Самуилов комплекс

Този комплекс няма нищо общо с историческата истина за цар Самуил. Той придоби своите реални очертания в отразеното отражение на една естетическа провокация, която се превърна в социален експеримент. Александър Хайтов, авторът на паметника на цар Самуил, успя да провокира българското съзнание със „светещите” очи на своята статуя. Те се превърнаха в ярка провокация, в истински експеримент, който прави още по-видим социалния живот на едно произведение на изкуството.
Кой ще си позволи да „ослепи” цар Самуил?

Когато през миналата година десетки достойни българи инициираха създаването на Инициативен комитет за честване на 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил, почти никой не обърна внимание на усилията им. Инициативите им бяха отразени протоколно, някак между другото, като част от градските чудатости, които разнообразяват монотонния политически брътвеж. Нямаше публичен дебат за ролята на цар Самуил, за способността ни да съхраняваме и предаваме памет за драматичните събития от собствената ни история. Нямаше странстващи естети и обсебени историци, които да предложат на дискусия собствения си вкус и компетентност. Всички те се появиха много по-късно, когато Самуиловият комплекс се оказа изненадващо силен.

Мъждеещата светлина на царския „поглед” освети наслоените в ъглите на съвременния ни културен живот илюзии. Ненадейно се оказа, че издигането на паметника се възприема като провокация от страна на крайната десница. Ортодоксалната фигура на царя се превърна в обект на всякакъв вид атаки, разгръщащи се от темите за градското пространство до „прозрения” за мазохистичната природа на българската национална духовност. Авторът се задоволи само с това да провокира реакцията и дискретно да я насърчи, заявявайки че е свършил собствената си работа и няма да приеме никакви промени, предизвикани под натиска на някакви политически интереси. Всичко това се оказа достатъчно, за да бъде провокирана поредната историческа истерия.

Само за няколко дни, в дебата около паметника на цар Самуил бяха намесени естетически, политически, народопсихологични и дори исторически аргументи и позиции. Професионалните патриоти решиха да бранят на всяка цена паметника, дори срещу провокативната критика на старите комунисти, минаващи за нови леви, които попитаха защо няма паметник на Симеон Велики, а се издига монумент в памет на един цар, който е свързал името си с поражението на България. Всъщност, както старите, така и новите леви, никога не са се интересували от паметта за величието или трагедиите на България.

Мнозинството от хората реагираха спрямо чуждата реакция. Естетиката на паметника всъщност се вписва в масовите предпочитания и не предизвика съществени негативни реакции.

Скулптурата е по-добра от паметника.

В нея има идея и послание, а паметникът тепърва започва своя социален живот. Изглежда, че царската фигура би могла да бъде затисната от провокираното изграждане на паметника, което започна с обикновено любопитство: „колко силно му светят очите?”.

За съжаление, сред аргументите на част от застъпниците, но много повече – сред позициите на критиците на паметника, просветнаха същите ослепени проблясъци на „духа на отрицание у българина”, за който бе писал Найден Шейтанов през 1933 година. Артистичната провокация на един художник успя да мобилизира духа на отрицание, но не е ясно, дали както се е надявал Шейтанов, въпреки своята „… психология, география, етнология, история, литература, философия”, той би успял да развие и своите възможности за преминаване в дух на утвърждение. Оказа се, че освен превърналите се в традиционни черти на българския национал-популизъм от типа на „България на три морета”, около фигурата на цар Самуил могат да придобият своите очертания и други колективни умопомрачения.

Реакциите спрямо паметника показаха, че всъщност имаме проблем с македонските амбиции. Оказа се, че зад превърналите се в традиция през последните години шеговити подмятания и презрение към скопския маниер за създаване на величие със задна дата, към него всъщност е имало скрити симпатии в българското общество. Ако не беше така, всеки опит за сравнение между скулптурата на Хайтов и македонския Самоил, би била невъзможна. Може би част от българите биха искали да видят в центъра на столицата подобна плеяда от свои и чужди герои, която поне малко да замъгли мизерията на собствения им живот?

Естетическата критика за орнаментиката и стила, в който е реализирана скулптурата на Хайтов, остана затворена в рамките на професионалната дискусия, но за масовата публика, позата на фигурата и нейния драматизъм се оказаха достатъчен аргумент за подкрепа. Изглежда, че ако паметника на цар Самуил беше реализиран в съвременната стилистика, той би предизвикал много по-висока вълна от недоволство и сквернословие. Означава ли това, че естетическите критерии на българската публика са все така трайно фиксирани в мярата на директното и илюстративно изображение?

Насред кампанията за местни избори, нямаше как Самуиловият комплекс да не засегне и въпроса за властта. Кой, кога, защо без наше знание е разрешил, определил и допуснал тази скулптура да бъде приета като паметник на цар Самуил? И преди всичко – защо той, защо Хайтов? Кой и защо е дал парите за паметника? Какви са връзките на Врабевски със Столичната община? И зад, но и над всичко това – защо тази поръчка не бе дадена на мен? След толкова години, в които никой не „поръчваше” паметник, изведнъж, някак между другото, и то в центъра на София, се издигна нов монумент. Самуиловият комплекс се оказа дълбоко свързан с доминиращата ни политическа култура, в която определяща е близостта до властта, а не качеството на едно произведение или паметта за трагичната съдба на един владетел.

А, ако очите му не светеха?

Ако това бе поредната смълчана скулптура, отвърнала поглед от съвременниците ни? Ако предварително избраното място бе останало същото? Ако служебният министър-председател не се бе застъпил за изграждането на този паметник? Тогава, щяхме ли да бъдем свидетели на разрастващия се социален експеримент на българския Самуилов комплекс?

Всяка нация предпочита да страни от паметта за собствените си поражения. Справедливо или не, мнозина свързват епохата на цар Самуил с българското поражение. По-лесно изглежда да се възхищаваш на паметниците на всепобеждаващия цар, който се е превърнал в „страшилище за враговете”, отколкото да отдадеш почит на борбата за съхранение на българската държава, която не е завършила с победа. Нациите се изграждат върху основата на споделената памет – върху онова, което заедно сме решили да помним и също така, заедно сме решили да забравим. Самуиловият комплекс е неспособността ни да постигнем съгласие относно онова, което сме готови да помним и да забравим заедно.

Горещата фаза на припламналата дискусия отшумява. Темата се разпиля сред коментари, вицове, очакване за административни мерки и болни артистични амбиции. Но, комплексът все така отчетливо деформира пространството на националната ни памет. На фона на поредния прилив на царедворско усърдие, което се опитва да „короняса” абдикиралия от трона наследник на българската монархическа традиция, няма място за илюзии – моралът на ослепените войни все така не успява да надделее над заслепението на властта.

Ние не желаем и не можем, нямаме моралните сили и смелост да възстановим българската национална общност. Не можем да разчетем следите на онези, които много преди нас са чертали бъдещето на България. Нямаме достойнството и волята да съградим наново общия ни дом. И затова сме готови, все така сляпо да следваме онези, които ни обещават лесни и бързи решения. Затова изглежда все по-лесно да следваме блуждаещите огньове на национал-популизма, вместо да постигнем собствената ни мяра за достойнство и чест.