Пеша по улица “Шипка” – мисли и памет

Разхождаме се – аз и моята приятелка Е.Р. Денят е почивен и тя не е ангажирана с купищата задачи, които стоят пред нея през седмицата; аз пък съм в почивка от десетките рутинни домакински дейности, които всеки ден извършвам. И имаме около час – час и нещо. Да походим, да си разменим по някоя книга и разбира се, да побъбрим.

Тръгваме от Университета по ул. „Шипка“. За мен – държа да отбележа – тази улица започва от Националната Художествена Академия (НХА) и свършва пред старото ателие на художника Росен Марковски, което в интерес на истината се води на бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“, но автобусът – във всички онези хладни есенни вечери, в които пътувах към него – спираше на „Шипка“. И така, „Шипка“ за мен беше нещо като средище на художници, поети, интелектуалци и будни студенти (които са предпочели кафенетата и ресторантите там, а не в Студентски град).

С годините, казват, локациите, в които се наблюдава струпване на хора – тоест, жужащите, истински живите места – се променят. И вместо по ул. „Шипка“ гражданите на София се съсредоточават около моловете. За кафенце, кино и някоя дрешка.

Тъжно, но истина.

Отдясно се издига внушителната сграда на СУ „Св. Климент Охридски“ – университет, който аз не завърших, но през цялото време смятах за люпилня на бъдещи гении; точката, от която тръгват всички големи умове, които в настоящето си са високо културни, изискани студенти с увлечение към поезията, черните палта до коляното и кръглите очила с тъмни рамки. Разбира се, аз имах база за сравнение и това беше УНСС, което тъкмо завършвах, когато – вайкайки се пред един приятел, също поет, но и гурме ценител, и пътешественик, и почитател на хубавото вино…, та вайкайки се, че в наш‘то УНСС властват чалгата и долнопробните ценности… – тъкмо тогава този приятел каза: „В Софийския е същото. Наистина – кифли има навсякъде“.

Не повярвах веднага, но с времето започнах да… свиквам… с екстеншъните и маникюрите на момичетата, с които пътувам в метрото или се разминавам на улицата. И само да вметна нещо. Докато из социалните мрежи се въртяха вицове от сорта на „Лайкнах страницата на УНСС; чакам да ми пратят дипломата в лично съобщение!“ и „Защо оградата на УНСС е толкова висока? За да не я прескачат студентите от Техническия в обедната почивка и да взимат дипломи“…, ние успяхме да завършим. При това не с лекотата, осмяна във вицовете, а с много четене. От време на време дори ми се струваше, че ни гърчат прекалено много. Но успяхме.

И наистина научихме някои неща, които за немалка част от съвременния бизнес у нас представляват все още далечни теории и понятия.

Но както и да е. Харесва ми да имам позиция по обществени въпроси, редом до поетичната ми същност. Един приятел веднъж възкликна: „Какъв поет си ти! Имаш диплома от УНСС“. Първо ме хвана срам, но после му разказах за всички онези поети и писатели, за които да пишеш е означавало нещо много повече от това да си изкарваш хляба… със стругарство или с лекарска дейност. Ами да. Ако по цял ден преглеждаш сифилистични жени или възрастни хора с коронавирус – особено актуално в наши дни – едва ли ще ти остават време и сили да се вдъхновиш за поема; но пък ще имаш финансовата свобода в личното си време да напишеш цял цикъл от поеми – вместо в неделя да мяташ торби с цимент на гарата, например.

Друг е въпросът как би се чувствал.

Вървим по „Шипка“ с Е.Р. и аз я питам – как се нарича тази странна игра с лъскавите топчета, която разни хора редовно играят зад библиотеката? А тя казва – май беше „петанк“. Да, тук се намира Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. Друг стожер на българската култура. Дом на книгите. Дом на просветата – леко архаичен израз, но все още не са измислили друг толкова точен и така тържествено звучащ, нали?

Изобщо – минавайки покрай този триъгълник: НХА – СУ – Библиотеката – би било срамно, ако не се сетим за големите преди нас. Както от далечното, така и от близкото минало.

