По Джамджиев ръб към изгубената свобода

Четири часа сутринта е. Събужда ни звън на будилник. Докато се разсънваме, разкази от предната вечер витаят в главата. Тихомир Димитров е събрал на вечеря близки хора. Водил ги е във високи планини в различни краища на планетата. Сбъднати мечти… Монблан, Монте Роза, Килиманджаро, Казбек, Елбрус, Арарат, Аконкагуа, върхове в Непал… Насядалите около масата започват да си спомнят. Разгорещено разказват. Описват живо. Сякаш се случва на момента. Разговорите преливат един в друг. Вплитат слушателите в плетеници планински емоции. Съпреживяваме. Никнат нови високопланински мечти… Чутото изпровожда до хотелчето за нощувка в Банско. Сигурно зачева и някой друг блажен сън…

Сега е време да ставаме. Обличаме дрехите за преход. Стягаме раници. Снощи Тихомир категорично е пояснил: точно в пет бусът потегля за Шилигарника. Нито минута по-късно. Траверс на Джамджиев ръб е един от най-трудните в нашите планини. Методи Баненски от планинската служба в Банско ми е разказвал и за смъртни случаи. За паметна плоча, поставена в негов улей. Плоча, пазеща спомена за загиналия през 1931 г. алпинист Атанас Джамджиев. От тогава скалният ръб към вр. Вихрен носи името му. Питам Тихомир да вземем ли снегоходки. Обяснява, че ако повече от 80% от трасето на зимен планински преход е с наклон над 35 градуса – а в случая има и остър заснежен ръб - снегоходки не се носят. Дори да има участъци, в които биха били полезни. Същевременно вмъква друго правило: за високорисков склон с наклон над 30 градуса пикелът е задължителен. Добавя и, че в зимна планина без лавинен комплект не се тръгва.

Планинарството е другарски спорт, обича да напомня Тихомир. При всяка възможност повтаря, че от лавина жив могат да те извадят само оцелелите близо до теб. Както и само ти може да спасиш затрупан, ако се окажеш наблизо. Ако разбира се … носиш лавинен комплект. Напомня, че, колкото и тъжно да звучи, на планинските спасители, стигащи след часове при затрупания, не остава друго освен да пренесат мъртвия в долината… За пореден път осъзнавам - насреща си имам не само опитен алпинист, но и един от най-добрите планински педагози. След като завършва НСА със специалност треньор по туризъм и алпинизъм, през 2015 г. защитава и докторантура по методика на преподаване. А след курс за алпийски водачи у нас взима и най-високата международна образователно-квалификационна водаческа степен – тази на IFMGA (International Federation of Mountain Guides Associations). В планината да имаш такъв водач до себе си, е късмет. Планинарство от книги и видеа не се учи. Учи се на терен. Като ти покажат. Като изпробваш.

Цивилизацията ни е цивилизация на ниското. На долините. Животът в долината не дава възможност да опознаеш планината. Не създава умения за оцеляване в нея. Интуицията обаче праща все повече съвременници нагоре. Разнебитени от цивизация тела и души търсят спасение. Поелите към върховете бързо осъзнават рискове. Особено в зимната планина. Всеки - кой, както може, започва да трупа умения за оцеляване. Планината може да спаси, но и да погуби. Като … чистилището на Данте. Горделивите, самонадеяните, безотговорните праща в ада. Другите – в рая… Подобряване на уменията за престой във високото е една от целите на всяко изкачване. Затова е важно да води добър педагог. Ако по опасни планински траверси ви разхождат като „багаж“, само за да можете да се похвалите, че сте стигнали някаква цел, постигате половината от това, за което сте тръгнали. Другата половина е не по-малко важна: самостоятелност. Придобиване на умения за справяне без придружаващ водач. Както и умения за по-трудни планински изкачвания – например във високи планини извън България. Там, където стигат малцина. Където планината прелива в небесата…

