Портмоне - разказ от Здравка Евтимова

Антон беше решил да се отпусне. Поне три дни. Заслужаваше го. Дълго се беше огъвал като момче за всичко в онзи мизерен автосервиз. Влакът трябваше да се дотътри до Варна. Дали пък релсите се бяха разклатили в жегата? Нощта пред него беше стена. Качи се от междинна гара, смачкана от дневния пек. Беше се надявал на климатик, но нямаше. Във вагона беше мор. Които прозорци не бяха счупени и можеше да се отворят, зееха, но не създаваха прохлада.

Трябваше да тръгне с кола, но не го направи. Беше решил да пести.

Още нещо – влезе в купето. Някакъв тип се беше излегнал на цялата седалка с обувки върху всичките места за пътниците. Антон не се впечатляваше от подобни радости, какви ли бабаити беше обработвал в сервиза. Щеше да се махне и сега, но екземплярът се беше проснал на запазеното му място. Антон си беше платил за него. Подбутна заспалата греда „Това място е мое,“ - каза, но онзи въобще не помръдна.
Антон не беше слабоумен и намираше, че доброто възпитание му пречи да живее добре. Отново блъсна типа. Онзи изрева нещо грозно. Събитието щеше да приключи дотук, но Антон не обичаше нещата да свършват дотук. Видя, че индивидът е огромен, цистерна човек, ръце – чукове, грамадни крака, грамаден корем, глава - бунище. Антон реши да опита за трети път с добро – така разбираше живота. Ако не можеш три пъти да постигнеш нещо с добро, постигни го с лошо. След третия опит с добротата бунището кресна нещо много кално.

Със сигурност се беше събудило, но продължаваше да се изтяга с обувки върху седалката, разпуснато блажено като мазнина в тиган. Това, не калните думи, пречупиха търпението на Антон. Антон стисна бунището за рамото и го дръпна рязко, с все сила. Слонът се строполи на пода на купето. Останалите пътници не взеха страна. Вземеш ли страна, ти вземат главата. Най-умното нещо е - ако не можеш да си плюеш на петите, плюй си в лицето и обърни поглед встрани. Не можеш да оправиш света, но собственото си положение можеш. Или поне не го влошавай.

Може да не ти разбият носа. Грамадният господин скочи. Антон видя, че на височина стига точно до тлъстата му брадичка. Лошо се пишеше на Антон. Той успя да изхвърчи извън купето, в тъмния коридор, и побягна. Стелеше се гъста жега, напъхана в нощния влак София – Варна. Топло, никакви свободни места, но евтино. Все пак три-четири прозорци можеха да се отварят.

Антон затича в някаква посока, надяваше се да попадне на кондуктор, но нищо подобно не му се случи. Нито сянка от служител не се прокрадна наоколо. Бунището го застигна. Антон кресна веднъж, изцвили, изхлипа първи път, втори път. Никой в купетата не го беше чул, нито видял, както винаги. Всъщност нещо се получи, припламна надежда. Една врата се отвори, показа се човешки нос, подуши, усети миризмата на бой и светкавично изчезна. Друг нос също се подаде и моментално потъна някъде Гигантският стисна Антон за гърлото с палец и показалец. Седна върху главата му. Антон си помисли – сигурно вече умираше – „Ако го бях оставил да лежи на седалката с обувките върху мястото ми, сега щях да съм жив.“

Беше жив. На някаква гара хората го прескачаха. Белобрад дядко поднесе горещ коментар: „Наркоман е препречил коридора. Някой го премести и да направи път на куфарите.“ Другите кротуваха, обърнати с гръб към баналната случка. Животът без друго е противен. Психолози пеят до припадък, че трябва да избягваме ситуации, които пълнят нервите ни с покруса. Тъгата е началната форма на духовна деградация. Щом на някого му се умира – да мре, смъртта е лично дело, освен това всички вървим натам.

Антони си рече, че се намира съвсем близо до онова място оттатък. Динозавърът сигурно беше счупил нещо в гръдния му кош - ребро, по-скоро няколко ребра. Беше му трудно да си поеме дъх. Не просто се задушаваше, беше вдишал дузина бръснарски ножчета. Те срязваха вътрешностите му. Дроб, карантии, кожа.

По едно време нещо влажно падна върху челото на Антон. Някой се беше навел над него. Да, наистина - младеж, който бъркаше в джоба му. Дали е измъкнал портфейла? Бръснарските ножчета в гръдния кош и стомаха на Антони дълбаеха. Дялкаха. Не можеше да диша. Не можеше да се предпази от остриетата. Не можеше да крещи.

- Остави го ! - беше хладен глас, но не от метал. Беше облак, който си отива, оставил дъжд на полето. – Остави го!

Жена, стара кесия, със смачкана рокля. Тя се измъкна навън от купето и се развика – „ Не кради!“ Младежът се поколеба, Не ритна Антон.

Може би го стори, но не силно. Хвърли портфейла на пода и… някакъв друг си появи. Нов герой. Момиче. Слаботелесно. Връв. Дали Антон не халюцинираше? Момичето беше в синя рокля, който започна да му изглежда зелена, а това със сигурност означаваше, че няма да го бъде. Да, момиче беше. По всяка вероятност - крадла. Сигурно се е фокусирала върху портфейла му. Глупачка. Бяха я изпреварили.

- Как сте? - попита тя или може би Антон си го въобрази.

