Политиците са такива, каквито сме ние самите

„Аз… признавам с настоящото, че разнообразните ми фантазии бяха подклаждани от:

-общото желание за мъст срещу глупаците, кретените и тъпанарите;
-от постоянна, терзаеща интелектуална изолация, която стана причина за самота, защото аз се скитах в твърде много книги, за които не можех да говоря с никого;
-от засилващото се чувство, че винаги са ме разбирали погрешно и отчаяно съм се молела да ме видят, наистина да ме видят, но каквото и да правех – нямаше резултат.“

„Пламтящият свят“, Сири Хуствет, Колибри

Възможно е да пиша този текст по гореизброените причини. Но е възможно и просто да искам да бия камбаната…

Мъжете ни, политиците

Мълчаха, мълчаха… и сега проговориха. „Мъжете ни“ внимателно изчакаха какво ще се случи, ослушваха се след първите избори през април, тихо сумтяха, че да се нарича „чалгата“ – „чалга“ било само и единствено естетическо разногласие, важна била волята за промяна, която заявявал народът… и се надяваха някаква чудна фея да помогне на Франкенщайна от безспорно симпатичното навремето предаване на БНТ „Ку-ку“ Слави Трифонов за една нощ да се превърне ако не в принца, който идва да събуди Спящата красавица, или в Спасителя в ръжта, то поне в спасител на плажа. Да, ама не. Той си е какъвто винаги е бил, а истинските злодеи още са наоколо и няма кой да ни спаси от тях. Поне няма как да се очаква да го стори друг, сходен на тях, злодей.

"Недоверие в България“. Това е заглавието на коментара в германския "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг". Там Райнхард Везер казва:

„Най-важният резултат от парламентарните избори в България произтича не толкова от поредната липса на категорично мнозинство, колкото от пресищането и недоверието, което гражданите изпитват към политическата прослойка. В продължение на години определени политически сили задаваха тона, но днес не се вижда никаква алтернатива. И това е така по две причини: поради ниската избирателна активност и поради относителната сила на популистката партия „Има такъв народ“.

За външния наблюдател тази партия остава загадка с непрозрачна обвивка. Възможно е обаче вътре в нея да цари същата съдържателна пустота, която партията показва с външните си изяви. Възможно е и друго: тя да е проект на същите сенчести сили, които са пуснали корени в толкова много сегменти от политиката и икономиката в България.“

Да, възможно е. И не е далеч от най-мрачните ни предположения. Но, по природата си оптимисти, предпочитаме лидерът на ИТН просто да иска да остане в историята с добро.
…

Та за мъжете ни. Политиците. Какъв ли объркан човек трябва да си, за да припознаеш като свое алтер-его Бойко Борисов, Краси Каракачанов, Волен Сидеров, Валери Симеонов или Слави Трифонов? Аз наистина не разбирам. Помня една феноменална статия на Евгений Дайнов, в която той описваше много сполучливо демократично настроения избирател от мъжки род на предния ни министър-председател Бойко Борисов – според Дайнов този избирател дори често е десен интелектуалец, бивш отличник и ерудит, който никога не е успявал да се сбие с бандитите от квартала и сега най-сетне се чувства потенциално отмъстен – за всичките години на унижения и загуби. И така – 10 години. Бойко Борисов имаше романтичен ореол на спасител, да, но това беше някъде през 2004 г., когато беше главен секретар на МВР.

Oттогава до днес мина много време и, за жалост, изкристализира образът му. Продължавам да не разбирам хората (или – жените!), привлечени от архетипа, който избират – той е един и същи – на Слави и на Бойко. Това е някакъв антигерой-лошо момче: това е образ на силния, на мутрата, на Кръстника, далеч от героичните персонажи от американските уестърни, този човек е олицетворение на силата, облечена с власт, който е и част от мафията, и не го крие, изглежда като Марлон Брандо в „Кръстникът“ и се държи като него; има охрана като тази на всички мафиоти във всички филми на Скорсезе и изобщо не се притеснява, че притежава оръжие, кюлчета, пачки и всички останали аксесоари на героя в мафиотски екшън.

Анализаторката Йохана Даймел пише така: „Ясно е, че с гласовете на българите от чужбина „Има такъв народ“ на Слави Трифонов изпреварва ГЕРБ. Във всички случаи това е много горчива новина за Бойко Борисов, но аз не бих го отписала напълно. След всичките скандални разкрития напоследък за мен е необяснимо защо ГЕРБ не се срина още повече. Говоря за златните кюлчета, за скандала с подслушванията и за милиардите, предназначени за приближените на Бойко Борисов. След всичко, което бе разкрито от служебното правителство, както и след американските санкции по закона Магнитски, за мен резултатът на ГЕРБ е изненадващо добър. Изглежда, че в най-бедната страна в Европа, в условията на пандемия, е смело да се мисли за големи политически промени…“

…
А жените? Предизборните и следизборните студия по телевизията изобилстват от тестостерон, жените-гости са социолози.