Още повече, че по-надолу по улицата се намира къщата, която е била дом на Иванка Ботева и Кирил Ботев – майката и брата на Христо Ботев. Сградата, по мое мнение, не прилича на добре поддържаните здания на посолствата наоколо и навява леко чувство на хлад, но също така вдъхва уважение с препратката към къщите от старите български градове – дървени орнаменти, стрехи и балкони като „от едно време“. Изградена е през 1905 г. от архитектите Георги Фингов и Киро Маричков, както показва справката в томчето на Здравко Петров „Исторически маршрути: София“ (издадена през 2019 г. от „Сиела“). Любопитен факт е, че когато генерал Ботев остарява и ослепява, под прозорците му се събирали гимназисти, които възторжено пеели стихотворенията на брат му Христо. Такова нещо днес би било наречено „патриотарщина“ и пеещият може да бъде изтрит от списъци с приятели и тем подобни общности, но тогава ценностите се отнасяли до величието на родината, а героизъм било да умреш в бой за нея. О, времена. О, нрави.

Но би било срамно и ако не се замислим за настоящето – с неговите Калин Терзийски, Чарли Парушев, Виктор Пасков и безброй други. С неговите художници като Росен Марковски, Николай Димчевски, Трендафила Трендафилова и други. Истински свободните, лудите, хората със замах; космополитните души.

А още по-смущаващо би било, ако не отправим поглед към бъдещето. Онова бъдеще, което не принадлежи на екстеншъните и лъскавите лайсни на лимузините. Бъдещето, което оставяме всеки ден. И в което – тихо или явно – всички вярваме.

Вървим с моята приятелка Е.Р. Тя е изключително емпатичен и смирен човек. Подкрепата ѝ е безценна – изслушва ме и когато се налага, ме успокоява. Да, като мъдра и мека котка е; макар че има характер не на „мека“, а на голяма котка – лъв или леопард. Тоест – силен и упорит човек. И сега тя ми посочва разни детайли по сградите, покрай които минаваме – някоя кула, покрив или орнамент, които аз не съм забелязала.

И аз снимам. Непохватно, неумело и без чувство за перспектива и светлина. Но снимам. За да останат картини от този неделен следобед, в който не перем, не готвим и не мием пода в кухнята, а се разхождаме по улица „Шипка“. И си говорим.

„Е., това тук вдясно е входът за Клуба на архитектите. Виждаш ли? Ей там… Беше много модно, а и приятно…, да не кажа даже величествено, хаха!... да изпиеш един коняк вътре. Пускаха джаз, а обзавеждането беше като от 30-те… Имаха и градина – доста шик, закътана… Сега не знам“, казвам аз. Защото ме обзема притеснението, че може кризата в икономиката, която настъпи в резултат от противоепидемиологичните мерки, да е опустошила и това прекрасно място и вече да няма чаша коняк, която да стопляш над свещта, накланяйки я леко настрани, докато над теб тихо проблясва градинският фенер.

„Какви глезотии!“, вероятно си мисли Е.Р., но не го изрича на глас. И ми посочва къщата на ъгъла с ул. „Сан Стефано“. Ако не ме лъже паметта, тя беше обект на остро гражданско възмущение заради надстройката си, която неприятно контрастираше на сецесионовия архитектурен стил на първите два етажа. Отсреща пък се издига Руският център, където кракът ми никога не е стъпвал – за добро или за лошо. Няма как да не забележа обаче, че пред сградата му има широк тротоар – нещо като малък площад, който навява известно усещане за простор и… дали ще сбъркам, ако кажа – поне частична свобода.

По-нататък, където се помещава популярната пицария, се кипри домът на проф. Иван Шишманов. Той е, знаем, по образование и призвание човек на словото, на педагогиката, философията и политиката. Обичал да казва, че дейностите на министъра на просвещението – какъвто той бил в определен период от живота си – трябва да бъдат възлагани на човек не на политическата конюнктура, а на човек на бъдещето. За своя мандат той успява да построи внушителната сграда на Народния театър. Високо образован, пътешествал много по света, той вероятно бил един от най-любимите събеседници на Иван Вазов. Говорят, че поддържал афера с кралица Елизабет – синеоката съпруга на румънския крал Карол I. А съпругата му Лидия устройвала чудни приеми в тази къща, следвайки примера на някогашния салон на Жорж Санд. От тук минавали – и вероятно много се забавлявали и обогатявали духовно – повечето големи имена на литературата, културата, изкуството и пр. личности от онова време. Повехнало букетче сезонни цветя стои килнато под паметната плоча на фасадата на къщата. Може би при честването на събитията от десети ноември всички значими личности, по някакъв начин свързани с този епизод от историята, са получили букет, който да постои известно време на видно място. Направи ми впечатление, че и паметникът на Радой Ралин на пл. Плиска беше уважен с цветя.

