По-слаб: разказ от Здравка Евтимова

Баща ми бил на 23, когато ме водел за ръка, блъскал бебешката количка с пеленачето, моя брат, и удържал кучето Гашо на каишка. Трамваят дошъл, спрял и аз съм се шмугнала вътре. Количка, бебе, баща и куче останали навън. Скимтяла съм силно и някакъв дядо се ядосал: – „Защо вие това дете?“ Чак вечерта ме домъкнали у дома. Не си спомням подробности, била съм на четири, но още обичам трамваите.

От невръстните си години съм започнала да трупам опит по оцеляване. Вглеждам се в хората и си представям как ме изоставят – такива забележителни истории проблясват в главата ми. Това се случва веднага щом зърна образа на събеседника си. Не забелязвам цвета на очите, нито чертите на лицето– цялата работа е в гласа. Гласът говори на ума ми, изтласква го на друго място, в друго време– макар че мама винаги се е съмнявала в наличието на ум в мен. То е като при кучето, което надушва миризмата на страха, смята тя.

Аз забелязвам човека, но не с очите, а с ушите си. Гласът ме води по свой маршрут. Често изоставянето, което си въобразявам, е радостно събитие и напускащият ме човек ми става симпатичен. Имаше и изоставяния, от които се чувствах стъпкана.

И всичко това само заради разсеяността на баща ми, забравил ме в трамвая. Един милостив човек ми каза да не плача, но не ме взе със себе си, когато слезе на следващата спирка. Да изоставят момиче на четири години означава да инжектират паника в мозъка му. Той остава завинаги там и се превръща в орган - дебнещ и тъмен орган на равновесието. Аз го приемах за нещо нормално като кожата – страхът обвива мозъка, държи го цял и умен.
Изоставянето при мене беше важно като кожата и ума. Очаквах да ме зарежат и когато това не се случваше, бях убедена че нещо не е наред. Човек се ражда сам, сам умира, тогава откъде накъде трябва да живее с някого, да бъде непрекъснато заобиколен от хора? Нима онези около нас не са сладникава добавка, маскираща горчивата истина, че всеки е сам юнак на коня? В края на краищата утайката на времето ще ни завие и отнесе където ни е мястото.
Така е писано – казват колегиите ми, всезнаещите, мърворещи редактори. Но всеки прочита написаното по различен начин. Грамотният – за каквато смятах себе си аз –ще открие подробности, които неукият въобще няма да забележи. Умният, каквато вярвах, че съм – ще успее да редактира написаното в своя полза. Знаех, че мога да правя това, умеех да заобикалям пропасти и исках спокоен живот. Хората са лъжичка с изкуствен подсладител в евтината чаша кафе на ежедневието. Истината за човека се проявява единствено в начина, по който те изоставя. Искаш ли да разбереш какъв е някой, направи така, че да те напусне.

Благодарна съм на баща ми, че в най-уязвимите години на моето детство ме забрави сама в онзи огромен трамвай.
След толкова приказки най-сетне дойде време да спомена нещичко за Арон.

Арон беше висок. Очите му не се спираха често на лицето ми, погледът му не беше дръглива котка, напротив, беше хищник. Помежду ни се стигна до годежен пръстен, интересна подробност – макар че след първото изречение, произведено от плътния му глас, си представих гладко асфалтираната улица, по която той поема в посока, обратна на моята. Животът е далеч по-изобретателен от нашите правила и изчисления. Затова ми е приятно да живея. Така имам шанс да го надхитря.

Арон беше адвокат, говорят - доста добър. Човек с хлъзгав ум, пъстри очи, също хлъзгави, но гласът… гласът му беше клетка, от която нямаше излизане. От интонацията на речта му в мен се вливаха подводни течения на колебанието, състояние, което не познавах. Знаех, че нерешителността е отворена врата към зрелищния провал. Не се страхувах. Тъй или иначе щях да се науча да летя. Предпазният щит пред стъпките ми, страхът, след запознанството ми Арон, се трансформира в нетърпение. Очаквах нещо интересно и не знаех какво е то.

