Протестът се банализира

Актът на протест се банализира. Каскадата от дезориентирани протести от последните месеци създава напълно погрешната представа, че протестирането е ефективен начин за решаване на проблеми – лични или групови. Изглежда, че решаването на всеки проблем преминава през протест, а това е всичко друго, но не и гражданска култура на протест или на добро управление. В същото време, именно заради неуверения граждански характер на протестите от последните години, „протестирането” започва да се превръща в средство за медийна популярност или в подходяща сценография за партийни спектакли.

Ропотът и гневът на поданика или призивите за бунт не звучат като граждански протест. Разликата е фундаментална, както и разликата между поданическата и гражданската политическа култура. Поданикът мрази и се страхува от държавата, но от време на време е готов да се опита да я предизвика, изисквайки тя да му даде нещо повече. За поданика управлението на държавата е далавера, в която той не участва, според популярния виц за съдържанието на масово споделяното разбиране за „корупция”. Поданикът изразява гнева си спрямо всичко и всички, като краен израз на собственото си усещане за дезориентация. Той очаква държавата да му даде повече, защото той е убеден, че именно тя му е взела или не му е дала достатъчно.

Тук е част от разликите между българските протести и други подобни събития в Западна Европа. Отвъд изключително подозрителните сходства, има и разлики и те са интересни сами по себе си. Протестът във Франция е обединен около усещането за разпадането на системата от социални грижи, създадена от Държавата на благоденствието, или Социалната държава. Групите от хора, които са податливи на подобен тип призиви, са формирани в една свръхосигурена социална среда, която е създала представата, че те биха могли да получават подобна грижа и помощ, независимо от това какъв е собственият им принос към създаването на общественото благосъстояние. Те са по-скоро хора, които протестират срещу това, че им вземат или няма да им дават повече онова, което са получавали преди.

Протестите у нас са продължение на собственото ни усещане за това, че сме най-нещастни в света. Почти всички международни сравнителни изследвания на общественото мнение показват, че българите са сред първите няколко нации, които заявяват, че са най-нещастни в света. Едно от възможните обяснения е в това, че за разлика от най-щастливите нации, които са получили в живота си повече, отколкото са очаквали, ние сме убедени, че не сме получили онова, което наистина заслужаваме. Това би могло да бъде начало на сериозен разговор, защото в основата на цялото ни декларирано нещастие и реално усещане за загуба на посока стои убедеността ни, че можем повече, че заслужаваме повече отколкото онова, което получаваме от живота си.

Протестите са обединени от общото усещане за несправедливост, разбирана като липса на достъп до благосъстоянието, към което се стремят всички. Говоренето за добрите икономически резултати на страната като цяло, насърчават недоволството от това, че нито икономическият растеж, нито нарастването на БВП са се отразили върху семейния бюджет или върху приходите, а оказват влияние само върху повишаването на цените. Това е ядрото, което обединява протестиращите и онези, които също биха протестирали, ако живееха в големите градове. В същото време отделните ядра на протест имат собствен, специфичен, местен дневен ред, който напълно ги различава помежду им.

Всеки опит за единно отношение към тази поредна каскада от протести ще се сблъска с дълбоко неразбиране и е по-вероятно да предизвика негативна реакция. Подобен опит би бил разпознат като проява на страх от страна на правителството или поне като реална възможност да бъде договорено нещо повече. Дори помежду си отделните ядра на протест не успяват да се разпознаят и приемат изцяло аргументите си. Най-очевидният признак за това е възроденото общо и безадресно говорене за необходимостта от „смяна на системата”, от приемането на нова конституция (включително и възраждането на абсурдната сама по себе си представа, че това би могло да се случи чрез референдум или направо по Интернет) до управление чрез „пряка демокрация”, разбирана като всеобщо и радикално решаване на всички проблеми.

Гневът на поданика не може да прерасне в граждански протест. Той очаква и изисква реакцията на държавата, провокира нейната радикална санкция, достигаща до насилие от страна на силовите институции, като форма на признание за собствената му значимост. Този тип гняв и протест не търсят решение, а отговорност от онези, които се определят като виновни за сегашното състояние. Заложеният в него радикализъм създава усещането за дълъг период на натрупване на критика и недоверие, което го предхожда. Той изглежда като взрив, като специфична ферментация на напрежения и конфликти, които не са намерили своето рационално решение в продължение на дълъг период от време.

Всъщност „избухването на народното недоволство” не е предшествано от дълъг период на мълчаливо търпение и изчакване. Факторът, който мотивира подобен тип протести, не е в самите тях, а в доминиращото усещане за стабилността на политическата среда. Колкото по-неуверено изглежда управлението, толкова по-лесно изглежда да бъдат мобилизирани групи от хора, които всекидневно се чувстват изолирани и неприети, които се чувстват „изключени” в истинския смисъл на думата. На колкото повече отстъпки се покаже склонно управлението, толкова повече нови групи, които се чувстват по този начин, биха опитали своя шанс.

Публично демонстрираното недоволство на поданика и гражданският протест не мобилизират еднакъв тип енергия. Нещо повече – манифестирането на гняв и недоволство може да съществува паралелно с гражданския протест, дори и когато става дума за една и съща тема. Гражданският протест е крайна фаза в един цялостен процес на политическо участие в процеса на вземане на решение. Това е причината, най-често, гражданският протест да има съвсем конкретни изисквания. Той разполага и с друг инструментариум, който се развива малко по малко през последните години, но интензивността на неговото използване, на свой ред, определя постигната степен на развитие на гражданската среда.

Става въпрос за основополагащото разбиране за това, че съдът е последната защитна линия на демокрацията. Много често уличният протест няма никакво или има минимално значение за решаването на един въпрос, който би могъл да получи своето трайно решение в съдебната зала. Вместо демонстриране под прозорците на някого гражданската форма на протест продължава към съдебното производство.

Няма нищо по-естествено от това гражданите да могат да търсят отговорност от институциите за тяхното действие или бездействие. Това е смисълът на безспорното достижение на българската среда, в която бе създаден и продължава да функционира Административният съд. Съвсем друг въпрос е как това може да се случи в публична среда, в която общественото доверие в съда остава традиционно ниско, а доминира и представата, че законите не се спазват.

Поданиците и гражданите могат да споделят общо физическо пространство, но тяхната разлика е най-видима в отношението към властта. За поданика властта не зависи от него, тя му „се случва”, тя го манипулира и граби, и затова той й отговаря с недоверие, отказ от изпълнение на предявените му изисквания, без да се отказва да се възползва от всяка грешка на институциите в своя собствена полза.

Гражданският протест може да увлече след себе си хора, които споделят политическата култура на поданика. Той би могъл да им даде усещане за значимост и авторитет. Обратното не е вярно. Няма възможност граждански искания и позиции да намерят място в среда, доминирана от поданически ропот. Но и двете форми на израз на негативно отношение към властта имат свое място в демокрацията, доколкото съществуват в реалността на отношенията между гражданина и държавата. Съвсем друг въпрос е кой и с каква цел се опитва да смеси двете форми на политическо участие.

Колкото повече медийно внимание и публично пространство печели гневът на поданиците, толкова по-трудно става изявяването на автентичен граждански протест. В най-добрия случай те могат да съществуват паралелно, но крайният резултат, рано или късно, ще бъде по-близо до бунта на поданиците, а не до настояването за отговорност и дебат, които са традиционните ориентири на всеки граждански протест.