Res LXIX: Единни в уединението

Стоицисткият въпрос „как да противодействаме на зловредната съдба“ - l’adversité - е надвиснал със страшна сила.

***

That is the question. От Платон през Херцен до Дерида, че и до съвременния мислител – и проблемът е, че този въпрос е свързан винаги с деконструкт.

***

Деконструктът е нещо, което не може да се пипне, но пък е важен в света на идеите – а светът на идеите винаги се преплита със света на социокултурното. И дори – като негов субстрат – до политическото.

***

То е като коронавирусът – понякога нещо, което е нищо и половина, размества мисловни пластове; т.е. паниката за оцеляване на властта се преплита с първичната „народна“ паника и става малко като тенис на маса. Едната anxiety, тревожност, се предава на другата и обратно.

***

Ето и нещо наистина важно, което може да бъде проследено назад дори до Епиктет: тревожността е сякаш средата, в която лабилната власт копнее да пребивава. Защото помните още от Древен Рим разликата между тревожността (anxitudo) и страх (timor): страхът има конкретен обект (с идеята, че ако изчезне, накрая има облекчение, relevo morbum); докато тревожността е състояние. Перманентно per se.

***

И нашият лабилен властови модел в момента, който се опира единствено на Борисов (а надолу – серийни институционални провали), е тъкмо епиктетов.
***

Малко злоупотребявам, щот Епиктет, великият и най-подценен стоик (за сметка на по-късния Марк Аврелий, който пишел на гръцки, щот тая работа с римското императорство в условията на политически залез му се виждала леко просташка), слага граница между нещата, които зависят от нас и онези, които не зависят. Т.е. нашата емоционалност зависи от нас, но за нещата, които не можем да променим – например смъртта, няма смисъл да се хабим.

***

Сега смъртта е надвиснала. В последните 70 години в Европа тя беше един вид изтикана в попкултурата, но днес се завърна with a vengeance.

***

И тук ви питам: дали да сме по стоически оттеглени, щот не можем да влияем на процесите (детерминисткият подход), или имаме agency, т.е. в модерния смисъл сме взели активно живота си в ръце? Дали епиктетовият фатализъм в съвременен вариант не ни крипъл-ва, и ние избягваме несигурността на парадоксалното си съществуване - сега чрез принудителното уединение? Докато в същото време, пак апорийно, съществуваме в състояние на пълно отчуждение един от друг, тип „всеки за себе си“, дори във вътрешните колективистични групи?

***

И още: трябва ли и кога да има някой, който наистина да ни води? Да, non ducor, duco, но не трябва ли да има някакъв Дьо Гол? Кога всъщност ще се отървем от току-що зададения въпрос, и ще имаме хоризонтална демократична власт, както в протестантските демокрации?

***

Вземете Марадона от 80-те: ние сме сякаш в „Наполи“ – вертикална власт, която се подчинява на „гения“, и това сякаш е начин на колективистично мислене, в което искаме фюрер или „трекуартиста“, макар че паралелът съдържа порочен аргумент. Отавио Бианки, тогавашният треньор на „партенопеи“-те, заимства схемата 4-1-2-1-2 от великия югославски отбор с Драган Джаич през 60-те - без крила, и целият отбор играе за второто „едно“. Разчитайки, че ако всички му подават, нещата ще се случат.

***

В „Наполи“ нещата се случиха – но само ако имаш гений на тази позиция зад Джордано или Карека. Или пък Валдано (или Буручага). Въпросът е дали все така сме “Heroball” – т.е. политически „градим отбор“ около един креативен офанзивен халф. По моему, не знаем друго, например класическо 4-3-3, при което креативният (да речем, Лампард или Баджо) е подкрепян от талантливи демократични халфове по крилата.

***

Но да изоставим футболния квази-кич. Щот пребиваваме в уж „дясно“, при което мендите и владко-то не могат да вденат какво е “laissez-faire” и какво е „десен либертарианизъм“ (ако изобщо знаят какво е това). Жертви сме сякаш на група провинциални счетоводителки, начело с Владко, на които са връчени всички правомощия да преебават квото и да е дясно, само за да поддържат инстинктивния етатизъм на Борисов, особено по време на криза.

***

Ашколсун, кьополаар.

***

Добавете и онези, които коментират в соц-мрежите не да добавят някаква стойност, а just to hear themselves talk.

***

Помнете, моля, нещо, което лумпен-либертариатът се прави, че не помни: the past was alterable. Oceania was at war with Eurasia.

***

Това е моят cri de coeur.
***

Leftist libertarians, каквито изобилстват в т. нар. „Демократична България“, са нещо като Хлестаков в българската политика. Техният принос може чудесно да се обясни с френската дума “sillage” (което ни препраща към покойния Кристиан Диор, но все тая). Това е остатъчната миризма от хубав парфюм, който остава да витае.

***

Наред с тяхната апосематична политика.

***

И сега е ясно: не е време да се разправяме политичеки кой е десен, кой е центрист или народняк. Време е да подкрепим заедно Държавата, Българската ни общност (с главна буква), щаба и най-вече проф. Костов, който е световен в своите усилия.

***

Мразя от сърце родната ни колективистична култура, но в същото време съм и човек, който цял живот се учи.

***

Сега се уча на обединение.

Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.