Чета една любопитна книга – интересна ми стана веднага, не защото е писана от жена, а защото е литературна мистификация – авторката (красива и известна писателка, съпруга на звездата в литературата Пол Остър) се е захванала да разнищи историята на една странна и луда художничка от нюйоркския хайлайф, останала в сянката на известния си мъж и избрала да изложи творбите си, скрита зад три различни мъжки имена. Няма да крия, че често, когато са ме гледали с усмивка на работното ми място, хем съм се радвала – че още предизвиквам мъжките усмивки; хем съм скърбяла – че още не ме вземат съвсем на сериозно. Или поне – не толкова сериозно, колкото ако бях мъж. Никога не съм съжалявала за пола си, а днес виждам, че много жени го използват като мощно оръжие – толкова закъснялото MeToo e както справедлив бунт срещу сексуалното насилие на работното място, така и висш реваншизъм – един вид: ние никога не успяхме да направим голяма кариера или големи пари, мили големи момчета, обаче сега ще ви го върнем голямо тъпкано! Няма смисъл да казвам, че според мен хората не се делят на жени и мъже, а са или кадърни, или не; или умни, или – не толкова; или добре образовани, или – не. Няма никакво значение дали са жени или мъже. Но сексизмът (у нас особено болезнен поради факта, че всяка четвърта жена е била жертва на домашно насилие и това е броят само на призналите си го, а и всяка жена в България по условие е и домакиня, и готвачка, и целодневна бавачка на децата си), та сексизмът си съществува в по-примитивните, както и в изповядващите исляма общества, точно както съществуват бурките, изложени в магазина на световната марка Benetton в Кайро; баклавата, точена цяла нощ от някоя от 3-те жени в харема на сладкаря; и забранените аборти.

Този текст няма да е за жените обаче, а за мъжете. Защото, ако на поведението на една жена винаги се гледа през по-мощна лупа и тя бива оценявана не само по рейтинга, таланта, образованието, находчивостта ѝ, опита ѝ и способността ѝ да се справя в критични ситуации, но и през успехите в личния ѝ живот, годността ѝ да ражда и отглежда деца, да готви, да домакинства, а и да е красива и привлекателна, то за мъжете критериите у нас са силно занижени. И затова хвърлянето на пясък в очите с наличието на 8 жени в проектокабинета, безапелационно заявен от ИТН изобщо не може да заблуди. Колкото сексистки шеги е имало в това предаване, никъде не е имало. Ама и какво от това? Сексистките шеги и разголените балерини не са притеснявали. Притеснява друго. Липсата на елементарен вкус у българката, избираща за свой бащица Борисов или Трифонов.
…
Гледам и не вярвам на очите си. Изборните резултати доказаха за пореден път, че сме се родили в приказна, красива, невероятно богата на културни забележителности и таланти страна с чудни природа и климат, която обаче не съумява да рекламира нито едно от своите достойнства. Като в лош филм на ужасите по телевизиите ни се изреждат уродливи, грозни, непривлекателни, зле облечени (и заснети непрофесионално), оядени, недоспали, некомпетентни, често видимо махмурлии – мъже. И това няма никакво значение. За никого. Ако в Америка изучават прочутия първи телевизионен дебат Кенеди-Никсън и как именно фактът, че младият Джон е красив, а Никсън – недотам привлекателен, че и болен, и потен е повлиял на цялата история на Америка… то у нас сякаш садо-мазо инстинктът на избирателите иска, желае, копнее да гласува за все по-непривлекателни натури. По някаква чудна причина българите гласуват масово за тях. Много е странно, че те, тези българи, не мислят политиката като отражение на себе си. Защото – ако човек иска децата му да пораснат в една уредена, чиста, възпитана, почтена, класна, образована и приветлива среда – той би заложил на хора като Кирил Петков от служебното правителство. Но не! Той не ги иска такива. Не разбирам желанието ни да се връщаме все по-надолу в еволюционно отношение и открито да проявяваме липса на здрав разум и вкус. Когато Алеко Константинов е описвал Бай Ганьо, той е описал нашия национален Герой. И това не е виц! А е нашето бъдеще. И нашата съдба.

