OffNews.bg

Рамене: разказ от Здравка Евтимова

Вяра му беше споменала – „Когато ти е най-трудно и не знаеш кой път да хванеш, изправи рамене. Хората не подозират, че от стискане зъбите те болят. Песъчинка си от най-тъжния плаж.“ Не си спомняше думите й по-нататък. Имаше нещо, че там всеки може да хвърли фас, костилките от сливите, картонената фунийка от сладоледа, но не може нищо да направи на песъчинката, тя е там, на бедния бряг. Благовест гледаше раменете й – не лицето. Каза й:

- Нашето свърши.

Тя знаеше. Да живееш с някого, означава да те боли, когато е болен, да е светло, когато се усмихва, да запазиш най-хубавото от тавата с ориз за този човек. Да бъдеш песъчинка и залез. Лятото не идва, ако този човек го няма. Това бе свършило за Благовест. Отклони поглед от раменете й, които му казваха повече от лицето. Тяхното угасна неочаквано, както беше започнало.

Видя я в магазинчето за акумулатори в самото начало на квартала – чернокосо момиче, чернооко, което му се усмихна. Няколко дни по-късно Благовест се върна в магазинчето за акумулатори, но тя не беше на смяна.

Благо имаше бизнес с цветя. Какъв ти бизнес, беше наследил от майка си тази лудост - в апартамента им беше пълно с цветя. Нямаха тераса. За старата всяко цвете беше усмивка. Но за лицето на тъмнокосото момиче до рафтовете с акумулатори нямаше цвете. Тогава започна всичко. Благо имаше много работа. Разпределяше цветята в четирите си магазинчета по улица „Борова“ и мислеше за пари, но по-високо от мислите за пари в ума му живееха усмивките - С тях беше живяла майка му.

Щом се усмихва, човекът е оздравял от нещо, казваше майката на Благо. От бедност, от болест, от страх. Жената си отиде, когато той завършваше десети клас. Никога не се беше оплаквала и се оказа, че болката там, под ребрата в ляво, била тежка и лоша. Благо се разбираше с баща си. Когато му се обадеше, старият не вдигаше телефона. А майка му толкова обичаше цветята. Затова Благовест се захвана с този бизнес – не сделки, не доставки, усмивката й се връщаше при него и виждаше как лицето й надвива болката. Жената грейваше.

Такава беше и усмивката на момичето в магазинчето за акумулатори. Колежката й му каза, че се казвала Вяра. След седмица Благо дойде и видя, че са съборили магазинчето. Бяха започнали да копаят основите на нов блок. Жалко, че този пернишки квартал се намираше толкова близо до София. Изчезваха поляните, където растяха диви ябълки и гъста трева, а след дъжд към небето отравяха чадъри страхотни гъби копринки. Толкова бели и нежни – че когато заваляваше, си представяше Вяра в мрака, докосващ акумулаторите. Търси я из цял Перник –една такава чернокоса и черноока, усмихната - слънчев ден след дъжда. Хората не се интересуваха какво е гъба копринка. Никой не знаеше къде е Вяра. Намери я в новия Мол, в магазин за детски дрехи. Откри първо усмивката, после момичето.

- Добър ден – поздрави го тя. Беше й донесъл цветя, не онези, които не бе успял да продаде, най-хубавите беше избрал. Тя му каза: - По-добре ги запази. Вземи ми кафе от машината пред магазина.

Тогава започна тяхното – да мислиш за Вяра, да запазиш най-хубавото от хляба за нея, да се опасяваш, че момичето няма чадър, а вали. Да се страхуваш, че вечерта тя няма да може да хване последния автобус за квартал „Тева“, където живееше на квартира в миниатюрно апартаментче.

- От Радомир съм – беше му казала тя.

Припомняше си това „От Радомир съм“ и угасналата усмивка - кокиче, току що издигнало белия звън на камбанката си над снега. Но не се роди звън. Когато пътуваше към Радомир, Благо си представяше кокичета. Усмивката на Вяра беше пораснала в това градче и не се побираше в четирите му магазини за цветя. Белият й звън живееше при дрешките за деца.

Благо срещна друго момиче, което умееше за подрежда цветята така, че хората – онези блъскали по осем-десет часа на строежите, учителките от детската градина, шивачките от кооперация „Пролет“ спираха и купуваха. Идеха майки с деца, цял град се усмихна, очарован и весел пред неговите цветя. Момичето, което умееше да подрежда красиво цветовете, се казваше Керана. Беше пристигнала тук, близо до София, от някакво малко селце край Каварна. Божурец се казвало селото, горещо след дивия вятър от морето. Там някога растели божури и Керана от малка са научила да се грижи за цветя.