В спомените ми заблестя годежния пръстен – защо на мене, защо, Арон? Бях по-скоро невзрачна, харесваше ми да бъда невидима. Ненавиждах бъбренето на хора, докато работя – редактирането на текстове е труден багаж за носене. Може да те заклещи и прекърши, ако си по-чувствителен, каквато не съм. Всъщност редактирането означава да умираш по мъничко всеки ден. Какво бе привлякло Арон, този майстор на двусмислицата, способен да изцеди хонорар от костите на умрелите преди новата ера. Беше избрал мен. Добре свършена за малко пари работа. Може би всеядната пестеливост, обсебила цялото му същество, бе предизвикала вниманието на бляскавия към мен. Страхът, втората моя кожа, чакаше.

- Ела в кафене „Соларис“ в два – покани ме Арон.

Преди месец на среща с Арон поръчах фрапе и той ми напомни да си го платя. Умният човек избирал нещо евтино - кафе или чай – в случай, че някой го е поканил. С други думи - ако артикул с висока цена озари въображението ми, да бъда така добра да посрещна съответния разход сама. Чисти сметки - добри приятели. Да, Арон скоро щеше да тръгне по пътя си. Разговорите с него ми навяваха мисълта за черните листни въшки – мазните същества се залепват към летораслите – така както към човека се прикрепват приятели за компания. В последствие листата, изсмукани от въшките, се увиват на фунийки, сбръчкват се като старите ви обувки и умират. Черните насекоми стават тлъсти и мощни. Мислех си за компанията от хора и въшки, когато имахме среща с Арон.

Той е практичен и когато ми каза . „Ела в два да пием кафе“, се надявах да е уредил онзи голям превод, който може би щеше да ми донесе сносен хонорар. Обикновено очаквам Арон да заговори пръв. Надявам се, че имам вид на жена, която слуша внимателно, но не слушах. Необходимо е човек да има физиологично взаимодействие с друг човек – тоест да се случи любов - каквато от не май къде поддържах с Арон. Нищо запомнящо се, просто случка, която никак не окуражаваше господина да ми подари най-евтиното магнитче, цена 3 лева, от магазина за сувенири. Не би. Човекът обожаваше икономиите.

Озовах се в кафене „Розалия“ пет минути преди уречения час. Арон твърдеше, че точността е сигнална лампа за характер или липсата на такъв във всяка личност. Моят характер никакъв го няма – мама твърдеше, че освен ум, не притежавам и характер, затова вися сама. Аз просто обичах да работя на тишина. Хората бъбреха, викаха, шепнеха, разнасяха неблагоприятни новини за този и онзи, Текстовете, с които измъчвах мозъка си да редактирам, бяха отчайващо дълги. Налагаше се отначало с усилие на не особено силната ми воля, в последствие автоматично, да задържам далеч от мен хора и листни въшки.

Още с пристигането си Арон заяви:

- Днес може да си поръчаш бяло фрапе. Имам повод – сигурно беше станал старши съдружник или бе добавил в банковата си сметка поредния изразителен хонорар. Едва ли ще почерпи по този случай – това му се случваше два пъти седмично. Не ми пиеше фрапе, пък и сигурно щеше отново да предложи аз да си платя.

Изпихме кафето и мълчахме. Някои хора определят физиологическото общуване като израз на привързаност. Аз го наричах парадокс. Поглед, който се крие от тебе и общува, после си заминава. Нямах нищо против. Арон обикновено пиеше кафето си бързо, аз също. И двамата нямахме никакво време. Преди последната глътка Арон побутваше към мен един от ключовете на трите си апартамента – това определяше волната програма за вечерта. В големия апартамент общувахме и слушахме Брамс, в средния апартамент от мен се очакваше да проявя кулинарите си способности, каквито не притежавах. С други думи поръчах храна, за която плащах.

След седмица получавах в банковата си сметка приблизително половината от стойности на печената бяла риба и салатите, изконсумирани от нас на вечерята, плюс петдесет процента от бакшиша на сервитьора. Малкият ключ за малкия апартамент беше най-досадната табелка за посоката в общуването ни. Не беше любов. Приемах го като дреха, закупена изгодно от магазин за втора употреба. Нещо, предназначено за друг, но попаднало поради ниската си цена при теб. Дотам ли си пропаднала - удивляваше се мама.

В най-малкия апартамент Арон ми предоставяше седем албума с позлатени корици, пълни със снимки на неговото семейство. Аз разглеждах – дългоносите му баби, лели, бавачки, дядовците му, вуйчовците му, облечени в модни за епохата си дрехи. Арон настояваше да поднасям коментара си за тях, какъвто не поднасях.