И тук дори не става дума за естетически критерии – тук става дума за липса на каквито и да било критерии… за експертност и професионализъм. Без да искам да подценявам усилията на ИТН да събере в правителството си млади, никому неизвестни, но образовани по света хора с по няколко дипломи и езици, някъде там имитацията и надскачането се превръщат всъщност в лъжа и подмяна. Никой не е гласувал за Слави, очаквайки да види отново Царя (когото – освен с аристократичната му кръв, свързваме именно с онова експертно правителство на юпитата, образовани и реализирани навън, което сложи началото на края…). И тук дори не говорим за предложението (вече оттеглено) за министър-председател, нито за Саня. Без да знам с кого точно е свързан Николай Василев, помня, че беше един от малкото по-симпатични министри от онова управление на Симеон, чийто мандат аз като журналист ще запомня с голяма цензура. Но да не бъда злопаметна.

Извън онова, което свърши или не свърши царското правителство на юпитата обаче, незаобиколим факт е, че то създаде явления като Борисов и Пеевски. Та да се вадят онези хора от нафталина ми се струва проява на висша безпомощност или на най-зловещ замисъл. Четох, че това била носталгията на самия С. Трифонов към ерата на неговия огромен успех, но явно тази лична носталгия не предизвика сходна сред избирателите му. Струва ми се, че избирателите на шоуто искат шоу, най-вече – искат размахани средни пръсти, мръсни песни, мъст, кръв, улични акции, още по-безсрамно разсъблечени балерини, хорца, тъпани, флашмобове, вицове, ако може – и малко кютек, и публични арести, и други атрибути от жанра на „истинското“ реалити-шоу, защото българските медии вече са ги приучили на жестоки скандали, на ужасяващи самопризнания на странни хора с татуси и изкуствени устни, на безумни разговори между киборги с обръснати глави и оръжия, състояващи се в кичозни медийни реалити-къщи… и на страховити простотии – в шоу-програмите си. Та надали избирателите, които искат това супер екстремно и надминаващо и най-смелите мечти на Хефнер или Стърн шоу да продължи, са се надявали на възпитаници на Брандайз и университета в Кеймбридж, па ако ще и с по 10 езика да са. И надали скърбят точно за времето на Царя и неговите министри.
Тук идва резонният въпрос какво са очаквали тези избиратели. И защо то няма как да се случи.

На английски има една много хубава поговорка: „The messenger IS the message.” T.e. посланикът Е посланието, което носи. 20 години наблюдавамe как един посланик, воден от пазарната логика, възпитава и отглежда своите последователи, фенове, електорат. Не без любезното съдействие на самите медии, не без благословията на всичките си гости, не и без одобрението на зрителите си. Човекът последователно и безпощадно легитимира един стил в музиката, по-лошо – един стил в живота, който стана пътеводна звезда за цяло поколение. Ужасяващата философия на мутрите се въплъти в музика, запяха я жени по бельо, а долнопробните текстове засилваха унижението, че живеем в страна, мощно разпъната между казиното някъде в Oриента и публичния дом в някаква руска провинция. За жалост по-късните нотки на национализъм направиха този иначе почти безобиден батка с ланци, джип и мускули, татуси и мацки по бельо наоколо си доста свиреп. И ето го – днес именно това е Героят, (дали преоблечен в кожен шлифер и разказващ за подвизите си от джипа си или пък – в кожено яке, неприсъстващ, отсъстващ, може би болен, а може би – знаещ, че е по-мъдро да се скрие, не знаем, гадаем…), но това е нашият днешен Крали Марко. И да се очаква този образ да проведе обратната на себе си и самото си същество реформа, е меко казано наивно.

Както наивно е да се смята, че този абсолютно измислен, изфабрикуван, фикционален образ може или трябва да се държи сериозно, да взима зрели политически решения и да управлява огромната криза, в която се намира страната ни след управлението на предишното статукво. Ами той е като Змеят от приказките! Това не е истински човек, това е телевизионен образ, фикция, измислица! Дали го харесвам? Ами не. Но вие защо го харесвате??? Кога плямпането на мръснички вицове по телевизията, на фона на националистически кючек е обещавало нещо повече от самото себе си? И защо някой изобщо е очаквал нещо друго?