Половин час по-късно вече вървим в колона към ръба. Към групата се е присъединил и втори водач. Тихомир го представя като един от най-опитните. Скоро се убеждавам в това. И вторият доказва опит и безупречни умения по осигуряване. Има и весел нрав. Преминаваме по горска пътека. Фирновалата снежна покривка е надупчена от човешки стъпки. Пирин още спи. Наоколо мрак и мраз. Пазят покоя. Надвиваме със светлина от челници. Със затоплени от движение тела. На два пъти прекосяваме ски писти. Засипват ни залпове суграшица. Изстреляни от оръдия за изкуствен сняг. Сякаш и те са упълномощени от Пирин да пазят покоя. Да не допускат. Прекосяваме асфалтираното шосе за х. Бъндерица и х. Вихрен. И двете незнайно защо - в разгара на сезона… - не работят… От тук насетне планината бавно се отваря. Пуска ни…

След кратък стръмен преход спираме на равно място. Тихомир дава знак, че е време да сложим седалки и котки. За пореден път правилно е разчел прогнозата. Няма го нито предсказания в някои сайтове вятър. Нито снеговалеж. Нито мъгла. Казвам си шеговито, че следващия път, когато се нуждая от точна метеорологичната прогноза за планината, е по-добре да му звънна на него, отколкото да се ровя из сайтове, които за пореден път „са се объркали“… Междувременно над върховете избива пурпур на зачеващ изгрев. Запълзява по билата като огненочервена змия. Изсветлява мрака. Виждаме пробуждащия се Пирин. Изглежда приветлив. Е - малко рошав. Тук-таме по склоновете стърчат кълбета сутрешна мъгла. Окончателно се убеждавам: неоснователни са опасенията на близки и приятели, че условията за траверс на Джамджиев били неподходящи. Използвам почивката, за да питам Тихомир, кои преходи у нас са най-подходяща тренировка за върхове над 4000 м. Отвръща ми, че зимни изкачвания на Североизточният ръб на Мальовица заедно с Орлето и Малка Мальовица, като и Джамджиев ръб и Кончето от х. Яворов са солидна подготовка.

Отдалечавам се от групата, за да пусна вода преди предстоящо стръмно изкачване. И други използват случая. Осамотяват се тук-таме из дълбокия, девствен сняг. Поглеждам нагоре. Виждам румената усмивка на Тодорка. Окуражава ли ме? В сенки и оттенъци по склоновете ѝ личи и някакво двусмислие. Нещо от усмивката на Мона Лиза… Каквото – такова, казвам си. Знам накъде съм се запътил. Знам, че Джамджиев ръб е нелекото бойно кръщение в зимния алпинизъм. Скоро разбирам, какво значи това. Преди да мина по ръба, приключенията ми в зимната планина са били прелюдия. Подготовка за случващото се днес. Бързо осъзнавам и нещо друго. Тук, стоенето на само няколко зъба на котка над пропаст, дълбока 800-1000 метра, оставя трайни впечатления. Необятното проговаря. Кани на размисъл. За … несвободата в ниското. Дали Тихомир тайничко не ни доведе тук и за да преоткрием изгубена свобода? Всеки по своему. Доколкото му е дадено…

В момента, в който се изкачваме над горския пояс, настъпва безбрежие. Погледът стига хоризонта. Започва Джамджиев урок върху несвободата. Катериш по стръмното, а в главата като на филмова лента текат картини от низините. Изкушения прилъгват в капан. Втълпени „нужди“. Първо стесняват. После притесняват. Ставаш пешка. Пешка човешка. Завладяна, загубена душа. Отчуждена. Ослепяла. Вечно воюваща за победата на … своята несвобода. За чужда корист. Чужда корист, която душата е свикнала да счита за „свободната си воля“. Нали е възпитаник на маркетингови кампании? Отличник по възприемане? А свободна ли е воля, отчуждаваща от себе си…? Обезличаваща „свободния“? Само за да получи одобрението на други... Приплъзва ли умът? Не живеем ли в ниското вместо собствен, живот странен? Чужд ни е, но се харесва на други. А свободната воля? Нали сам си бил избрал? Или свободната воля е ехо? Ехо от чужди мнения. Усвоявани безкритично. Лакомо. Безразборно. Нехигиенично…

Възможен ли е въобще недеформиран живот? Нестесняван от глупост и корист? Нали дълбоко в себе си знаем, какво искаме? Но … не дръзваме. Страх да не излезем от нормата. От общоприето осреднено… Да ни набедят за различни. Странни. Да, от това се страхува похитената душа – да не изглежда странна… А по-странен животът ѝ би ли могъл да бъде?

