QUO? НЕ!
Вече трети ден ридая над коментара на Юлия Кулинска „Quo vadis?”, публикуван във вестник „Дума”. А казват, че дума дупка не правела. Но тези няколко кратки, но потресаващи изречения, отвориха дупка в сърцето ми. И както си ридаех, изведнъж разбрах: „Ами че, аз сигурно получавам катарзис?”.
Разбрах, че не съм нито умна, нито красива. Че досега съм участвала в един невзрачен протест. Че той винаги е бил невзрачен. С какво се гордеехме толкова? Че сме запълнили няколко спирки на рейса? Но кажете ми какво разстояние е това пред разстоянието, изпълнено с „млади и стари, с открити лица” (ако не броим слънчевите очила), „без агресия и омраза”, пристигнали от Кърджали, Столипиново и няколко неизвестни за мен до този момент червени села.
Разбрах, че на тези българи им е писнало от скудоумието ми… Е, чак пък българи. Сега, те не бяха точно етнически българи, защото говореха някакви непознати за мен езици… Сигурна съм, че повечето от тях от три опита няма да могат да кажат думата скудоумие правилно, но по-важното е, че им е писнало от мен.
Така разбрах защо другарите Орешарски и Станишев не чуват нашите викове. Сигурно по някакъв чуден начин всекидневните ни скандирания ОСТАВКА преминават през черни дупки, предизвикани от нашата негативна енергия. Вероятно другият край на тези дупки е в Столипиново или Кърджали. Кой знае защо? Така на тези българи (я па я, мор така, така…) им писнало и те дошли неорганизирано, спонтанно и с автобуси „случаен превоз”. В началото искали да се качат на кораби, но после се оказало, че няма подходящо пристанище, за да акостират в Перловската река. Така се роди и идея за референдум за разваляне на концесията на „Софийска вода”. Могат да останат, само ако осигурят воден път от Кърджали, през Столипиново до пилоните на НДК. Оттам вече контрапротестиращите могат и сами.
Като казах сами и още повече ме хваща срам. Добре че пиша на компютър, за да не виждате размазаните от сълзите на моя катарзис букви, (ако имам правописни грешки, да знаете, че е от вълнение).
Какво сме правили ние протестиращите? Разхайтено се разхождахме ухилени всяка вечер. Но аз в контрапротестиращите видях истинска организация. С открити и сериозни чела те вървяха свободни. И като връх на свободата им другарят Белалов, човек с хладен ум, чисти ръце и горещо сърце, (вечният щатен комсомолец) им крещеше с мегафон така, както Херо, когато едно време беше треньор на Левски. Тогава разбрах, че това е идеалът ми за свобода. Как ми се прииска да съм свободен контрапротестиращ и някой комсомолец, тук-там с бели коси, да ми крещи: „Изправи редиците! Опънете знамето! Вдигнете високо табелите!”.
Колко пъти съм била на жълтите павета с мижавото си листче, извадено на принтер, с надпис: „Мента, глог и валериан за Волен, Серго и Местан”. Но сега видях истински табели. Еднакви по форма, шрифт, размер и почерк. Еднакви знамена по големина. Еднакви свирки – червени. А не като нас - кой с какъвто цвят свирка свари.
Имаше такива свидни портрети на протестите. Много се умилих от портрета на другаря Йосиф Висарионович Сталин и си казах: „Какво сме хванали да ваканцуваме по жълтите павета? Де да беше жив другарят Сталин… Той толкова места за почивка създаде, толкова лагери. Сега и нас можеше да прати безплатно в някой лагер. Да си починем не само за една-две седмици, (както сега правим), а както се казва – завинаги да си починем.
Видях по телевизора един контрапротестиращ с червена фланелка със сърп и чук и си казах: „Ето истинската работническа класа! Те работят, докато аз мързелувам вкъщи. Докато подсмърчам, пишейки тези редове, мъжът ми ме репликира: „Ти не работиш, защото си безработна! А си безработна, защото медиите служат на определени интереси, а ти си безработен журналист, мечтаещ да пише свободно”. Но аз знам, че това не е оправдание. Доказва го кратко интервю с един контрапротестиращ с открито чело българин (я па я, мор така, така). Пита го работещ колега: „Ти защо си тука?”, а той, както си държи гигантско знаме заедно с други мургави братя, отговаря: „Е па, казаха, че тука ако дойдеме, ще ни намерят работа”. Значи и аз съм можела да отида на контрапротеста. Другарят Станишев щеше да ме прегърне и от утре можех да работя в някоя от медиите на другаря Пеевски. В по-краен случай на майка му. А в най-краен случай във вестник „Дума”. Мъжът ми вика: „Ти имаш повече приятели във Фейсбук от тиража на вестник „Дума”, бе”. „Такива са времената”- казвам му. „Но всичко ще се промени – само да дадем шанс на другаря Орешарски и ще видиш, че след няколко години други вестници няма да има”.
