Реквием (разказ на Деян Енев)

Конят Тото умираше. Лежеше на края на плаца от три дена и раните по гръбнака му лъщяха. Остана си там, където беше паднал – в края на плаца, под тополите. На окото му беше залепнала голяма буца златисти мухи. Горе тополите шумяха с листа и по тях се събираха врани.

Началникът на поделението Теофанов, с прякора Бимбо, видя падналия на плаца кон от прозореца на кабинета си на втория етаж на щаба. Теофанов тъкмо се беше завърнал от лятната си отпуска. Той се обади по телефона на капитан Меранзов, командира на домакинската рота, и му нареди този кон да се махне оттам веднага.

Капитан Меранзов извика дневалния. Заповяда му да намери под дърво и камък свинаря Иван и да го изпрати начаса при него.

Това беше трудна работа. Свинарят Иван също беше войник, но единствен не ходеше с униформа, а в сини дочени дрехи. На главата си Иван носеше шапка от вестник. Веднъж на ден той запрягаше Тото в бричката и в бесен кариер пресичаше поделението. От двата стола, войнишкия и офицерския, свинарят Иван изсипваше в обкования с ламарина отвътре сандък на бричката казаните с помия, а после, плющейки във въздуха с камшик, препусваше обратно към свинарника.

Не беше лесно да се намери това дете на вятъра – свинарят Иван.

Дневалният обходи поделението и капна. Той беше млад войник на име Тони, остриган нула номер, с пухкави бузи и нелепо стърчащи уши. Накрая дневалният се изправи под огромната батална стенопис до входа на офицерския стол, възстановяваща в общи линии известната картина на художника Ярослав Вешин „На нож”, и безпомощно започна да се оглежда.

Свинарят Иван сам се отби към обяд при капитан Меранзов. Капитанът вече беше с пяна на устата. Гледайки някъде над Иван, той му заповяда с тих глас да махне коня от плаца. После се обади в караулното и нареди да изпратят на плаца всички арестанти.

Конят Тото умираше. Лежеше в прахта на едната си страна и по шията му течеше река от мравки. В лилавите му очи шпалирът на тополите бавно се вкаменяваше. Свинарят Иван се зададе от другия край на плаца. В дясната му ръка висеше голям дървен чук. Зад гърба му вървяха трима войници без колани. Враните по клоните се разшумяха и се вдигнаха на голям черен облак в ясното небе.

В края на работния ден началникът на поделението Теофанов хвърли един поглед през прозореца на кабинета си. Плацът беше празен. Теофанов тъкмо щеше да дръпне плюшените завеси, когато забеляза до входа на офицерския стол някакъв войник. Войникът стоеше точно под голямата батална стенопис, изобразяваща на преден план български войник, влязъл в атака, стискаше с две ръце кепето си и се тресеше, а бузите му лъщяха на залеза.