Човек не можеше да подмине Керана. Каквото и дреха да сложеше, тя беше благоуханно, пъстро поле, не просто продавачка в магазин, каквито бяха четирите на Благо. И тогава всичко свърши, както сигурно става сто пъти всеки ден – отиде си мисълта, че най- хубавото от тавата ще запази за Вяра, страхът, че Вяра ще изтърве последния автобус за квартал „Тева“, че усмивката й, родена в Радомир, не си е намерила цвете.

- Трябва да знаеш – каза Благо на Вяра. Цветята в дворовете на малките къщи, в градинките, в саксиите на балконите увехнаха. Чувстваше се болен, когато видеше увехнали цветя. Глупаво, но майка му го беше научила на това. То беше един от спомните му за нея, заедно с погледа, който не се оплакваше и не се страхуваше, с лицето й, което криеше болката зад усмивка. – Вяра. Нашето свърши.

Вяра не го погледна.

Той отново попадна в онова магазинче за акумулатори, което вече отдавна не съществуваше – но беше там, в мислите му. Слабият човек е по-слаб от обещанията си. Животът също не спазва думата, която е дал, блъска напред – мътна река, пълна със сенки и подмоли, но плуваш и се молиш да не пресъхне.

- Никога не свършва – прошепна Вяра.

Обърна му гръб и тръгна – по сивата улица с кафе „Следобед“, което работеше от рано сутрин чак до среднощ. Стъпките й бяха дъждовни капки, но не дъждът, който изведнъж целуна улицата, сепна Благо. Видя раменете й – вдигнати високо. Изправени.

Когато ти е най-тежко, изпъни рамене. Така правят божурите - отварят цветчета, за да дадат дом на дъжда. Ако дъжд не дойде, на другия ден са изсъхнали. За Вяра нямаше да завали на следващия ден. Така я запомни - чернокосо момиче, леко като сврака, по улицата на кафе „Следобед“. Благо си наложи да не я следи с поглед. Но защо си припомни оная болка отляво и усмивката, с която майка му я бе прикривала толкова дълго.

Отдавна беше престанал да се обажда по телефона на баща си. Старият веднъж го потърси. Чакаше го пред един от четирите магазина и каза: – „Нямам пари. Дай ми“. Тогава Благо не го попита – „Не работиш ли някъде, болен ли си, какво става с тебе?“ Шип, зъл, стар, от изсъхнала роза, се раздвижи в ума му. „Сега допълзя. Когато мома си отиде, не дойде. Нямах за хляб. Къде беше тогава?“

- Забогатял си – отбеляза баща му с бавния си глас, който още от детството превръщаше в сив прах всичко, постигнато от малкия.

- Забогатях – каза Благо.

- Виждах те с момиче – продължи бавният глас. – Невзрачно, чернокосо. Добре, че го разкара. Бизнесът ти затъваше с нея.

Тези лениви думи, в които звукът „Р“ беше болен, стържеше и се клатушкаше. Хлъзгаво, клекнало „Р“, засяло болка в гърдите на майка му. Тогава Благо беше глупаво момче, толкова самотно, че вместо цветя, виждаше усмивки.

Р-р-р, нащърбено острие на нож, който вече за нищо не става.

Благовест извади 20 лева. Подаде ги на баща си.

- Наблюдавах те – подметна нащърбеното острие. – Поздравления. Шапка ти свалям за онази, засуканата – бавният глас се забави още повече. Сигурно се наслаждаваше на думите, които беше родил. – Чух я как приказва. Не грапаво като нас. Меко и ситно го дава. Бизнесът ти потръгна с нея, Гледам, пети магазин отваряш.

Това криво „Р“. То захвърли Благо в сумрака на магазинчето за акумулатори, което никога нямаше да отвори врати. Там беше усмивката й Тя си нямаше цвете, но имаше чернооко момиче в квартал „Тева“. Колко хубаво беше, че понякога след втора смяна момичето изпускаше автобуса и идваше при Благо. Тогава раменете й бяха обикновени. Кротки, меки рамене.