И още нещо си мисля. Доскоро казвахме, че нашият протест бил на красивите и интелигентните. Разбрах, че не е вярно. Разбрах го, докато гледах един контрапротестиращ. Сред нас няма такъв човек - уверявам ви. Питат го: „Кой е премиер на България?”. Той казва: „Не знам…”. Питат го: „Кой е президент?”. А той: „Май… Станишев”. Ще кажете: „Виж го колко е тъп!”. Нищо не разбирате. Той добре знае името на Орешарски. Но избягва да го спомене като премиер, тъй като знае, че вместо него управляват Сергей, Местан и Волен. Тях пък ги управляват едни други хора, условно наречени олигархия. От друга страна, как да каже, че в България има трима или повече премиери? Както виждате, намира единствения сполучлив отговор: „Не знам”. Но вие ще кажете, че Станишев не е президент. Това е от недостатъчен взор в бъдещето. Той не каза, че Станишев е президент, а че май… е президент. Тоест, пророкува, че през май Станишев ще стане президент, а за Плевнелиев нищо не казва, понеже е известно, че той разделя нацията. А щом я разделя, значи не е никакъв президент. Схванахте ли желязната логика? Тъп бил, а?!
Друг работещ колега провокира двама контри (отново българи, отново с тен). Казва им: „Вие заради оставка ли сте дошли?”. А те му отговарят: „Да!”. „За оставка на кого?”- пита репортерът. „Отде да знаем” – казват. „Кой я подаде”. Пак ще кажете, че тия въобще не знаят за какво са дошли в София, нали? И пак няма да сте прави! Кой може да я подаде? Очевидно не и Орешарски. Колко дни вече му викаме и не подава! Значи някой друг. Но кой остава – много ясно - Плевнелиев! Не го споменават и те, защото е известно, че Плевнелиев мрази бедните и не заслужава да бъде наричан с друго име освен анонимното „кой е”. Можеше и „той е”, ама то вече е заето.
Сега, осъзнала глупостта си, вече не ме е страх да попитам: „Абе, защо всички контрапротестиращи викаха: ПОД-КРЕ-ПА?” Вижда ми се малко спиритическо. Все едно, че викаха дух. От друга страна Тренчев си е съвсем жив. Не можеше ли вместо да му крещят, просто някой да му се обади по телефона. Ама това са си мои глупави разсъждения за Тренчев и ПОДКРЕПА.
Малко само се притеснявам, за това дето казва другарката Кулинска, че контрапротестиращите не били агресивни. Защото на мен друго ми се случи. Разкрещяха ми се пак едни българи, слезли от Балкана: „Софиянци сте много отворени, но ще ви смачкаме”. За подробности виж тук. Но после се запитах: „Ти на себе си ли ще вярваш или на другарката Кулинска?”. И отново катарзис ме налегна. Разбира се, че на другарката Кулинска! Аз съм някаква безработна мижитурка, а другарката Кулинска е мастит журналист от вестник „Дума” - нищо, че приятелите ми във Фейсбук са 242, тоест повече от читателите на вестник „Дума” (извинете, отговарям на мъжа ми, който пак се обажда където не му е работата).
Но най-много ме разтърсиха думите, че правителството на Орешарски ни дава шанс да оцветим мечтите си. И аз знам даже как да ги оцветим – в червено. Неволно се сетих как ни караха в училище да казваме стихотворението "Посмотри в своё окно - всё на улице красно...". Това беше едно стихотворение за Октомврийската революция. Все се сещах как е оцветило всичко в червено - църкви, манастири, всички вярващи, всички, които не са комунисти и накрая всички подозрителни. Всичко в кръв. Но важното е, че е оцветено - в червено! Стана ми гадно от този спомен, но се сетих, че няма страшно. То после така ти промиват мозъка, така го прочистват, че ти остава само откритото чело и тия неща не ти правят впечатление.
Силно ми въздейства и съветът на другарката Кулинска да оставя крясъците и след това ще се почувствам много по-добре. Какво да кажа… Спрях да крещя. И постепенно пред очите ми изплува Робърт де Ниро, играещ мафиот (каквато се чувствах и аз в момента). Помните ли филма „Анализирай това”? Той клатеше пръст пред един психоаналитик му казваше: „You’re good!”. „Ти си добра, Кулинска! Наистина си добра! Сега ми е много по-добре, много ми помогна!”.
Само не разбрах защо всичко е адресирано до „г-н протестиращ”? Аз съм госпожа. Това значи ли, че тези потресаващи редове не се отнасят за мен? Все пак ти за Клара Цеткин не си ли чувала, другарко?
Питаш ме накрая: „Quo vadis? Вкъщи, нали?”. Ще ти отговоря вдъхновена от другаря Орешарски: „Quo? Не!”. Просто се бъзикам, другарко. Написаното от теб е толкова смешно, че не заслужава нито една сериозна дума. Или по-точно, заслужава само две сериозни думи: НЕЗАБАВНА ОСТАВКА!
Снимката е взета от: http://photo-forum.net/