Политическата алтернатива

Естественото място на политическия дебат не е сред отговорите на въпроса какво да се прави, а как. На пределно общо ниво, всички политически партии в една демократична система би трябвало да си поставят общи цели, свързани с благосъстоянието на гражданите, осигуряването на качеството на техния живот чрез гарантиране на свобода, сигурност и справедливост. Няма алтернативни цели, ако става въпрос за демократична политическа система. Нито една партия не може да си постави за цел обедняването на хората, разрушаването на системата за национална сигурност или деградацията на социалната инфраструктура.

Истинският политически въпрос е как да бъдат постигани тези общи цели. Това е пространството на идеологията и политиката – по какъв начин могат да бъдат постигани общи цели, с оглед на различните групи от интереси, които представляват политическите партии. И все пак, през последните месеци, изглежда че алтернативата се търси все по-често на равнището на цели, а не чрез дебат за необходимите средства за тяхното постигане.

През изминалите години беше постигнато съгласие по няколко основни теми. На първо място – това, че България е част от Европа и перспективите за нейното развитие са неразривно свързани с Европейския съюз. Втората зона на относително съгласие бе свързана със сигурността и принадлежността ни към НАТО като част от най-голямата световна система за сигурност. Имаме политическо съгласие относно необходимостта от запазване и развитие на демократична политическа система и социално-пазарно стопанство. Макар и неохотно и половинчато, можем да приемем, че бе постигнато съгласие относно отказа от политически репресии спрямо опонентите на властта. Всички тези теми и цели изградиха основата на партийната политическа система, която днес се намира в дълбока криза.

Най-честото обяснение за спада в избирателната активност и трайното оттегляне на гражданите от политическия процес е липсата на политическа алтернатива. През всички изминали години темата за политическата алтернатива е била използвана за да обясни апатията и недоверието. За съжаление, тя винаги е била свързвана със силата за овладяване на властта, а не с идеите и политическите проекти. Услужливо ни обясняват, че запазването на съществуващото статукво е приемливо, доколкото липсва алтернатива, разбирана като друга, по-голяма политическа партия, която да е в състояние да прави същото и да управлява по същия начин.

През изминалите седмици се състояха висши форуми на поитически партии, претендиращи за алтернатива на сегашното управление. Отмина поредното заседание на 48-ия конгрес на БСП и висшия форум на АБВ, а Атака предприе поредната си серия от провокации. В същото време, Велизар Енчев обяви, че създава ново политическо движение – „Българската пролет”, което едновременно щяло да изглежда като СИРИЗА в Гърция, но щяло да води политика като Виктор Орбан в Унгария. На пръв поглед, общото при всички тези формации е критичната им позиция спрямо управляващата коалиция. Всяка от тях, в зависимост от позициите си спрямо властта се опита да заяви амбиции за формиране на политическа алтернатива. При АБВ тази заявка придоби още по-специфични измерения, доколкото като партия от управляващата коалиция, носеща в името си думата алтернатива, тя се обяви за незабавни промени в кабинета. Всъщност, общото между тези политически субекти е в това, че се опитват да лансират различни цели, които подлагат на съмнение рамката на постигнатото принципно политическо съгласие.

Това не е алтернатива на „статуквото”. Изправени сме пред сложна политическа ситуация, в която част от българските партии се опитват да наложат политическия дневен ред на друга страна. В доклада на Михаил Миков пред конгреса на БСП има много по-малко идеи за различен начин на правене на политика, отколкото приказки за „прифронтовата” позиция на България и необходимостта от защита на руските интереси. Сред общата критика на Георги Първанов към кабинета, в който АБВ участва, министрите чиято оставка се иска преди всичко са тези на външните работи и отбраната – именно онези, които в най-непосредствена степен застрашават руските амбиции в България и Европа. Атака дори вече не си прави труда да изглежда като българска партия и директно премина в режим на информационна агенция на Кремълската пропаганда. „Българската пролет” на Велизар Енчев не оставя място за никакво съмнение относно претенциите си да се нареди сред останалите извънредни и безпомощни представители на режима на Путин в България.

Става въпрос за масивен пробив в основата на политическия консенсус за това, че България ще бъде европейска страна, която ще спазва международните норми и ще допринася за колективната сигурност на своите съюзници. След като Михаил Миков напусна заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност при Президента, за да изрази позицията на БСП срещу превъоръжаването на българската армия и увеличаването на средствата, необходими за това, не остава място за никакво съмнение, чии интереси ще се опитва да обслужи най-голямата опозиционна партия в Народното събрание. БСП дори няма сили да признае, че е против увеличаването на бюджета за отбрана заради искането новото българско въоръжение да не е доставяно повече от Русия.

Значението на опозицията е определящо за качеството на демокрацията. След като една партия или група от партии не са спечелили мнозинство в Народното събрание, това означава че техните идеи за национални цели не са получили необходимата подкрепа. На свой ред, това означава, че тяхната роля на коректив и носител на политическа алтернатива се свежда единствено и само до полето на собствено политическия дебат – как да бъдат постигани ефективно общите национални цели. Отказът на опозицията да подкрепи предложенията на мнозинството е слаба позиция. Глухата, кръгова отбрана, в която опозицията е в състояние само да гласува против предложенията на управляващите осакатява демократичния процес.

Ролята на опозицията е да предлага алтернативни решения по проблемите, формулирани в дневния ред на управлението. Една опозиция е силна и авторитетна само когато е в състояние да фокусира усилията си върху изработването на по-ефективни и полезни решения от онези, които предлагат управляващите. Ако не прави това, тя всъщност бяга от собствените си отговорности пред избирателите.

Опитът за налагане на руските интереси в България не е опозиционно поведение. То не отразява нито очакванията на българските граждани, нито предлага по-ефективни решения на проблемите пред страната ни. Все по-често, отделни акции на опозицията започват да се доближават до смисъла на понятието за национално предателство. Няма съмнение, че българският национален интерес е в това да бъде намалена енергийната ни зависимост от една единствена страна-доставчик. Няма съмнение, че като активен член на НАТО българското въоръжение трябва да бъде оперативно съвместимо с нашите съюзници, а не с корпоративните интереси на руската отбранителна индустрия. Няма съмнение в това, че политическият режим, наложен на руското общество от Президента Путин не може да бъде политическа цел на България. Всичко това не може повече да бъде прикривано зад общи приказки за благодарността на българския народ към Русия или за традиционно добрите връзки между двата народа.

Докато парламентарната опозиция не е в състояние да изработва и предлага алтернативни начини за решаване на общите ни проблеми; докато нейната политическа експертиза се свежда до превод от руски на български на поредните пропагандни комюникета на Кремъл; докато корпоративните интереси на чужда страна са представяни като борба срещу бедността, безработицата и изостаналостта на България, нямаме основания да смятаме, че е налице политическа алтернатива. Тя е необходима за всяка демокрация, но именно там, където се води истинския политически дебат – в качеството на процеса на взимане на решение, ефективността на предлаганите политики и гаранциите за прозрачност, отчетност и публичност на анализа за постиганите резултати. Всичко останало е долнопробна пропаганда, която се опитва да подмени дневния ред на България.