Помогни ми да те възвися

От време на време се повяват статии, които помагат на читателя да постигне по-ясно фокусиране върху проблем, който отдавна му се върти в главата по един мъгляв, не-уточнен начин. Такъв е случаят със скорошната статия на Владо Йончев за упадъка на журналистиката в България. Тук предлагам плодовете на онова фокусиране, до което (криво-ляво)стигнах, след като я прочетох.

Сриването на журналистиката, макар да има своите специфики (изчезването на професиите на коректора, редактора и пр.) е, в крайна сметка, под-явление на един по-голям процес: тенденцията на българското общество периодично да обръща гръб на онези йерархии на постигане, без които култура не може да съществува. А там, където няма култура, има една безбрежна самодейност, в която всички са равни – от онзи, който е прочел единствено книгата „Винету” до онзи, който поради прочитането на стотици книги бърка, в минута на разсеяност, Чехов с Толстой. Полуграмотният истерик във Фейсбук се схваща като журналист, равен на най-добрите истински журналисти, които не публикуват нищо, преди да са постигнали правилния баланс в текста и да са намерили точните думи.

Няма разлики в равнищата и всичко е въпрос на моментна импровизация.

Никоя подобна самодейност не е способна да се справя с онзи сектор от действителността, с който трябва, по дефиниция, да се справя. Резултати няма и не може да има, тъй като те са плод на устойчиви, надграждащи и дългосрочни усилия, полагани от хора, които знаят, какво правят и устояват на всички изкушения да престанат да прилагат знанията си така, както те трябва да бъдат прилагани. Самодейността е точно обратното: моментни припламвания на несистематизирани усилия без очевидна крайна цел. В този смисъл положението в образованието, здравеопазването, предприемачеството (ако щете) е същото като онова, описано от Йончев по отношение на журналистиката.

Преди да дойде ковидът, разходих мой български приятел из Англия. Не беше ходил там дотогава. На връщане, след като кацнахме във „Враждебна” (Какво име на столично летище, а? Превежда се като „Hostile”: Welcome to Hostile international airport…) решихме да пийнем, за да омекотим културния шок. „Знаеш ли, какво разбрах?” ме попита моят приятел. „При всичките ни обиколки, вътре и вън от Лондон, нито за секунда не видях и една молекула провинциализъм. А тук – тук всичко е провинциализъм. Няма една молекула в нашата действителност, която да не е провинциална.”

Провинциализмът – това не е да живееш извън столицата. Това е състояние на душевността, според което няма смисъл от полагането на усилия за катеренето на някаква стълбица на знания, умения или душевно развитие. Всичко, необходимо за бита, може да се направи, криво-ляво, с универсалния инструмент „тесла”, достъпен всекиму. А ако не може – значи не е важно; значи е някаква евро-гейска изгъзица.

„В средновековната литература”, пише големият руски мислител Дмитрий Лихачов, „съществуват и контрастно се противопоставят едно на друго две начала. В първото, литературата е препълнена с чувството на възвишеност и е рязко отделена, по своя език и стил, от битовата реч. Във второто, тя е пределно проста, непретенциона, принизена като език и като отношение към случващото се”.

Тези две равнища съществуват не само в литературата и не само в средновековната такава. Те пронизват цялата култура, т.е. онази система от кодове, които определят, в рамките на двойката „допустимо-недопустимо” цялостното поведение на човеците (животните нямат култура и това е една от отликите им с човеците).

Високото ниво, „културната горница”, свързва отделния човек с Вселената, с историята на човечеството (това – по Лихачов) и с другите човеци в качеството им на човеци (това – по Кант). В рамките на „културната горница” отделните индивиди излизат от своите групови принадлежности и се свързват с другите човеци в качеството им на морални същества, т.е. на същества, които (отново за разлика от животните) ориентират своите мисли и действия по оста „добро-зло”, а не по оси като „мое – не мое”, „свой-друг”, „познат-непознат”.

На нивото на високата култура са разположени, следователно, онези ценности, които се отнасят до човека в качеството му на човек (а не на българин, жена, християнин и пр.) и го свързват с трансцеденталното, с онова над-човешко, което осмисля живота на отделните човеци отвъд групите, в които всекидневно битуват. Става дума за неща като свобода, равенство, човешки права, върховенство на закона, солидарност, благодарност, готовност за саможертва за друг.

Високата култура е и мястото, в което (следвайки принципа на възвисяването) човек полага усилия да придобива знанията и уменията, които да го отделят от всекидневното ниво на живеене (от теслата), за да го възвисят до онзи професионализъм, чрез който изобщо е възможно човек да надскочи груповата самодейност, в рамките на която е роден – да се „възвиси”, по думите на Милен Русков.

Ниското ниво, „културната долница”, на свой ред, дава израз на онази страна на човеците, която идва от тяхното живеене в локализирани групи. Именно тук основните ориентири са двойките „мое – не мое”, „свой-друг”, „познат-непознат”, които определят поведението. „Културната долница” е, така да се каже, певецът на принизеното, на неосмисленото чрез възвишени ценности всекидневие. Тук няма равенство, тъй като равенство има само между индивиди, но не и между групи. Другият, външният на групата не е потенциален приятел, а – фактически враг до доказване на противното.