Припомни си как тя се отдалечи от кафе „Следобед“ - сврака, разперила криле, опитваща се да литне, но някой идиот бе счупил крилото й с камък. Горката. Благо обичаше тази весела, бойка птица. Тя му приличаше на цветето, което в Перник наричат „перуника“. Не изсъхва в огромната жега, вдига дивото си знаме, трудната си зелена усмивка – стъпкали са листата и цвета, но перуниката, избива отново при първия дъжд. Някои я наричат „ирис“. Тук, в бедната земя около Перник и Радомир, беше цветето на Перун. Такива бяха стъпките на Вяра. Не изсъхваха. Разцъфтяваха край кафе „Следобед“, дори цяло лято да не капне капка дъжд.

- Дай ми още - подметна баща му. – Петдесет. Ще ти ги върна.

- Няма да ти дам - отряза Благо.

- Ако нямащ сега, ще мина след час – подхвърли баща му.

- Не идвай.

Благо и му обърна гръб. Беше 19 август, време, когато лятото прибира в багажника на слънчевия си автомобил жегите, жълтите следобеди и кротките залези. Денят свършва и идва есента. Но Благо имаше пет магазина. Керана ги подреждаше така, че дори младоженци от София си поръчаха букети при нея.

- Не защото сме гениални – обясни му Керана. - Продаваме евтино. Глупави сме. Цветята са скъпи.

Тя беше права. Беше красива. Жени, отраснали в село с много божури, имат нож в ума си. Така подреждат цветята, че младоженци от София изсипват куп пари в магазините на Благо. Керана беше находчива. Наистина му потръгна с нея.

- Новата ти приятелка е страхотна – осведоми го нащърбеното острие - Като разбра, че съм ти баща, ми даде двеста лева. Запиши си го някъде. Имай го за пример.

Значи е идвал да проси и от нея.

- Не съм просил – баща му беше прочел мислите на Благо. Това му се удаваше още когато майката на Благо не бе отишла отвъд. Старият се досещаше за мислите й, оставяше болка в тях – Гаджето ти ме накара да пренеса пет кашони с китки, после пометох магазина. Помогнах на една клиентка да подреди букетите в таратайката си.

На 19 август есента се колебае дали да освободи дъжда, или още да го люлее на небесната люлка от облаци и мълнии.

- Керана знае как се прави бизнес – острото „Р“ се търкаляше в ленивия като последния ден на лятото глас. – Тя ме хареса. Каза да говоря с тебе да ме наемеш.

Благо се замисли за жилищния блок, който бяха започнали да строят на мястото на старото магазинче. При акумулаторите беше тъмно, само усмивката на Вяра блещукаше там. Усмивката не е родена за бизнес. Тя трябва да свети на обърканите хора, които нямат свой път. Та тях не им оставят нещо от тавата с ориз. Нямат на кого да кажат за болката отляво.

То никога не свършва, беше прошепнала Вяра..

- Ще ме наемеш ли на работа като момче за всичко? – попита нащърбеното острие. Лицето на баща му беше широко усмихнато.

- Ще помисля – искаше да каже – „Махни се!“, но едно тъмнокосо момиче би казало - „Не бързай да прогониш някого. Лесно ще го изпъдиш, но какво ще прави той, ако не успее да изправи рамене?“

- Слушай – каза баща му. Утре пак ще дойда, да знаеш.

Следобед Благо, напук на здравия разум, остави четирите, всъщност вече пет магазина за цветя и тръгна с новия си Форд към квартал „Тева“. Странен квартал. Разправяха, че там имало езеро, но пресъхнало в жегите.

Вяра я нямаше в квартирата й.

Благо отиде в Мол-а, в магазина за детски дрешки.

- Кога е на смяна Вяра? – попита той колежката й, младо момиче, самоуверено, холандско лале. Благо не харесваше тези цветя, макар че печелеше доста от тях. Особено когато Керана се захвана да ги аранжира.

- Вяра напусна – обясни лалето, цъфнало на касата.

Майката на Благо не му беше казала нито дума за болката отляво, докато една събота падна в коридора пред кухнята.

- Вяра спомена ли къде ще отиде? – Благо се усети, че приказва твърде високо. Овладя се.– Да не е намерила друга работа някъде?

Стана толкова тихо наоколо, че детските дрешки в магазина се спогледаха.

- Нищо не е казвала – отговори касата с холандското цвете зад нея.

В ума на Благо се мерна глупава картина – тъмнокосо момиче, с изправени рамене, така красиво изпънати, че човек обезателно ще си рече: „На тази всичко й е наред!“

Не. Нищо беше свършило.

Не беше.