Понеделник: разказ от Здравка Евтимова

Аз съм съседката Норичка.

Казвам само това, дето очите ми са видели и нищо друго. Нито троха измислено няма, нито дума, която не се е провряла през ушите ми, не съм сложила тук. Не подслушвам, освен това рядко ще чуеш Дона да приказва. В гърлото на тази жена се е натикал не глас, ами ренде. Стърже. Копае в костите ти. Не си говорим с нея не само поради причината на гадния й глас. За нашата дрязга има друг мотив. Стихове пишела, казват. Продаваше - магазинерка в „бутика“ за дрехи втора употреба. Казват - завършила нещо си, кой знае какво – в Търновския университет. Със сигурност взема минимална заплата. Да ходи да учи още.

След полунощ – трябва да беше два часа, нощта гъста като тесто, тъмно, в мозъка ти да бръкнат, няма да видиш кой те рови – някой бие по моята врата. Аз съм сериозна жена и имам пищов играчка, който може да гърми с капси, но нямам капси. Затова стискам в едната ръка пищова без капси, в другата ръка - ножа за хляб.

- Ако си дошъл да крадеш, ще мреш – казвам. Това върши работа и хайдукът си обира крушките, но сега нищо не обра.

- Нора! – вика рендето и по гласа установих, че имам насреща си съседката Дона. Хич не ми трябва да беседвам с нея. Подшушнаха ми, че се е заровила да чисти апартаменти на клечки, при това повече от големи! - в София, но това може да е само слух. Тая личност не приказва за себе си, затворена е като тенджера с капак. Честно казано, преследва ме притеснение от нея поради определен повод. Разсъждавам логично - защо не си направя оглушки, обаче рендето е заподозряло.

- Не си прави оглушки, Нора!

И аз не си правя.

Излизам по пижама и я питам – „Какво?“, но то няма нужда нито от какво, нито от как.

- Вземи дъщеря ми. Гледай я.

- Как така ще вземам Тота – започвам аз, но вместо да започвам, трябваше да хлопна вратата под носа й. Онази нищо повече не обели, обърна ми гръб и остави детето. То една шепа човек в панталонче- в крачола могат да влязат три костилки като него. Блузичката тясна, грабнала малката и я стиснала като гипс. За пръв път ми се случва това – хем се ядосвам, хем дървено мълча.

Очевидно комшийката Дона я бие сачмата. Никак не ми е драга тя, нито пък мила. Една телена мрежа ни дели. Знам за доматите й, от двайсет корена я е откъснала двайсет домата, я не. Стихове пишела, нали. Но не относно стихове искам да осветля ситуацията. Желая да я осветля относно Стоян. Стоян е таткото на Тота. Имат венчило Дона и Стоян, но това е важно само за ланският сняг. Да не мислиш, че Стоян не е хлопал на моята порта? Откъснал някакви китчици от полето, тропа - обикновено по това време – към три в най-плътната тъмнина - и моли:

- Норичке, отвори ми.

Всеизвестно е, че мъжът ми работи в Испания като ТИР шофьор и там има жена. Всеизвестно е, че не съм се развела още с мотива - от време на време ми праща стотина евра. Все пак синовете му имат стомаси, а щом е стомах, трябва да смила храна. Собственица съм на пекарна „Нора“ и ако чакам на сто евра подаяние, тополата над гроба ми да е висока 15 метра. Нямам дългове, млада съм, чак за хубост не мога да твърдя, но има ли това някакво значение за жена с двама сина, с пекарна и мъж в Испания, който я отписал от сметката си? В триъгълника Перник- Видин - Варна е много популярна оная песен за самотата. На мене най-силно впечатление ми прави ей тая мисъл в припева: – „Най вреди, най-вреди жената самотна да седи“. Вярно, жената меси банички и работи заедно с римлянката Марта, ромка устата във всички посоки и измерения, чиста и честна. Нейният също е дръпнал в Испания, тя има три момчета, та се разбираме.

Моля за извинение, отплеснах се. Фокусът ми беше върху Тота – дъщерята на рендето. Видим е фактът, че детето е сополиво.

- Тота се е подквасила. Хваща я грип – изтъквам.

- Момичето се казва се Теодора – поправя ме писателката на стихове, но ако мислиш, че ме е впечатлила, не си наред с главата.

- Тота е! – настоях културно аз, но оная не отчете дипломацията ми. Глупачка.

