволни имена на героите – нали те преди всичко са имена на герои? Нали това не са Иван, Петър и Асен, които преди три години са седели под крушата и са си разказвали смешки? Нали това са Антон, Атанас и Андрей, които седят под крушата и си разказват смешки – и в същото време представляват скелет на нечий роман? От друга страна – един Петър е именно Петър; неговото име е част от същността му. Романът би бил друг, ако Петър се казваше Атанас – факт. И все пак – спорен момент.

10 май 1886 г., Москва:

Природата оживява, ако не се колебаеш да сравняваш природните явления с човешки дейности и т.н.

Това би имало огромно значение и незаменим смисъл, ако ги нямаше напластяванията от описания на природата в литературата от предходните поколения. А дори и с тях – вярно е, че още повече бихме оценили пречупената през човешкото природа, отколкото „цвърчащите лястовички навред из пурпурното небе по залез“. И в този случай си мисля, че не е само въпрос на вкус.

24 септември 1888 г., Москва:

Критерият „един пише по-добре, друг по-лошо“ тук няма място, защото времената са променливи, а възгледите и вкусовете – различни. Който днес пише хубаво, утре може да се превърне в бездарник, и обратно.

Ето защо двама творци не бива да бъдат сравнявани един с друг, а талантът е добре да бъде оценяван единствено от времето. Едва ли съревнованието между писатели може да доведе по-добри творби от тях; напротив, всеки пишещ има нужда от уединение – не само физическо, но и емоционално. Тоест, чистотата на заобикалящата среда е от ключово значение за стойността на произведенията. А под чистота разбираме и ненакърнено от съпоставки авторово достойнство.

Смъртта няма да ни отмине, не остава много да се живее и затова не придавам сериозно значение нито на своята литература, нито на името си, нито на литературните си грешки.

И в този смисъл, изкуството е над всяка човешка суета. Ето защо да изпадаме в дребнава сърдитост или да търсим полза и признание – сега и без каквито и да било коментари – е проява на малодушно сметкаджийство, присъщо повече на отрудения обущар скъперник, отколкото на космополитната душа на писателя. Оставяйки написаното в пространството, печелим вечност. И трябва тази мисъл да ни окрилява, вместо да ни прави придирчиви към настоящето.

11 април 1889 г., Москва:

Не зализвай, не шлифовай, а бъди непохватен и дързък.

Светът – такъв, какъвто го познаваме днес; макар че мнозина наричат днешното време „мръсно“ – сякаш е създаден от непохватен и дързък Бог, който не се страхува да бъде активен, естествен, непреднамерено честен, действащ с величествен замах и смела прямота сътворител. Всеки негов ученик следва да наследи непохватната и дръзка методика на сътворяването. Следователно, от писателя се очаква не маниерност, прецизност и изкуствен финес, а стигащо до безумно вдъхновение смело перо.

Краткостта е сестра на таланта.

Едно изречение е толкова по-смислено и на място, колкото по-кратко, точно и ударно е. Всяка мисъл може да бъде включена в разказа, но – с редки изключения – привържениците на безкрайните подробности обикновено се губят в детайла, от което творбите им заприличват на досадни описи – без значение дали описи на имущество, лица и силуети, или загадъчни декори.

Сюжетът трябва да бъде нов, а фабула може и да няма.

Може би някога е било модно да се разказват трогателни любовни истории, да се описват емоциите покрай бала или соарето, да се разнищват вълненията около приема в еди-кой си дом. Днес вече всичко е познато на публиката. Ето защо за пишещия е важно да намери онова ново хрумване, което ще заблести в сумрачния и ритмичен литературен свят. То може да бъде автентичен поглед, оригинално – но не предвзето – мислене или необичайна подредба на мисли и събития. Важното е да бъде част от автора – от неговата сетивност.

________________________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на този адрес: diana.markova@gmail.com.