Покъртителните истории на няколко украински бежанци и доброволци (видео)

Най-лесно е да бъдеш добър и доблестен, мисля си, докато монтирам филмчето, което беше представено на учредяването на Наградата за гражданска доблест и човешка доброта в помощ на украинския народ, инициатива на президента Петър Стоянов и група учени, общественици и интелектуалци, и което направих за Владо Йончев и OFFNews, заедно с монтажиста Емил Димитров и оператора Алекс Самунджи. Владо Йончев е един от тези доброволци с големи сърца, които взимат украински майки с дечицата им и ги довеждат до България, като приютяват цели семейства в дома си.

Всъщност именно добрината не изисква усилие. Най-спокоен, ведър и приютен се чувства човек в компанията на добри и усмихнати хора. Сред тях се усещаш отново у дома си – приет, щастлив, опростен, дори по-красив – отново обичан, отново дете. Сред добри хора, които искат да те чуят, да те разберат, да ти помогнат. Колко е просто и естествено! Човеците са създадени, за да се обичат и да си помагат. Да бъдат опора едни за други. Да успокоят, да изслушат, да приютят, да нахранят, да се пазят взаимно от болката, от опасността. Хората единствени нямат физиологичната принудителна необходимост да се убиват едни други, за да запазят живота си – тях единствени на нашата планета не ги грози глад или смърт, ако не го правят. Хората са родени, за да се грижат едни за други, да си помагат. Както майката го върши – съвсем инстинктивно – за бебето си. Това би следвало да е най-древният, най-истинският и най-присъщият ни инстинкт.

А колко рядко се чувстваме така – като децата, обичани в нашия дом, в нашия свят, на нашата приказна планета? Вече никога. Все повече хората воюват, изискват, лъжат, капризничат, злобеят, преиначават, нервничат, злословят, подценяват, обиждат, критикуват, съскат, наглеят, карат се, съревновават се, завиждат, псуват, доносничат, премълчават, дебнат, урочасват, лицемерничат – с такава лекота. Май един от законите на Буда беше – не говори лошо, не изричай лоши думи, не трови този прелестен свят със своето зло. Не казвай лошо – нито за другите, нито за света… Не посявай такива семена. Колко проста на пръв поглед и същевременно – колко трудна заръка.

А те, бежанките, чиито домове са бомбардирани и опожарени; чиито възрастни родители са останали назад, в опустошените градове и села на Украйна, безпомощни; чиито мъже воюват на фронта и губят крайниците, надеждата, представата си за смисъла на всичко, а понякога – и живота си… Те, бежанките с малките бебета на ръце… не казаха нито една лоша дума. За никого. По време на тези 5 часа, които прекарахме заедно. Ни дума.

Така си мисля, след като вълната от топлина, грижа и обич, обгърнала ме като топла мараня в центъра за бежанци на „Мати Украйна“ в Халите, се поразсея. И след като сълзите, които проляхме заедно в центъра за бежанци на „Мати Украйна“ на ул. „Царибродска“ изсъхнаха.
Докато вървяхме към Халите, си представях колко ли украинки с малки деца на ръце са влачели куфара си по този паваж, каква ли им се е сторила тази поомърляна и населена с най-разнообразни обитатели част на София, и на какво са се надявали, блъскайки се сред често недотам дружелюбните ни и грубички съграждани, които са ги оглеждали от глава до пети. Какво ли е да трябва спешно да напуснеш дома си, работата си, близките си, града си, страната си с един сак, дете и, евентуално – котка, куче или заек – за да пътуваш безкрайно дълго, неизвестно накъде, с опасност за живота, осланяйки се на милостта на непознати… и да се озовеш в друга държава, баш на бул. „Мария Луиза“, сред хиляди чужденци, в мазето на голям магазин, сред глъчката на много свои сънародници; плача на техните бебета; купчините използвани, но чисти и внимателно сгънати дрехи; подредените и надписани надлежно кутии сухо мляко, мокри кърпички, чаши и чинии, макарони, лекарства, консерви, сухари, обувки, пакети с памперси и… много плюшени играчки и детски книжки. Кой е донесъл всичко това тук? Ние. Онези от нас, които още не сме изгубили тотално посоката. И сме останали хора.

Попитано дали иска – моето собствено дете веднага даде много от своите играчки за децата в Украйна, без да се поколебае нито за миг. Моето и много наши деца моментално се втурнаха да помагат, без изобщо да се замислят, плачейки от състрадание за чуждите, непознати чужденци. Ето защо казвам – този е, ясно е, най-естественият, заложен в човека инстинкт, който обаче… човекът явно най-бързо забравя. С алибито „инстинкт за самосъхранение“. Че какво ще ви навреди майка с бебе, която бяга от войната? Или това за вас е „пропаганда“? И защо тя е млада, хубава и има хубави дънки, възмущават се по-недоверчивите ни съграждани? А нима трябва жената да е в дрипи, а бебето ѝ – цялото в рани – за да събудят съчувствието им?! Защо не я обичат, вместо да я мразят и да я гледат похотливо? Станали зверове. Необичани, невярващи в Бога, изоставени и непрегърнати, много от българите предпочитат неприветливия подслон на омразата.

Но… много от нас не го избират. Войната на Путин в Украйна успя да ни върне вярата в човеците, вярата в доброто. Хиляди българи отделиха от малкото, което имат, за да помогнат на бежанците, стотици пътуваха до границата на Украйна и доведоха много жени, деца и възрастни бежанци; десетки приютиха цели семейства в домовете си.

Такива са и хората, които срещнахме в двата бежански центъра на „Мати Украйна“ – хора с огромни сърца и щедри усмивки, с преливащи от обич души и с търпение, усет и грижа за всеки нуждаещ се.
За тези хора ще ви разкажем в следващия репортаж.

И нве забравяйте да се абонирате за канала ни в You Tube!