Промяната на климата в международната политика

Изглежда, че Световната конференция за климата в Париж не представлява интерес за българското общество. Ако изключим поредните атаки срещу екологичните организации, по нищо не личи, че България проявява интерес към глобалните проблеми, коит опо необходимост ни засягат. Тази позиция не е изолирана. След конференцията в Рио де Жанейро през 1992 година, разбирането за това, че климатът на земята се променя, бавно но неотклонно си проправя път през джунглата от конференции, симпозиуми, проекти за споразумения и демонстративно пренебрежение.

Наблюденията показват, че са в ход промени, които съществено ще повлияят върху средата за развитие на човешкия живот през следващите десетилетия. Но, няма съгласие по въпроса доколко това се дължи на човешката дейност. Ако първият въпрос постепенно обединява различни гледни точки, то вторият остава все така дълбоко идеологизиран, използван все по-често като последна бойна линия на анти-глобализма и левия радикализъм. Независимо от отговорите на тези два въпроса, очакванията са насочени към националните правителства и способността им да постигнат съгласие относно ясни ангажименти за намаляване на вредните емисии.

Каквито и ангажименти да бъдат договорени, прогнозите показват, че затоплянето ще продължи, а заедно с него и всички възможни и по-скоро неочаквани последствия. Целта е все пак да бъде постигнат напредък, но с ясното разбиране, че в най-добрия случай става дума за забавяне на процеса, а не за неговото пренасочване. Скептичните нагласи надделяват в Париж, тъй като досегашните опити завършиха безславно. Но, наред с това, никой не крие очакванията си, че конференцията на ООН ще бъде използвана като пространство, в което да бъдат постигнати друг вид договорености, имащи отношение към възстаноняването на баланса в международните отношения, който изглежда съществено променен през последните години. Този въпрос засяга пряко и България, независимо от това дали българските граждани се интересуват от това или не.

Промяната в климата на международните отношения е много по-видима и безспорна. И тук спорен остава само въпросът какво провокира сегашната криза, която изглежда по-продължителна и би могла да окаже трайна промяна върху средата за международна политика. Промяната започна с решението да бъде продължена политиката за сваляне на авторитарни и тиранични режими в Близкия изток и Северна Африка. Реакциите спрямо т.нар. Арабска пролет бяха изключително неадекватни и по-скоро насърчиха негативните ефекти на политическите трансформации. Ние познаваме добре този процес, от който още не сме успели да се освободим, след като 10 % от хората заемащи и в момента официални държавни позиции са бивши сътрудници на ДС.

След началото на промените, либералните очаквания на Европа за установяването на многопартийна политическа система и парламентарна демокрация ес сблъскаха с реалността на относително запазения властови апарат на бившите диктатори и радикалната опозиция на ислямистите. След десетилетия, в които ислямистките партии бяха държани в изолация и системно преследвани, те спечилиха формално демократични като процедура избори. Не трябва да забравяме, че национал-социалистическата партия в Германия също идва на власт след изборна победа на формално легитимни избори.

Арабската пролет изостри противопоставянето и конкуренцията между три политически центъра в мюсюлманския свят – Иран, Саудитска Арабия и Турция. Всяка от трите страни се опитва да „изнесе” своя политически модел към страните, навлезли в период на дълбока трансформация. Неуспешният опит за бърза смяна на властта в Сирия по модела на Тунис, Либия и Египет, очерта нови разделителни линии в изострящата се конкуренция между трите политически модела. Руската федерация подкрепи решително Иран в преговорите за ядрената му програма и доказа, че е готова да отстоява геостратегическите си интереси в Сирия. САЩ продължават да поддържат Саудитска Арабия, докато Европейския съюз все така се лута между декларациите, намеренията и действията си.

В този контекст, международният бизнес-тероризъм успешно разположи страегията си. Досегашните опити за противодействие, осъществявано от коалиция от държави, под егидата на САЩ, не доведе до необходимите резултати. Точно обратното – неефективната тактика за неутрализиране позволи на ИДИЛ да разшири и укрепи влиянието си. На свой ред, Русия реши да се възползва от нарушения баланс и окупира част от Източна Украйна и Крим. Освен втори център на конфликтно противопоставяне в непосредствена близост до България, този акт постави под съмнение цялата конструкция на международните отношения след Втората Световна война, показвайки за пореден път дълбоката неспособност на ООН да гарантира спазването на международното право.

Терористичните атаки в Париж бяха последвани от атаки в Еритрея, Мали, Камерун, Египет и във всички страни,превърнали се в обект на ислямистката експанзия. Изглежда, че за пореден път, ситуацията не бе разчетена правилно, защото предизвика усилия за изграждане на широка коалиция от държави, включваща по необходимост и Русия, която воюва в Сирия от три месеца, независимо от факта, че подобна коалиция, също така по необходимост, означава предоговаряне на темата за бъдещето на режима на ал Асад.

Руската тактита на провокации към страни-членки на НАТО, към която Москва прибегна след анексирането на Крим, даде резултат. Целта на Русия бе да превърне НАТО и САЩ в страна по украинската криза. След като повече от една година руски военни самолети навлизаха във въздушното пространство на редица страни, включително и на България, месеци след предишен подобен инцидент, Турция реши да свали руски самолет и по този начин да радикализира ситуацията, опитвайки се да компенсира относителното изоставане спрямо Саудитска Арабия и Иран заради вътрешно-политическата криза. Развитието на миграционната криза позволи на Анкара да заеме нова позиция в отношенията си с Европейския съюз и поне засега, Ердоган разчита на подкрепата по необходимост от страна на Брюксел.

На фона на всичко това, почти никой не очаква, че конференцията в Париж ще се концентрира единствено и само върху темата за постигането на ангажиращо споразумение за климата. Възможността да бъдат събрани на едно място лидерите на почти 150 страни, за първи път след началото на промените в международния политически климат, без съмнение ще бъде използвана за определяне на позиции и оценка на възможностите за възстановяване на равновесието. За съжаление на всички еколози, климатичните промени ще останат само повод за дискусии от съвсем друго естество.
Изглежда, че както и по отношение на климата, поне засега, промените в международните отношения изглеждат трайни. Пространствата за постигане на съгласие, като че ли ще бъдат търсени по-скоро по отношение на управлението на щетите от тези промени, отколкото към тяхното трайно преодоляване. Националните интереси продължават да доминират над усилията за изграждане на обща стратегия. Краткосрочният хоризонт, в която разполагат очакванията си политическите елити трайно препятства както мисленето за кимата в хоризонта до 2 100 година, така и по-краткосрочното планиране в международните отношения през следващото десетилетие.

За съжаление, съществува и сценарий, при който срещата в Париж може да даде нов тласък на промените в международните отношения. Вместо към въстановяване на диманичното равновесие, към задълбочаване на разделителните линии. Подобно развитие ще засегне пряко условията, в който България търси възможности за развитие.
Ние сме част от всичко това и определящ означение за бъдещето ще има дали изграждаме и развиваме собствена позиция или продължаваме да се носим по течението, надявайки се че след следващия завой на реката не ни очаква водопад.