Няма и свобода, тъй като всеки индивид схваща себе си като частица от общото (групата), функциониращ като мравка в мравуняк. Няма върховенство на закона, тъй като групата определя поведението на индивидите. Не е възможна и онази саможертва, колкото и мека, при която някой жител на Павликени се ваксинира, за да не зарази някой, живеещ в гара Левски. Жителят на гара Левски е външен, чужд и най-вероятно – някакъв враг.

„Културната долница” възпява човеците в тяхното налично, групово състояние, в което те битуват без напъване и старание, без да е нужно да полагат усилия за надскачането на самите себе си. Затова тук е невъзможно постигането на онова, което обозначаваме като „професионализъм”. Именно когато културата изгуби високата си част и всички кодове се разтворят в „долницата”, тогава изчезват не само коректорите и редакторите – изчезва самото разбиране, че те са необходими. Всяко нещо, казано или направено от когото и да е било, е легитимно. Лаборантът, прекарал 20 години от живота си в лаборатории за разработването на ваксини се оказва равен на онзи обитател на фейсбук, който знае всичко за ваксините след 20 минути четене на руски хибридни сайтове.

В добре подредените общества малцина са хората, които живеят само в „горницата” или в „долницата”. Мнозинството живее някъде по средата между двете. В празници дава израз на „долницата”, на битовото, груповото, „родното”, без-усилното. В делници живее по правилата на „горницата”, на усилието, на постигането, на възвисяването. Между избори, това мнозинство попържа политиците по правилата на „долницата”. По време на избори гласува информирано, с мисъл за общото благо – функционира по правилата на „горницата”. В свободното си време такова общество редува изразяването на своята „долница” (вилнеене по дискотеки и рейвове) с потапянето в „горницата” (посещаването на изложби, четенето на сериозна литература, ежегодното ходене на опера или на симфоничен концерт).

Няма и не може да има общество, живеещо единствено в „културната горница”. Има, обаче, общества, които живеят предимно в „долницата”.

Такова, от време на време, се оказва българското общество. „Горницата” у нас е принципно анемична, тъй като българите осъзнават себе си по-скоро като членове на групи, отколкото – като свободни и равни индивиди. Когато се появи някой като Бойко Борисов, който делегитимира „горницата” като обиталище на някакви бледи типове „с очилца”, които може и да знаят нещо за икономиката, но инак не са истински мъже – тогава настъпва катастрофа.

Обществото обръща гръб на „горницата” и така – на всяка идея за възвисяване, за постигане, за полагането на усилия за израстване, за избор на самия себе си. Потъва в онзи провинциализъм, според който легитимно е само битовото, груповото, не-индивидуалното, без-усилното. В това битово блато всеки индивидуален порив към избор, свобода и себеразвитие се схваща като трансгресия, като нарушаване на правилата: „Как така ще избираш, кой си, какъв си и какво да правиш? Ти да не си някакъв избирач? Кой те назначи за избирач тебе, бе?”.

Битивото общество, прекъсвайки възможността на всеки да може да се извиси до над-груповото, до общо-човешкото, е общество без права. Права имат само индивидите; членовете на групи имат само задължения към групата (и нейния вожд, ако има такъв). То е и общество без свобода, тъй като от всички се очаква „да не мътят водата” в блатото. Равенство има, но само в рамките на групата. Това е равенство без възможност за възвисяване; това е равенството на жабите в блатото.

Тъй като битовото общество отнема правото на отделните си членове да се възвисяват над общото ниво на блатото, в това общество няма – не може да има – професионализъм. Не-възвисените, не-научените не постигат, а импровизират. Резултатът е повсеместен хаос, тъй като всеки импровизира по своему и всеки ден – различно от предишния. Няма трайни резултати, тъй като всяко професионално изглеждащо постижение бързо потъва обратно в блатото. Така се оказва, че няма такива модели на над-битово живеене, които някое дете да може да посочи (на битовия си родител) и да каже: „Ама аз искам да живея така като порасна!”.

Всяка дейност е самодейност и всеки неин продукт е имитация. Затова в нашето битово общество, допълнително битовизирано поради делегитимирането на „горницата”, постигнато от Бойко Борисов (този най-битов от всички битови човеци) имаме имитации на неща, но не и самите неща. Към нас днес могат да бъдат приложени думите на дьо Кюстен, написани по повод руснаците в началото на 19-ти век: „Те имат думите за нещата, но нямат самите неща”. Имаме думи за магистрали, университети, болници, медии, министерства – но нямаме нещата, обозначени с тези думи. Разполагаме единствено с имитации, родени от самодейността на българския провинциализъм.

Не изразявам, в случая, някакви незначителни, жълтопаветни тревоги. Не става дума за моя комфорт. Иде реч за нещо много по-важно. Ако няма достатъчно опери и симфонични оркестри, книги и концерти, редактори и коректори, ако не се спазват правилата на приличното (възвишеното) поведение резултатът е, че хора умират по улиците, тротоарите и магистралите, пред болниците, или във влажните си кухни, върху лепкавата мушама, сложена на масата някъде през 1974 година.

-------------

* Заглавието е на редакцията. "Помогни ми да тя возвися" е надписът върху построеното през 1869 г. училище в Котел.