Политическата промяна вече е в ход

Резултатите от изборите за Европейски парламент не отразяват реалните процеси на промяна, които се развиват в българското общество. Те подлежаха на прогноза не чрез статистически методи, а по-скоро от гледна точка на тенденции в политическото пространство, които се развиват през последните години. Темата за устойчивостта на формираното политическо статукво е важна само доколкото ни позволява да изследваме започналата промяна.

Традиционните очаквания за промяна у нас са свързани с появата на нов политически субект. Това е заблуда. Промените, реализирани чрез нови политически партии съхраняват статуквото, а не го променят. Не е вярно това, че някаква нова партия, конструирана от досегашните полит-технолози, може да промени политическата култура и методите на властване. Всичко това вече се случи и то многократно в българските условия. Очакването на нов субект, на нова партия или движение, което да промени статуквото е най-същественият фактор за неговото запазване.

Политическата партия е организация с идеална цел, която изразява и представлява политическите интереси на гражданите. Пълноценно развитата политическа партия има поне осем различни групи от функции и задачи. В българските условия те никога не са били повече от три – да участва в избори и да издига свои кандидати, но най-често да участва във властта. Извън участието във властта, българските политически партии престават да съществуват. Но най-важното е, че партията представлява реализира политическите интереси на гражданите, а не обратното – да ги формира.

Затова и участието на гражданите в изборите не е определящо само по себе си за наличието на процес на политическа промяна. Определящо значение има гражданското участие в процеса на вземане на решения, а не само участието в избори. То би трябвало да е само следствие от един много по-пълноценен всекидневен политически живот, а именно той липсва в българските условия. Решението за участие в избори се взима все по-късно. Симпатиите към отделни политици, а не разбирането за техния принос определят предпочитанията на избирателите. Затова и избирателната активност, сама по себе си, не отразява политическия живот на гражданите, а по-скоро моментно състояние на някакъв тип емоции – гняв, страх, амбиция или разочарование.

Преди десет години Европейското изследване на ценностите регистрира най-ниското равнище на гражданска ангажираност в България – пренебрежимо нисък беше относителният дял на българските граждани, които участваха в каквато и да било форма на гражданска активност – в екологични, благотворителни, спортни, религиозни, културни или доброволчески инициативи. През 2008 година изглеждаше, че гражданското общество е почти напълно парализирано. Днешната картина е значително по-различна.

Нараства относителния дял на българските граждани и още повече – на по-младите между тях, които се ангажират в граждански инициативи. Без да бъде системно насърчавана, възниква култура на доброволно участие и на благотворителност. Да, сред онези, които се включват в подобни инициативи има и представители на CV-поколението, което се интересува повече от това да получи сертификат за участие, който да приложи в биографията си, но все пак в мнозинството от случаите, става дума за добронамереност и съпричастност. Интересът към културното наследство, съхранението на традициите или на природата, постепенно налага нов тип отношение към обществените процеси и към начина, по който организираме съвместното си живеене.

Това все още не е гражданската политическа култура на участието, към която се стремим. Но процесът е в ход и именно той ще промени политическата система. Персоналните промени в състава на партиите, както и временното съотношение на силите между тях, сами по себе си не са белези на промяна. Собственото пространство на политическата промяна е всекидневния политически живот на гражданите – това как правим избори, как взимаме решения по отношение на нещата, които ни засягат пряко. Все още доминиращият модел се определя от неспособността ни да постигаме съгласие помежду си; от липсата на готовност за носене на отговорност за собствения ни живот; от непреодолимия рефлекс за прехвърляне на тази отговорност върху някой друг.

Съществуващите възможности за участие в процеса на вземане на решения, прозрачност, достъп до информация, обществени обсъждания и граждански контрол, сами по себе си не са достатъчни, за да възникне гражданска култура. Те бяха въвеждани в публичния живот като средства за преодоляване на рефлексите на тоталитарния поданик, но остават само конкретни възможности, които могат да изгубят смисъла си, ако няма гражданска енергия, която да им придаде смисъл. Можем да повтаряме до безкрай, че политическата промяна се прави „отдолу – нагоре”, но докато тази енергия не се генерира, формите чрез които тя може да произведе политически резултат ще продължат да бъдат недостатъчни.

Политическите партии и особено тези, които управляват имат отношение към ритъма на политическата промяна. Те могат да го ускорят, но не и да го неутрализират. Онези политически субекти, които разбират това могат да се опитат да насърчат промените и по този начин да останат в политическия живот на България. Другите ще продължат да съществуват заради собствените си структури, бизнес-партньори и партийна номенклатура. Това е по-трудно за партиите във властта, отколкото за опозицията, но именно управляващите могат да съдействат за развитието на политическата промяна.

Основният проблем, както и досега е в политическото представителство. Изборните резултати не дават отговор на този проблем. Кого представляват всъщност политическите партии, които участват в управлението на общите ни дела? От чие име и в чия подкрепа действат или бездействат политическите партии? Ако ГЕРБ трайно придоби облика на народна партия, по-скоро в политическия център, с разнородно политическо и корпоративно представителство, то БСП категорично се изолира от процесите на политическа промяна, опитвайки се да им противостои с всички сили. ДПС продължава да бъде много повече корпоративен отколкото политически субект. Националистическите формации започват все по-осезаемо да губят подкрепа, доколкото заложиха на национал-популизма, основан на дълбок комплекс за малоценност. Българската демократична общност, както се опитват да определят себе си различни общности и групи, частично представлявани от Демократична България, се отказа от своето политическо наследство и затова продължава да няма ясно бъдеще.

Въпросът не е в това да бъде търсена партийна „ниша” или нов етикет, който да изглежда по-добре продаваем. Политиката не е пазар, въпреки че за мнозина това е най-удобната форма за прикриване на собствените им корпоративни интереси. Онова, което единствено има смисъл в демокрацията е участието на гражданите в процеса на вземане на решения – от всекидневния им живот, до това кой и как ще управлява държавата ни. Докато не се научим да постигаме съгласие и да приемаме общи решения, няма да сме в състояние нито да избираме подходящи хора за работата, която искаме да им възложим, нито да контролираме как изпълняват задълженията си.

Политическата промяна е в ход, но нейните движещи сили все още нямат свой политически образ. Тя няма да се осъществи чрез проста и механична смяна на поколенията, защото младите поколения продължават да формират своите политически предпочитания в среда на подменена и корумпирана представа за политика. Нужно ни е да се научим да осмисляме собствения си опит. Това е политически морал. Както в личния, така и в обществения ни живот, е нужно да се научим да поемаме отговорност. Нужно е време и усилия, за да бъде насърчена политическата промяна, но тя вече е в ход. 

Когато ученикът е готов, учител ще се намери.