- Гладна съм - казва Тота в четири часа през нощта. Гневя се. Дона, майката на горката костилка, ме дразни по причина, че един път нахълта у нас и сграбчи Стоян за яката на ризата – дотогава бъзлив индивид като Стоян не бях виждала, макар че съм жена с опит относно живота. Само по това как мъжете поръчат: - „Дай една вита баница“ – познавам има ли кураж в тях или жаби крякат вместо кръв под кожата. Знаем кое най вреди за личността на една хлебарка като мене - самотата. Затова Стоян се отбиваше понякога – от дъжд на вятър, че и по-рядко. Но жена му го стисна за яката – той два пъти по-едър, извисява се като Мусала, но ни гък, ни мък. Стоян стъпва подобно крава, вървяща подир пастира, докато я връща от паша в обора.

- Дона виждам, макар че ти си ми пред очите, Норче.

Как да си сложиш възглавницата до такъв? Но пък как да не я сложиш, като го погледнеш – хубав - и в лице, и в гръб, и в кост хубав. Умна съм. Изяснила съм си, че от красота у мъжа добро не чакай. Хубостта докрай изсушава ума му.

Съпругът ми понякога се обажда до мен и изтъква:

– За тебе, Норке, не ми е жал. Но за хляба ти направо плача! Няма такъв деликатес в Испания като твоя хляб.

Дано се задавиш заедно с испанката ти, изтъквам аз и ми иде да запратя телефона къмто плочника пред пекарната. Но не го хвърлям, интелигентна съм. По тази причина интелектът вреди на човека.

- Норке, гладна съм - бъбри детето и дърпа крачола на пижамата ми. Какво да правя – мога да изсипя дребното пред бюрото на Стоичко полицая. Разбран и тих, вдовец човек, идва при мене и вече няколко пъти ми внушава:

– Да се съберем, Норичке, ама да те предупредя – понякога ме боли сърцето и трябва да внимавам с хематокрита. Това са червени кръвни телца, сериозна работа.

- Искам човек със здрав хематокрит, Стоичко – изразих се ясно аз. Рационална и работлива невеста съм. Затънала съм в брашно до гуша. Следователно се двоумях - можех да се разтоваря от Тота и да я зачисля при полицая. Той има голяма дъщеря, студентка в София, живее сам и ще гледа това сополиво създание. Но друго се случва - създанието тегли крачола ми и натиска лице в него. И синовете ми така дърпаха крачолите на пижамата. Само това знаеха – „Мамо, гладни сме!“ Ако е гладно едно дете, а ти си пекарка и хлебарка, дай му баничка. Сипи му канче айран.

- Гушни ме – каза детето. – Студено ми е.

И аз го гушнах. То наистина се казва Теодора, но онова ренде, майка й, ми съдра нервите. Следователно имам мотив да се обръщам към щерката с Тота. Не ще и дума, ситното е шедьовър. Изчисти му образа от гурели и го огледай. Също като баща си. Красота!

Стоян беше ху-у-бав. Шлосер. Монтьор. Поглеждаш го и очите те заболяват от мъка, че не можеш да го гледаш по цял ден. Висок – тук, под сянката на Витоша, всички дърпат на височина, поради причината, че сутрин ядат по три банички от моите. Стоян сигурно се е родил някъде близо до склада, където Господ държи красотата. Боже Мой подарява на хората прелест, а на Стоян целия склад с хубост му дал. Ликът на този мъж е вир на Струма – все искаш да се къпеш в него. В черните му очи нещо непрекъснато ври и топли. Кожа чиста, набола черна брада, а като я обръсне – готова си да направиш торта „Гараш“ и реване с ягоди, даже пламваш и измисляш рецепта за сладко, дето светът не е виждал - само Стоян да си обръсне брадата!

И Тота е същата.

Лице една шепа. Как толкоз хубост се е побрала в него? Не можеш да го обясниш, гледаш хлапето и освен баничка, тичаш до хладилника, отрязваш кашкавал, шунка и приказваш:

- Ето ти Тоте, яж, лельо.

Дребното се задавя, но казва - „Мерси“. Така се изразява и баща му. Стоян поема към дома си при рендето, демек тръгва да върви при мършавите стихове, а към мен се обръща с „Мерси“ . Не знаеш за какво ти благодари, само подозираш, че си легендарна. Става ти хубаво, завиваш му една питка за вкъщи. Дона ли? Плочка на тротоара е тя – става да стъпиш върху нея, за да не си окаляш обувките.

Появява се Стоян, подминава моята порта, аз гледам през прозореца и хапя устни. Накъсал наръч китки от полето - лилави. С други думи китките не са за мене. Нали споменах, че плочката от тротоара освен чупки в кръста нищо друго си няма? Проходил пергел е тя. Кой ще погледне такава? Ще му окапе погледът, ако се излъже и го стори. Крачи Стоян с наръч китки. Великолепен - чисти дънки, чиста риза, автършейв - чак до моята пекарна се носи възвишената миризма. Крачи сякаш въглени носи в маратонките си и се плаши да не изгори жив. Демек паникьосал се е.