Журналистът Жан-Батист Шастан от “Льо Монд” написа: "Трудно е за вярване, че този мъж по анцуг, с обръсната глава и сиво-синкав тен, който отказва да бъде сниман, може да вземе първенството в [предстоящите избори]. "Не е ли странно да се иска от българите да гласуват за него, без да знаят кой ще ги ръководи? „Не, не е странно“, уверява той (Слави) с втренчения си черен поглед. „Така е в пропорционалната система“. Подканени сме да не спорим много и да напуснем стаята.“

Искрено се зарадвах на новината, че ИТН (след предните избори) ще уговаря възпитаник на университета в Кеймбридж да ни стане министър-председател. Но още тогава си знаех, че това няма как да сработи, защото е подмяна. Ако искаха интелигентен и образован водач, българите нямаше да гласуват за ИТН. Те просто не искат.

Иначе защо пък да не гласуват за „партиите на протеста“, за онези хора, които висяха миналата година на площада, за Христо, сам качил се в лодката до Росенец, за някакви малко по-нормално изглеждащи и говорещи смислено хора? Защо? Всякакви политически алибализми ми се струват неуместни. Вече става дума за оцеляването ни като вид – вида на цивилизованите, образовани, неподкупни, нормални хора. Трябва да имаме някакъв (макар и силно закърнял) инстинкт за оцеляване. Иначе са ни претопили. Те вече ни претопиха!
…
И тук някъде призовавам всички интелигентни, критични, мислещи и свободолюбиви читатели на този многоуважаван и независим сайт – понеже явно ще има избори до дупка… Нека станем утре сутрин… погледнем се в огледалото… помислим за децата си (или – бъдещи емигранти, или – вече настоящи такива, или – нереализирани и неудовлетворени обитатели на мащехата България)… и, мислейки за тях… си представим на кого бихме искали да приличат. Децата ни.

Убедена съм, че само с тази мисъл вече отвяхме ½ от народните представители и лидерите на разни партии – от списъка си на допустимост.
Ако и днес не си дадем ясна сметка за какво искаме да гласуваме и как трябва да изглеждат и да стоят хората, които ще ни отведат към нашите цели – изгубили сме още 4 години. В които абитуриентите ни ще пушат дълги цигари пред входовете на училищата си, ще взимат наркотици на Слънчака, ще танцуват кючек, който гърми от тонколоните, които са опънали пред храма „Александър Невски“, облечени по прашки и бельо… И ние, ние ще сме онази мазна и застаряваща, уплашена Мадам, която от толкова много години ги обрича на такъв живот и на такава съдба. Защото може и да се самозалъгваме, че нашето дете ще е различно, че семейството и възпитанието са всичко и че на нас точно няма да се случи… че сме се самоизолирали в нашия си сапунен мехур и че музиката ни, филмите ни, театрите ни, пътешествията и книгите ни ще предпазят нашия наследник от долната, гнусна и гадна пошлост, в която плува страната през последните 20 години… Но истината е, че в държава като нашата и най-свястното дете ще пропадне някъде между разклатените плочки на ремонтиращите се за милионен път тротоари, докато се опитва да се опази от прелетяващия джип, каран от друго дете – на наркотици, докато трето дете от неговия випуск си купува диплома, а на четвъртото убиват баща му. Няма да се опази. Освен ако не емигрира.
…
Вчера, пътувайки, на една бензиностанция налетяхме на интелигентно и добре изглеждащо момче, което беше гледало „Нощни птици“, харесваше го и знаеше защо е било спряно. „Много интересни и свободни гости канехте, нали, дразнехте ги, нали?“ Защо, попитах, няма повече млади хора по бензиностанциите, такива – спретнати, симпатични, културни? „Ами, ако вдигнат парите – ще има!“, каза с обида той. 600 лв. заплата, като 100 му отиват за бензина от и до близкия град, от който идва на работа. 300 евро! А пенсията на родителите ни е 300 лева. И който ми каже, че България се била оправила, че била си стъпила на краката, че била добре – да иде да поработи малко на бензиностанцията. Или в столичен театър – за същите пари. Нацията ни беше обречена на гладна смърт. И нашите сънародници решиха да се разбунтуват, да сложат край на това, да са смели… като гласуваха пак за същото, но с повече (долнопробна) музика.
…
Затова, призовавам, моля, настоявам… Погледнете се в огледалото. И там открийте на кого искате да приличат децата ви. Със сигурност не на тези „приятели“ от първите места в изборните листи на първите партии, които го играят уж опозиция едни на други. Крайно време е в парламента да влязат честни, нормални, неподкупни, културни и образовани хора. Които отиват на работа с метро, облечени са в изгладени ризи, говорят чужди езици и го могат онова, което правят. И красиви, да. Естествено красиви. Защото душата на човека го прави красив.
Открийте ги в листите. И гласувайте за тях! Има ги.