Преводач на мисли - разказ от Здравка Евтимова

Може би не всички са податливи на лилавите облаци. Първоначално и аз не бях, макар че съм средностатистическа единица - жена без специални средства за защита. Може би родителите ми бяха засегнати още в първите часове на офанзивата, може би частиците им бяха повлияли. Казваха ми, че след лилавата прах някои осъмвали като купчина тиня, други – но кой може да твърди такова нещо със сигурност? – там, където бил човек, миг след това хвърчал лешояд, разнасяли се хленч на хиена или цвъртене на плъх.

Понякога се случвало група, обхванати от паника, хора да се юрнат стремглаво, търсейки спасение от куршумите. Наричат ги „куршуми“, а всъщност са миниатюрни нано-ножове, които безотказно откриват жертвата си. Та както се търкаляли през глава да се крият от нано-бръсначите, на мястото на групата бегълци се появявало кълбо от змии - оплетени една в друга, захапали чужди глави и опашки, усукани, омесени, страшни. Кълбото се търкаляло напред, хуквало встрани, потъвало на ляво, изскачало вдясно. Друг път, ако нано-нож преследвал някого, вместо човек на земята лъсвала локва.

Разбира се, че не вярвах. Отдавна работех като преводач – не като онези допотопни роби на думите, които от някакъв рядък език прехвърлят целия смисъл на английски. Не, ние, съвременните преводачи, превеждахме мислите на хората – налагахме страха от нано-ножовете като единствено средство за спасение, представяхме надежда като пълна глупост, мирът като пътуване към място за хора с психически отклонения.

Разбира се, знаех какво представляват нано оръжията – достатъчно е като се подстригваш, в ръцете на преводача да попадне твой косъм – тогава генерират нано-острие, което преследва само твоите гени, пробива само твоя череп, или ако преводачът е сантиментален, ножът разкъсва кожата ти и наоколо се разплисква старомодна кръв - поне подобие на такава, ако не са ти я сменили вече няколко пъти с изкуствена, неподлежаща на заболявания.

Достатъчно е, когато си изрязваш ноктите, парче от тях да попадне в стрелците и твоят нано-търсач е готов – обикаля цялата земя, издирва те и те открива. Той е смъртта. Никой не може да измами нано-ножа.

Но това е скъпа процедура. Трябва да си важна клечка, за да пилеят ресурс и нерви и да те превърнат във въглен. Най-лесно ставало с конвенционалната лилава прах. Но хората по дяволите, всъщност няма дяволи и никога не е имало - някои по-умни типове били дяволи - та тези умни екземпляри измислили нещо унизително. Аз не вярвах, но говореха, че за да оцелеят в лилавата мъгла, хората се ваксинирали и спонтанно изменили вида си – знам ли дали умът им също се изменял. Не можех да повярвам, но го повярвах, когато небето стана лилаво – на някого то миришеше на безумно скъпо уиски, друг долавяше уханието на парфюм на жената, с която е прекарал нощта в евтин хотел. Лилавата мъгла ми миришеше на липов цвят. Моят колега преводач - буквално на метър от мен – изчезна и мястото, където беше стърчал, блесна, притиснато под слой мас. Само златната значка, която беше получил за старателната си служба, лъщеше сред лойта.

Тава съм запомнила. После ме обзе отвратително чувство – като че някой разтягаше ребрата ми и същевременно ме притискаше надолу, много надолу. Не, не беше болка. Нещо като дразнещ, много неприятен сърбеж и толкова. Имах чувството че съм изпила няколко бутилки вино – аз, която ненавиждах алкохола. От малко дете мама ми втълпяваше, че ако не го употребяваш, по-трудно ще направят нано-нож, който ще те намери. Не мога да преценя колко време беше отминало - нямах глава, нито ръце и крака, нямах очи, но виждах, нито уши - но чувах. По дяволите, приказките за онази война можеха да се окажат верни – аз като преводач на мисли, трябваше да се спася далеч по-рано. Но ако си податлив на нано-ножа, как ще влизаш в главите на хората, как ще превеждаш страха като единствено спасение от мъглата?