Стигна до тяхната порта. Дървена е тя, дори не се заключва. Дона беше направила оградата от камъни сама. Влачеше ги, парчета изкъртен асфалт мъкнеше и редеше суха зидария около двора им. Искаше ли да се зазида?

Отплеснах се встрани от ситуацията. Не ме бива да анализирам жената на Стоян – ядосвам се, че Стоян бродира с боязливи стъпки пътя към тяхната къща. Прочее, Дона се показа пред каменната ограда. Стоян размаха китките към нея и се огъна – поклон ли бе да го опишеш? От таза надолу се свлече и се надипли пред нея. Дона се наведе. Грабна камък и го хвърли срещу мъжа си. Първия път не го уцели, но втория – не беше неграмотна с ръцете - и успя. Камъкът се стовари върху гърдите на Стоян и му оцапа ризата – скъпа дреха беше това. Стоян може да не хапне баничка десет дни поради безпаричие, но качествена риза ще купи. Шлосер човек! Ще дебне най-новото зареждане на Втората Употреба и ще подбере най-шикозната стока от Германия.

Дона продължи да хвърля камъни. Подозрях, че си ги беше приготвила предварително. Стихове пишела, казват. Тя е бясна и тънка жена. И въжето е тънко, но може като нищо да те обеси.

- Доне, Доне – ниже Стоян, толкоз долно и бъзливо, че ме обзе вдъхновение да му зашия един. Бива ли такъв хлабав да си откъм смелост? Мъж ли си или яре? Дона не се трогна от жалните призиви и се наведе за още камъни. Стоян търти да бяга, щото живот мил. Камъкът не прави разлика дали череп ще удари, или на земята ще падне, камъкът е лишен от мозък, както и Дона впрочем.

Тя приключи с мятането, потъна в къщата им. След малко се показа, стиснала за ръка момичето – Тота. Двете излязоха от двора, Дона – висока колкото мен, но тънка, може да се побере в подгъва на ролята ми. Има такива жени с подобие на конец. Какво смята да прави мършавата? Как мога да предположа? Конецът е лишен от ум, освен да стои намотан на макара, едва ли друго може да измисли. Дона дръпна детето напред, изведе го на тротоара. Не каза дума. Заряза дребното и бавно, все едно до влака за родното й село има още два часа, тръгна към къщата на Стоян. Малката Тота не писна. Взря се в майка си. Стоян стърчеше неподвижно. Бе спрял да си отпочине от позора, с който го бе обвило неговото шубе.

Аз стоях и гледах. Любопитството ще ми изяде главата някой ден, това е сигурно. Що не се връцнах като една горда пекарка, която няма дългове и е самостоятелна като река Струма – тече на юг, шефка е на вода, риби и жаби. Не. Любопитна коза е Нора хлебарката. Гледа подир рендето, ще си изхвърли очите извън главата да не пропусне нещо.

Стоян в чистата риза, в скъпите дънки, обръснат, ароматен с онзи афтършейв, се завтече към малката. Грабна я, вдигна я във въздуха.

- Тате обича Тотето – избъбри човекът.

Аз не повярвах. И на мене ми е бъбрил подобни врели, та преврели лъжи. Но сега нямаше нищо превряло и некипяло в думите му. – Ти си на тате слънчицето. Нали си на тате слънчицето, Тотенце?

Очите ми са мощни като телескоп. Ушите – още по-мощни. Детето каза:

-Да – после двамата, малката, увиснала като чепка банани под врата на баща си, се отдалечиха по улицата - не в посока на Струма, а към автомивката. Там продаваха шоколадови вафли. Стоян щеше да нагости дъщеря си.

Това дотук е нещо като вход към сценария, в която аз сама се насадих. Кой ме би по главата да взема детето у нас? Не че ми е за купичката супа, с която го нахраних, нито за гроздето, дето му откъснах от лозницата. Храня двама сина, единият с четири, другият - с пет години по-големи от Тота. Пари имам да запаля огън и да си грея гърба на пламъка - мога да изхраня още две яшни хлапета, не щиглеци като Тота. Но ситуацията се втвърди и ме притисна отвсякъде.

Беше понеделник, когато взех Тота у нас. В четири часа през нощта я прибрах. Постлах й да спи на спалнята до мене. Тя задряма още в ръцете ми. Страхотна нервна система има детето – като на Стоян системата, така ми се струва.

На обяд Дона не дойде да прибере костилката си. Вечерта не дойде. Звънях на пожар по телефона на Стоян: - „Ей! Какво да правя с дъщеря ти!“ - така щях да му поставя въпроса. Той не вдига. Стана вторник, стана сряда. Нито следа от Дона.