- Бих искала да чуя гласовете им – признах му веднъж в прилив на досада от пожълтелите, арогантни образи на фотографиите. - Усещам стойността на звуците. Те дават тежестта в постъпките на човека.

За мое учудване Арон разполагаше със записи, роднините му били до един видни юристи, дипломати , банкери. Например чух гласа от запис на майка му и разбрах – тази жена беше напускала много хора.

- Тя е напускала много хора – казах на Арон и той се взря в мен много особено. Такъв поглед е знак, че е задължително да си затворя устата. Веднага млъкнах.

- Говори – каза Арон.

- Не зная нищо повече – отвърнах, макар че знаех. Тази жена обещаваше, че ще ви очаква. Вие се връщате, но нея я няма. Думите й бяха окончателно обърнат гръб.

- Говори - настоя Арон, но при мен нищо не е получава , ако не желая – със или без настояване. – Искаш ли да чуеш как говори баща ми?

- Не – отвърнах.

Арон изблъска една смачкана салфетка към мен.

Любопитството е лошо гориво. Ако зареждаш с него главата си, съвсем скоро някой ще ти я счупи. Предположих, че Арон е завил в салфетката евтин бонбон. Не посегнах към нея.

- Провери какво има вътре.

Не проверих. Стиснатият човек е особена категория. Поглъща собствената си плът, за да пести откъм храна.
Арон разтвори салфетката. Отвътре блесна пръстен. Малък, сребърен. Евтин.

- Бях решил да ти предложа да се омъжиш за мене – уведоми ме той. – Оттеглям офертата си – той уви бижуто в същата салфетка и го прибра в джоба на дънките си. За следващия случай с подобна оферта към някой видна юристка.

- Да си платя ли фрапето? – попитах.

- Да – отговори той.

Беше ми интересно, наистина, докато Арон подхвърли:

- Мога да те закарам до вас.

Това пък защо? Отговорът ми беше предоставен косвено:

- Защо каза, че майка ми е напускала много хора?

Колата му е много скъпа и идеално поддържана. Беше вечер. Топло за началото на юни. Не се страхувам от жега, нито от студ.

- Ти си проучвала майка ми – предположи блестящият адвокат. Никога нямаше да ми повярва, че в гласа й бяха заключени лицата на десетки изоставени приятели и неприятели. Само четиригодишно момиче, озовало се без баща, брат и куче в страшния трамвай, можеше да чува стъпките на изоставени хора в човешкия глас. Арон нямаше да повярва. Арон имитираше уважение към всеки и подозираше всеки.

Качих се в чистата до болест кола на адвоката. Сигурна бях, че няма да ме закара до гарсониерата ми в „Младост“, щеше да ме стовари при първата спирка на метрото. Мълчахме. Колата свистеше по околовръстния път. Странно. Може би наистина беше решил да ме закара до квартал „Младост“.

- Ти си я проучвала – повтори Арон, без да влага чувства, пестейки трептенията на гласните си струни. Знаех, че майка му е съдийка, нищо повече.

- Майка ти е публична личност – казах.

- Ще пуша – каза Арон, което не ме изненада – научила съм се да не се изненадам. Арон водеше непоносимо здравословен начин на живот. Прибягваше към прелестта на никотина само когато неговите висшестоящи посягаха към цигарите. Беше топло, вече тъмно. Освен това от небето като облак слънчогледови люспи се изсипаха дъждовни капки.

- Заваля – отбелязах.

- Ще пуша. Ще поговорим.

Да, Арон определено пестеше гласа си.

- Вали – изтъкнах аз, но слязох от автомобила.

Бях стъпила с два крака на аварийната лента на пътя, когато колата с Арон зад волана потегли.

Дъждът се засили. Чантата ми беше останала на седалката във Волвото на Арон - класно, съвършено поддържано возило.

В чантата бяха документите и телефона ми. Над околовръстния път на София тъмнината се сгъсти.

Едно момиченце на 4 години отново заплака в онзи дълъг трамвай.

- Защо вие това дете? – беше се възмутил един възрастен мъж.

Студен дъжд в топната юнска нощ.

Всеки път, когато те изоставят, знаеш, че никой никога не може да те смачка.

Изоставя те, защото е по-слаб от тебе.