Завръщам се при групата. Нещо ми подсказва, че отговорите на тези въпроси безмълвно кръжат някъде във високото. Запълзяваме по стръмния склон. Пътеката е обрасла с клек и ниски храсти. Тихомир насърчава да се захващаме за клоните, за да преодолеем по-лесно стръмнината. А и да сме по-стабилни срещу подхлъзване. След около половин час сме вече над растителния пояс. Отпочиваме на място със слаб наклон. Слънцето ярко грее. Преходът е затоплил телата. Сваляме горен слой дрехи. Мажем се с крем против изгаряне. Пием вода. Възстановяваме сили, хапвайки нещо сладко. Поглеждам встрани. Вече сме и над облаците. Отгоре изглеждат като завеса, криеща Горния свят от погледа на долния. Да не съблазнява хората в ниското. Да не секне ритъмът на долината. Усетеха ли човеците долу това, което усещаме ние тук горе, смутът би бил неизбежен. Човешкото би узнало, колко е лъгано…

Тихомир дава знак отново да поемем по стръмнината. Няма вече растителност, за която да се държим. Единствена опора са пикелите. Водачите следят за правилно приложение – винаги от страната на склона. Клюнът насочен назад. Обясняват как котката винаги се забива стабилно в земята. С колкото се може повече зъба. Водачът, вървящ след мен, дава съвети за екипировката. От дистанция, осигуряваща им чувство за безопасност, наблюдават диви кози. Поне трийсетина подскачат на невъобразимо стръмни за човешки представи места. И от ляво - и от дясно по посока на движението ни. Радваме им се. Те на нас. Слънчевата топлина свързва в общ ентусиазъм. Дивите кози са видимо заинтригувани от зрелището на нашето изкачване. Опитваме да ги снимаме. Трудна работа. Прекалено далеч са. А и при всяко наше движение се стрелват по склоновете. Неуловими. Свободни… Тихомир дава знак. Запълзяваме в колона отново нагоре. След около 45 минути стигаме основата на ръба. Обръщам се назад. Виждам в долината по следите ни да пълзи като гасеница друга група алпинисти. На около километър.

Тихомир разпределя свръзките. Попадам в тази на другия водач. Той вади от раницата въже. С възел осмица го прикрепя към седалката ми. Същото прави с другаря ми по свръзка. Вече сме прикрепени към осигуряващия. Предстои техничната част на траверса. Водачът е леко нервен. Вижда мен и другаря ми по свръзка за първи път. Не познава възможностите ни. Трябва с катерене да ни преведе през стръмни, хлъзгави скали. Скали, частично покрити с лед и сняг. Разяснява особеностите и опасностите на трасето. Очаква да се мобилизираме, съсредоточим и прецизно да следваме указанията му. Гарантира, че, изпълнявайки указанията му, можем да считаме изкачването за безопасно. Вдъхва доверие. Казва да стоим на безопасното място, на което сме, докато не даде сигнал да потеглим. След това пъргаво се покатерва до най-близката осигурителна точка. Достига я. Прикрепя въжето. Чак сега, когато сме осигурени, разрешава да катерим след него. На този принцип минаваме целия катерачен отсек. Водачът избира начин и точка за най-добро осигуряване. Осигурява ни. Дава разрешение да го последваме. Катерим.

Според даденостите в скалата, осигуровките всеки път са различни. Веднъж слага френд в цепнатина. Друг път намира вече закрепен клин с халка. Закача на клина лента с карабинери, като през свободния промушва въжето. На друго място замята въжето около скали или забива пикела си в цепнатина, превръщайки го в осигурителна точка. Във високата част на ръба дори ходи от страна, противоположна на нашата, осигурявайки ни на принципа на везната. Преминаваме участъци, в които трудно намираш, за какво да се захванеш. На какво да стъпиш. А е и хлъзгаво. Единствено осигуряването прави зеещата бездна преодолима.