Разбира се, че измислиха светкавично нано-ваксина – възпрепятствала агонията, казват. Трябваше да се ваксинирам или губех работата си. И ето какво се оказа – ваксината ми беше повлияла. Лилавата прах не ме беше заличила, както трябваше да се очаква – но какво, по дяволите, бях сега? В какво ме беше трансформирал нано-капризът на лилавото небе? Наоколо виждах гора от различни дървета, жълти и червени заради проклетата есен. Виждах кълбо от змии, две кучета, но аз нямах козина нито люспи.

В какво, по дяволите, се бях превърнала? Нищо не ме болеше. Изпитвах неприятен сърбеж, като че бях тъпкала с боси крака коприва, или пък бях пълзяла гола върху тръни. Бях нещо огромно, не можех да се движа. По дяволите какво правеха тия глупци! – бяха се натъпкали в нещо подобно на примитивна гемия и се тътрузеха върху тръба ми.

Размърдах се – огромни вълни си надигнаха и преобърнаха гемията, хората закрещяха от ужас, но не се виждаше лилава мъгла. Те се ужасяваха от мене! По едно време си дадох сметка, че виждам мислите си – но не бяха мисли, а нещо подобно на едри риби, на гигантски рапани. Някои мисли - най-несериозните - приличаха на миди.

Там, където трябваше да бъдат ребрата ми, бедрените кости, костите на китките, виждах камъни – най обикновени, сиви обрасли с водорасли. Опитах да се придвижа нанякъде – не успях. Около мене лежеше корава земя, над мен се стелеше лилавата мъгла, непробиваема, плътна като паниката, която ме притискаше в клещите си. Не можех да се движа – осъзнах, че скалите, които ме притискаха, всъщност бяха моите брегове. Преди време бях човек, но ваксината ме беше трансформирала в локва. Не бях ли прекалено голяма за някакъв си жалък гьол? Нима бях басейн? Не. Бях езеро или море. Край брега виждах лисици и вълци, които гонеха някакъв нещастен заек. Искаха да го разкъсат. Подозирах, че преди време са били хора. Това със сигурност им е било забавно.

Бях ли жива? Да, бях. Виждах, чувствах, мислех, лилавата война не можеше да ми направи нищо. Бях жива и силна. Към мен затича Лорита, един от корифеите в отдела преводачи на мисли. Тя, според скромното ми мнение, лъжеше, че има слабо сърце – защо не го беше заменила с изкуствено от иридий? Моташе се около всички началници. Сега тя тичаше към мен, голямото синьо езеро и, обезумяла от страх, се хвърли във водите ми. Плуваше добре, хвърляше половината си заплата по разни треньори и консултанти, за да поддържа изящно тегло . Изящно! Ела ме ощипи, че ще умра от смях!

Лорита с нова стръв се хвърли във водите ми – на това място се намираха раменете ми. Беше добра плувкиня, не можех да отрека това, но никак не беше познала, че ще позволя да пълзи по мене. Захлупих я с водите си, притиснах я към дъното, напъхах вода в грозното й гърло на пушач, спуснах се надолу, много надолу към белите дробове. Щеше да си плати за наглостта. Стигнах алвеолите й, започнах да ги пълня с вода. Тя се мяташе отчаяно, хъркаше, но сега го нямаше мениджъра, пред когото златната тя раболепничеше. Напълних дробовете й – тя се огъна, обзета от страшни конвулсии.

След няколко секунди тялото й се отпусна. Беше ми приятно да я изхвърля на брега, подпухнала, едва успяваща да поеме дъх, посиняла. За миг си помислих колко прекрасно е, че лилавите облаци ме бяха превърнали в езеро. Радвах се на войната - ако не беше избухнала, щях да бъда сива жена, без постоянен приятел, огъната под бремето на противния живот. Нещастница, която бъхти цял ден, превежда мисли на един човек и ги продава на друг. Повечето хора бяха прекалено лениви да мислят въобще и скачаха, изгаряйки от нетърпение да попаднат на каквото и да било мисъл, па макар и не особено бляскава. Да бъдеш преводач на мисли е самотен, смазващ занаят. Влизаш в съзнанието на хората, превеждаш мислите им и ги насочваш към мозък, който не може да роди нищо. Вечер се прибираш, съсипан от умора.

Харесвах един Божил. Той не продаваше мислите си, понякога ме виждаше как кретам изцедена, оглозгана като кост в евтина гозба и ми казваше:

- Уморена си, Ани.