На улица „Шипка“ се намира и домът на Георги Фингов – видния архитект, който през 1907 г. издигнал къща за себе си и своето семейство. Сложна конструкция, необичаен покрив и една фреска с женско лице, посрещаща домашните и гостите – това забелязваме най-напред, редом до измазаните стени в синеещо бяло. Узнаваме, че фреската е дело на скулптора Андрей Николов, за когото се говори, че отнел жената на учителя си. По-късно – когато Фингов изживява провал в предприемачеството и се налага да напусне дома си – къщата става собственост на тогавашния кмет на София Петко Тодоров. Детска градина, музей и какво ли още не – домът на арх. Фингов сменя предназначението си многократно.

Разхождайки се с, забелязваме и плочата в памет на Любомир Милетич – виден български филолог, – която е поставена върху сива сграда, построена на мястото на къщата му, в която живял. В чест на учения е кръстен нос Милетич в Антарктида и това е нещо, което като че ли впечатлява повече от всички титли и признания, които учените (и поетите също) получават след смъртта си.

Къщата на Смедовски пък прави силно впечатление с кулата си, която Е.Р. ми посочва, гледайки нагоре. На друго място виждаме и плоча, на която пише, че в този дом е живял видният изследовател на старата българска литература и култура акад. проф. д-р Йордан Николов Иванов (роден през 1872 г. и починал през 1947 г.). За него обаче информацията е малко.

Възхитителна е и сградата на училището „Васил Априлов“, което също се намира тук, повече от век след като е ползвано за полева болница. Днес в двора му не тичат деца и не се чува звънец. Всички вероятно са пред лаптопите си у дома.

Ами да. Светът стана почти изцяло дигитален. Пазаруваме онлайн, пътуваме онлайн, общуваме онлайн, продаваме онлайн, учим онлайн. За всяка човешка дейност има или интернет, или куриерски услуги. Които впрочем поскъпнаха – сякаш напук на изтънелия ни джоб.

Накрая сядаме на пейка в Докторската градинка. Сенките ни падат върху асфалтовата алея и почти замират там. Ние мълчим, изпълнени с очарование от разходката, а после подемаме тих, не много екзалтиран, изпълнен с трезвост разговор.

„Знаеш ли…, вчера наблюдавах едно явление – всъщност видях как вдигнаха последната будка за вестници в квартала с кран. Тя не работеше поне от половин година, но зад нея на завет се криеше една баба, която продаваше цветя и плетени терлици. Това беше единственото предназначение на будката, след като… вече няма вестници и списания, към които хората да проявяват интерес. Последната обител на печатната преса бе закачена на стоманени въжета и отнесена с кран – навярно нанякъде, където ще стане скрап“, това си мисля и не съм сигурна дали го изричам гласно. Е.Р. гледа напред и премигва бързо иззад очилата си. Тя сигурно се досеща, че пресата е – поне частично – изместена от социалните мрежи. И докато ние все още присъстваме в някои от тях, по-младите вече са ги напуснали и са отишли на друго място.

Друго място – това е мястото, на което в момента всички ни се иска да бъдем, макар и да не знаем как точно искаме да изглежда то. Достатъчно е да не е заразно.

А пред нас се издига Докторският паметник. Той е построен в памет на загиналите медици от Освободителната война.

И неминуемо си задавам въпроса – кой ще издигне паметник на загиналите днес? Лекари, сестри, санитари. Учители, преподаватели, педагози. Роднини, приятели, познати. Колеги и съмишленици.

Поети, актьори, журналисти.

„Ставаме все по-малко и все по-самотни. Не мислиш ли, Е.?“, питам я мислено аз, когато тя вече е обърнала гръб и крачи по пътя си. Покорихме „Шипка“ и ако не беше приятното чувство от тази величествена празнота, която остана, щях да се питам за какво ни беше.