През по-голямата част от времето съм обърнат към скалата. Водачът отново призовава за концентрация. Търся прагчета или поне ръбчета, за които да се захвана. Оглеждам къде да стъпя, за да изпълзя нагоре. Има мигове, в които два-три зъба делят от политане. Тялото е завладяно от финото равновесие между живот и смърт. Първо напрежение. После олекване. Дробовете се разширяват. Дишаш по-лесно. Обръщам се назад. Виждам, какво съм загърбвал. Пропаст, на чиято стена съм пренебрежима точица. Гледката е смайваща. На почти отвесната стена лесно си представяш птичата свобода. Лесно и… човешката. В този момент правиш нещо, което искаш. Незавивисим от чужди мнения. Загърбваш норма. Ставаш … странен. Или нормален? Дори миг да е - живееш себе си. С това усещане ще сравняваш всичко, което ще ти се случва от тук насетне. В далечината летят врани. Става ми смешно. Те ли са свидетелки на свободната воля? В приказките враната винаги е глупава. А кой от двама ни е бил по-глупав досега…?

Клатя глава. Чувам водачът да вика от високо да не се разсейвам. Оглеждам за захват и стъпка. Катеря. Подсичаме жандарм по почти отвесна стена. Нервите са изопнати. Тялото нагорещено. Изгаря онова, което лъжеше, че ни е свободна воля. Това приятно топли. Стигаме до тънко скално мостче. В най-тясната му част преминаваш, като го яхнеш. Усещането е като да препускаш над бездната. Тя гледа, сякаш иска да ни погълне. Сякаш се ядосва, че водачът така добре ни е осигурил и я лишава от това удоволствие. Хрумва ми, че в живота долу осигуровка няма: яздиш свободно или падаш ниско… Групата на Тихомир вече е преминала препятствието. Той се обръща. Внимателно гледа преминаването ни по мостчето. Извиква препоръки. Другият водач ловко направлява. Успяваме. Той вече е спокоен. Убедил се е, че можем да следваме указания. По въжето това се пренасят и към нас. Техничният участък е преодолян.

Опасното мина, усмихва се водачът. От тук до върха е хамалогия. Отново повежда нагоре. Закрачваме. Като керван в сняг. Напрежението пада. Вече можем да разговаряме свободно. Познаваме се от вчера, но, след като сме висели заедно на свръзка над пропастта, си говорим като стари познати. Водачът съветва, как да подобрим издържливостта. Обяснява, че в планината бързо се обезводняваш – дори без да усетиш. Че на всеки час и половина пиенето на течност е препоръчително. Прави паузи. Насърчава да пием. Съветва и да хапнем храна с бързо усвоимо, високо енергийно съдържание. Пояснява, че тахан с мед е подходящ. Както и банани, сушени плодове, енергийни барчета. Показва и пакетче с концентрирана хранителна емулсия, разработена да намали телесна умора при изкачване. Силите са на предел. Водачът го вижда. Опитва да ни щади. Групата на Тихомир вече е изкачила Вихрен. Нашият водач обаче не припира. Дава кратки почивки. Мигове на осмисляне. Хрумва ми, че усетената свобода е птица, готова да отлети. Неусетно. Освен ако не разпознае себеподобен. Ако не спреш да я плашиш с невежество. Ако не спреш да бъдеш отличник по възприемане на рекламни послания. Джамджиеви мисли... Стигаме върха. Гледки награждават. Преживяното трайно се настанява в нас. Коректив. У всеки ще има свое продължение. Към добро, струва ми се. Изкачването е и снишаване. Ежедневното плашещо - „непреодолимото“ – се свива до малко - миниатюрно. Чезнейки, прави място. На свобода. Джамджиев е пряк път. До Вихрен. И до нея.