Няма го и Стоян. Какво да предприема? Рекох си – ще нося Тота на полицая Стоичко. Добродушен, но глупав мамул. Все относно хематокрит разсъждава , независимо дали се разхождаме романтично към ЖП гарата, или ми купува роза за топло чувство. Ще предам Тота в полицията. Не може да стои при мене туй дете. Не е проблемът в жизненото пространство. Пространство имам в апартамента с кон да яздя. Синовете ми си играят с Тота и тя с тях – като се сборят, ситната се качва на облегалката на канапето и скача върху тях. Мятат я един на друг като баскетболна топка. Тота се залива от смях и от устата и капят бисери - това са топчета мъниста, закупени лично от мен. Но… Утре ще я транспортирам до Стоичко полицая и ще му намекна:

- Човек, зарови го тоя хематокрит някъде. Жена съм. Фокусирай се върху мене, щото ще ме изгубиш, казвам ти го честно. Знаеш ли колко е стресиращо да месиш хляб – вземи се стресни и ти. Иначе друг ще се стресне.

Мислех да купя на малката дрешки, но не се наложи. Обличах й старите ризки на моите момчета. Старите им слипчета й обувах. В понеделник – горещо, не прилича на октомври, а на моята пещ за банички с извара - гледам едно въже ходи по улицата. Тънка жена, висока, ще кажеш – прилича на моята ябълка, дето я забучих между две круши – напира дръвцето да лови слънце с листата си. Дона какво си мисли, че лови, като е толкоз тънка и дълга. Дръжки лови!

Въжето се напъха в моя двор, с бавна стъпка собствената ми територия преодолява. Дойде до мене. Нищо не каза. Огледах я – но в нея няма нищо за гледане, освен мършавост и дължина. Кафява коса, кафява блуза. Как този прекрасен Стоян въобще е обърнал лик подир кафяв кюнец?

Кюнецът извади пачка – то, онова в ръката й, не заслужава думата, дето изхабих – две двайсетачки и три пъти по пет лева. Напъха парите в джобчето на хлебарската ми ми престилка.

Хвана момиченцето за ръка. Нямаше да се запали езикът й, ако беше рекла: – „Благодаря, Норо.“ Двете се изсулиха от двора ми бавно, като че до влака за тяхното село имаха още два часа и се чудеха къде да ги убият.

Някак ми се опразни къщата като взеха Тотка. Лицето й - широко колкото десет лева, а толкоз хубост грее в него. Черни очи. В тях нещо гори, хубаво ти е да я гледаш. Едно меко гласче ти обажда:

- Лельо Норке, гладна съм.

Помолих Господ да даде добро на това хлапе. Да е здраво. Сигурно и то като Стоян се е родило съвсем близо до склада, дето Господ съхранява хубостта. Вместо шепа, изсипал всичко от рафтовете в личицето на Тота.

В понеделник - ставам рано, започвам да меся в четири сутринта – и що чуват чувствителните ми уши на пекарка? Някой хлопа и блъска портата. Бързам с радост и нетърпелив фитил ме възпламенява - викам си Стоянчо се досетил за мене! Да. Нали кафявият конец го заби в деветата глуха на вниманието си. Сега ще дам урок на шлосера - нека повиси пред портата ми, докато разбере къде се намира центърът на вселената. Отново тропане. Бум- бум! Силен шум, а ушите ми не са расли в ковашки цех! Привикнали са на култура и тишина. Ще натрия нослето на Стоян, макар че щом го погледна и яд, и ад се изпаряват от ума ми.

Отварям вратата.

Що да видя!

Кафяв конец – кафява коса, кафява блуза. Кафяв куфар. Дона. Само кафявият кол да стърчеше пред къщата ми в четири през нощта, щях да го преглътна някак. Но до нея се свило ситното – Тота. В старата риза на малкия ми син, във вехтите му маратонки, отдолу - розово долнище на анцуг. Дрипаво изглежда. Ужас.

Стига, бе. Каква калкулация прави рендето? Да ми захвърли гъсеницата си? Отново? Не! Аз не съм Димитър общи. Сигурно ме взема за смахната.

- Искаш Стоян – каза равно дългата. – Нали? – в гласа й желязо се топи. Желязото не се огъна. – Хубаво – погледна ме в очите. - Взимаш Стоян. Взимаш го с детето му.

Дона грабна кафявия си куфар.

Чудех се как ще го мъкне. Беше огромен.

- Къде отиваш? – попитах.

Не ми отговори.

Нито бързо, нито бавно закрачи надолу по улицата. Розовият анцуг припна подир нея. Тя не се обърна. Не погледна назад.

Стихове писала, казват.

- Къде отиваш? – креснах.

- Лельо Норке – избъбри детето. – Нали си ми купила колело?

Беше топло. Защо беше толкова топло в края на октомври? В четири часа през нощта.

Дребното дръпна крачола на пижамата ми.

Кротко дете.

Такова кротко дете.