- Зле - измърмори той. Може би миниатюрната нищо не беше казала. Само бе щипнала портфейла му. На някаква гара - Карнобат? Провадия? – има ли значение къде, кондукторът го свали от трена. Антон падна на някаква пейка. Още беше нощ или много ранно утро. Помисли панически, че си отива. После се зарадва - когато си замине, нямаше да го боли. Смъртта не е противно нещо, напротив, тя изтръгва болката, защото се храни с болка. Антон знаеше, че никой няма да му обърне внимание, но беше сбъркал. Онова момиче и старата щайга, със смачканата рокля - те стърчаха край пейката до него.

- Изпий това - поръча дъртата и Антон го изпи. Някаква блудкава каша. - Чакай.
Като че Антон можеше да избяга някъде.

- Не бой се, ще извикам такси. Ще те закараме в болница. Момичето ще донесе вода да те измием. Не знам дали ти е здрав носа. На знам дали онзи не ти е строшил нещо. Не се бой. Ще се оправиш. Имаш ли майка, баща - дърдореше жената - лице като стара обувка, дрехи за в контейнера с отпадъци. Дойде и момичето - дълго, тънко, не беше хубаво това шаранче. Може пък болката да е изкривила чертите му.

- Къде ми е портфейла? – изскърца Антон. Имаше стотина лева Трябваше да изкара с тях до следващата заплата. Раздвижи ръка. Ако проработеше късметът му, може би всичко в костите му беше наред. - Дай ми го .

Тя му го подаде.

- Може ли да ме избуташ нагоре? Хвани ме под мишниците – обърна се към нея Антон. - Искам да стана.

Момичето опита да го вдигне, не успя, старата жена взе да го дърпа. При първия опит се провалиха. При втория опит не успяха, но болката се разсея някъде. Антон плю на дланта си, погледна – нямаше кръв, значи всичко е добре. Беше чувал, че дори да има строшено ребро, то ще си зарасне от само себе си. Съжаляваше само, че не видя добре лицето на бунището. В паметта му се мяркаше нещо неясно – небръснати бузи, тлъсти. - Портфейлът ти… Падна на земята – каза момичето. Русоляво, мършаво. Не струва.

Антон си мислеше за грамадата – тъй или иначе щеше да го намери. Все някога. Това му даде сила. Човек трябва да си оправя сметките. Да си върне вересиите. Останеш ли сам с болката, си нула. Не зъб за зъб. Намери оня и за твоя зъб избий всичките зъби в неговата уста. Ако не можеш сам, плати на някой специалист. Плати колкото трябва и повече отколкото трябва.

- Боли ли те? - попита слаботелесната сламка.

- Ти как мислиш? – озъби се Антон и това, че реагира остро го ободри. Значи вече се оправяше. Не халюцинираше. – Дръпни ме да стана.

Старата жена бе отишла да вика - полиция ли, такси ли, кой я знае.

- Не мога да те вдигна – каза момчето – джобен формат. – Тежък си.

- Можеш. Дърпай!

Хилавата се напрегна, започна да го бута ,Антон се изправи някак - първо на колене – и го заболя. Много. Ужасно, но можеше да се търпи.

- Ела да се подпра на тебе – каза той. Стисна рамото й, почти легна върху нея. Беше приятно мека. Тя попи болката му.

- Вдигни ме.

Момичето се приведе, тласна нагоре, съвсем леко. Антон се стегна. Не само се вдигна на крака. Направи две крачки. Три крачки. Вече не болеше толкова. Отново плю върху дланта си. Нямаше кръв. Щом няма, значи всичко е наред.

- Ела тука – каза той на мършавата. Тя се приближи бавно, като камъче, плъзгащо се по нанадолнище.

- По-бързо – изръмжа Антон. Сламката пристъпи напред. Той протегна ръка. Тя влачеше някаква черна чанта. Можеше да й каже, че не я харесва, но не каза. Бръкна в чантата. Можеше да нареди: - „Дай ми колкото имаш!“ - но не го направи.
Напипа някакво портмоне. Взе го.

- Какво правиш? – попита момичето. Антон не й обясни. Протегна ръка към нея. Беше фина, приятно мека. Но не. Не сега.

Блъсна я. С колкото сила имаше в ръката си, я избута назад. Сламката се люшна и се търкулна в жълтата трева. Антон отново бръкна в чантата. Нищо. Не съвсем нищо - напина второ портмоне. То дрънкаше, сигурно имаше шепа стотинки.
Прибра и него. Бавно, клатушкайки се, пое към някаква улица зад паркинга. Беше тъмно, небето бе залепнало за асфалта, съвсем черно. Много горещо. Типично за август. Добре. Беше се сдобил с още пари. Човек трябва да има много. Иначе защо да живее? Да слугува на тлъстите джобове в сервиза? Не е човек, ако не намери онази цистерна с мас. Нещастникът, проснал мръсните си обувки на седалката в купето. Точно на запазеното място на Антон.

- Магде, няма таксита – гласът на старата щайга млъкна и се разтопи в тъмнината. – Трябва да го заведем до някоя болница. Иначе ще умре.

Да, веднага ще ритна камбаната и ще пукна, за да ти направя удоволствие, рече си Антон.

Одъртялата кошница нижеше думите бавно. Беше тъмно, такава гъста жега през нощта, каквато можеше да изработи само досадният август.
Колко имаше в портмонето си бабичката? Все нещо.

Антон веднага щеше да провери.