Той не се беше ваксинирал, просто смяташе, че е по-достойно да умре като човек, вместо да се събуди, свит под черупката на охлюв или в гнездо на плъхове. Подозирах, че едва ли някой можеше да ви даде гаранция как ще подейства ваксината. Не познавах никого, за да се консултирам какво става след .трансформацията.

Какво ми оставаше – водата, която притежавах вместо тяло. Нямах представа кой от органите ми в какво се е превърнал, странно ми беше, че мисля, чувам, виждам, че мога да удавя или да позволя на нещастниците да плуват във водите ми. Знаех, че ще бъда езеро, докато се разсеят лилавите облаци .Да бъдеш езеро беше далеч по-приятно от това да бъдеш жена преводач на мисли с малка заплата, тясна квартира, евтина храна в хладилника. Все пак имаше и едно хубаво нещо в това, че си жена – Божил. Беше толкова глупав и безпомощен горкият. 100% неприспособим. Веднъж ми беше купил цвете – какъв идиотски и същевременно колко мил жест. Беше изсипал куп пари за букетче виолетки – лилави!

- Да те пазят от облаците - каза ми той. - Така твърдяха в цветарския магазин – лилавите цветя пазели от лилавата напаст. - Нищо подобно, цветята увехнаха за три дни, но не ми даде сърце да ги изхвърля. Зная, че е могъл да откъсне цветя от парка – те не увяхват месеци наред, поливат ги с химикали.

– Но ти заслужаваш истинско цвете, Галка. Не си спомням да му бях казвала името си. Откъде го беше научил? - Веднъж ми се стори, че си превела моите мисли – те бяха тъжни, Галка. Но думата „тъга“ в превода ти се превърна в разцъфнала липа. Аз се почувствах щастлив.

Тогава пихме кафе - най-евтиното, което ти внушава след час, че си пълна отрепка, не струваш нищо. Просто евтините храни съдържаха химикали, които крещяха в ума ти: – „Ти си измет и сган.“ Трябваше да ядеш нещо наистина скъпо, за да почувстваш, че си благороден и мъдър. Откакто започна войната, по стените на магазините беше изписано с червени букви „Каквото изядеш, такова ще станеш“.

Но евтиното кафе не накара нито мен, нито Божил да почувства, че е трап, натъпкан с отпадъци. Беше ми хубаво, толкова приятно и леко, че помислих – „Разболявам се“. Разболявам се наистина. Защо не реагирам на евтиното питие както подобава?

- Защото те обичам – обясни Божил, но на такива старомодни брътвежи никой отдавна не вярваше. Войната ни научи да бъдем благоразумни. Хората просто си купуваха съответните медикаменти - такива бяха хапчетата на любовта. Продаваха се и евтини хапчета – тогава човекът, за когото си мислиш за любов, се оказва недодялан и мръсен. Ако платиш повече, обектът на страстта ви е изтънчен, мил, образован. Много от колежите ми в агенцията за преводи на мисли спестяваха пет-шест години за най-скъпите хапчета. А Божил ми приказваше врели некипели. Обичам те. Все едно да кажеш, че водата е дървена.

Аз бях вода, езеро. Можех всичко. Само понякога ми се щеше отново да бъда жена, за да срещна глупавия старомоден Божил. Аз съм лекар, беше ми казал той. Но какво прави лекарят – той е просто търговец на иридиеви сърца, изкуствена кръвна плазма, на сребърни кости – жалък продавач на изкуствени органи, с които хората подменяха своите дефектни.

Лекарите бяха най-некадърните индивиди в обществото. Жалки амбулантни търговци. Преводачите на мисли бяха съвсем друга категория. Баща ми беше моят пръв учител как да сърфирам, как да се спускам шус или да слизам с остри завои през мислите на хората. Как да ги описвам на разбираем език за по-неуките, които не можеха и си купуваха готови мисли, изсмукани, смлени и сдъвкани от мен, преводачката на мисловни процеси. Занаятът ми беше доходен и затова бях успяла да спестя пари за ваксината. Бях езеро. Лилавата напаст не ме тревожеше, войната можеше да продължи безкрай. Не ми пречеше. Само ми беше любопитно дали отново - ако въобще войната спре - ще се прибера в образа си на жена.

Скоро ситуацията се изясни. Не бих могла да отговоря дали войната е спряла завинаги, или е сключено някакво временно примирие. Усетих онзи неприятен парещ, сърбеж. В никакъв случай не беше болка – поне това бяха изпълнили производителите на ваксината. Нищо не ме болеше. Можех да чувам, можех да мисля. Но ме беше страх. Сграбчи ме паника – калната купчина, в която плуваха пиявици, отново придоби смътните контури на човек, висок мъж, моят мениджър, в този миг си дадох сметка, че както рибите и раците бяха моите мисли – а аз бях добър преводач на мисли – пиявиците бяха мислите на моя мениджър. Щеше ми се някой да е разработил нано-нож за него, той беше важна личност. Мнозина му имаха зъб, но едва ли друг човек щеше да рови за косъм или нокът, за да го пречука.

- Галина! – чух гласа му. Престоят му под форма на тиня не беше изменил тембъра на гласа. Едва тогава си дадох сметка, че отново съм жена – нямах брегове, нямах вода, не можех да правя вълни. Нима лилавата война беше спряла?

- Да, господине – отвърнах му с типичното си малодушие аз. – На вашите услуги, господине.

В този миг ми се прищя войната отново да започне, лилавата смрад да се спусне над мене и отново да стана езеро. Може би мениджърът ми щеше да приеме формата на куп тиня и аз щях да го стъпча с вълните си. Но нямаше никаква гаранция – не се знаеше по коя пътека щеше да поеме ваксината и в какво щях да се трансформирам аз.

- Не си се променила – установи мениджърът ми. – Галина, имам интересни мисли в главата си. Преведи ги и ако успееш да ги продадеш на някого, ще получиш 10 процента от стойността на цялата сделка.

Този тип много добре знаеше, че преводачът получава 60 процента от стойността, защото той, измъченият жонгльор на думи, не просто продаваше, той оформяше, добавяше, отнемаше, създаваше мислите, които липсваха в ума на клиента. Мениджърът ми беше скъперник, но не можеше да превежда мисли – аз можех. Аз знаех. Много добре бях видяла какво представляват мислите му – смучещи кръв червеи. Можех да им придам контурите на акула в превода си, можех да ги представя като медузи, стига да пожелаех. Преводачът на мисли създаваше вселени. Но в моя превод мислите на това нищожество мениджър щяха да си останат червеи. Щеше да ги купи някой закъсал риболовец, за да ги използва като стръв.

- Преведи ги красиво – нареди ми мениджърът. Той можеше да заповяда, но не можеше да превежда мисли. Аз можех. Аз знаех.

Неочаквано забелязах висок и слаб човек, странен тип, със старомодно евтино цвете в ръце.

- Добре дошла – прошепна той. – Надавах се! Молех се да се върнеш.

Цветето отново беше истинско, тоест не струваше пет пари, щеше да увехне за ден, а истинските цветя, отгледани с подходящи химикали, щяха да запазят свежестта си цяла година.

– Обичам те.

Беше глупаво, елементарно, плоско, но се чувствах прекрасно. Не можех да повярвам, не знаех как да определя състоянието си – може би така хората в праисторически времена са наричали добрия късмет?

Над главите ни отново се растели лилавата мъгла. Тя нямаше тежест, нито вкус. Видах как група хора се превърнаха в топчица мравки, мениджърът ми за миг се стопи. Пред очите ми запълзя скорпион. Аз не почувствах никакъв сърбеж, не долових и следа от неприятното разтягане на костите. Кожата ми не се напука. Странно. Страшно. Лошо. Вълните на паниката ме заляха. Ваксината не действаше. Ръцете ми изтръпнаха. Сигурно така започваше смъртта. Бях останала човек. Жена. Преводач на мисли.

Все още виждах Божил. Със сигурност войната щеше да ни заличи. Лилавите частици инквизитори ме притиснаха от всички страни.

- Не се страхувай – чух гласа на Божил. – По време на война все пак някои остават хора. Само те могат да спрат ужаса и убийствата.

Не знаех дали лилавата прах щеше да ме заличи. Божил държеше ръката ми. Беше хубаво, диво, невероятно. Сигурно това беше щастието, описвано от древните хора. А аз не вярвах, че то съществува.

Но то съществуваше.

Съществуваше.