От глезена на някой беден, от черепа на някой цар...

От стр. 1

Всичко, което, човек може да каже в първия момент е една поредица от възклицания, въздишки и междуметия.
Плочките са едноцветни, нарязани в различни геометрични форми и аранжирани в безкрайни по размер и разнообразие панели върху стените и пода. Интериорът просто засмуква със своята линейна, някак математически абстрактна естетика. Облицовките на стените са сякаш визуални модели на функции, прогресии и онези числа на Фибоначи, които той открива по същото това време при пътуванията си на Изток. Ислямът не допуска човешка ръка да пресъздава сътвореното от Всевишния, затова отсъстват всякакви реалистични изображения и картини. Пиршеството за сетивата на някогашните емири (и моя милост днес) е плод единствено на невероятната фантазия при играта с геометрични фигури и комбинирането на цветове.

Освен на забраната да се имитира сътвореното от Аллах, арабското изкуство се подчинява на още едно правило – horror vacui (ужасът от пустота). В случая минимализмът на ритмично повтарящи се триъгълници, квадрати и кръгове е съчетан с необуздано разточителство в използването и на най-малкото останало свободно пространство. Всеки квадратен сантиметър е запълнен с миниатюрни асулехо и сложни калиграфски знаци, които пръстите биха могли да четат като Брайлов текст.

Векове по-късно каталунският архитект Антонио Гауди ще превърне този декоративен жанр в „новото черно“, използвайки милиони начупени парчета от асулехо, камъни и стъкло за причудливите си сюрреалистични и неоготически мозайки.

Днес Алхамбра опровергава популярната представа, че красивото може да бъде съзерцавано единствено от дистанция, тъй като всяка близост неизбежно поражда разочарование и досада. Сътвореното от маврите в Гранада, Севиля, Кордоба и цяла Андалусия поразява както с мащаба и размаха си, така и с ювелирната прецизност и елегантност и на най-дребния детайл. То е и една звучна плесница в лицето на всеки, който с лека ръка смята, че ислямът е хранителна среда единствено за варварство и жестокост. Истината е, че освен думата „асулехо“ местното население заема още много други понятия от арабския език в този период. Причината е банално проста - мюсулманските нашественици носят със себе си познание за света и култура, която в много отношения е далеч по-напреднала от заварената в Европа. 

Не случайно, когато в края на 15-ти век маврите окончателно отстъпват властта, новите владетели от северните княжества Навара, Леон, Кастилия и Арагон съхраняват построеното от тях и започват да го адаптират към християнската традиция. Теракотените плочки надлежно документират този процес на обновяване на културния софтуер. Върху тях бързо оживяват митологични и библейски сцени, ренесансови портрети на владетели и шутове, антични вази и цялата флора и фауна от National Geographic. Католическите кръстове се наместват до звездата на Давид и надписите от корана. Целомъдреното се омесва с бохемското, светците с алкохолиците, всемирната печал със сексапила. От Италия пристигат прочути майстори на керамика като Франциско Никулозо, които въвеждат радикално нови теми и техники в нанасянето на цветовете.

Имено мозайките от асулехо са декорът за сватбената церемония на Карл V, император на Свещената римска империя,  кралство Арагон, кралство Кастилия, кралство Неапол, кралство Сицилия, Бургундска Нидерландия и испанските колонии в Америка. През 1526 г. в балната зала в двореца Алкасар в Севиля той взима за невеста първата си братовчедка Изабела Португалска, на която всяка Карла Бруни очевидно е само поредната безимена версия.

За съжаление двадесет години по-късно голямото земетресение в Лисабон разрушава много от паната с мозайки по стените в Алкасар. Когато научава за случилото се, императорът решава да дойде и да види на място пораженията. Местните хора са толкова притесенени от визитата, че се опитват набързо да наредят огромните пъзели с картини. Днес можем да видим, че не им се е получило особено добре и на места плочките са лепени на абсолютно случайния принцип – тука има, тука няма.

Но веднъж завъртяло се, грънчарското колело няма спиране. Фабриките за керамика около Севиля и Кадис започват да работят на пълни обороти и да изнасят продукцията си – предимно в Португалия и северна Европа. През 17-ти и 18-ти век, обаче, започват да идват колосални по обемите си поръчки от колониите и най-вече от Бразилия и Мексико. Това е и златният век на асулехото, епохата на великите майстори - Ciclo dos Mestres. В този период производството все още е предимно ръчно и затова независимо от повтарящите се мотиви, на практика няма две абсолютно идентични плочки. Подобно на хората – отдалеч всяка прилича на останалите, но погледната отблизо – е уникат.

Асулехото се превръща в нещо като профилна снимка на Андалусия и Португалия. С него се редят икони над вратите, улични табели, декоративни фризове. С него се облицоват частни домове, храмове, административни сгради и публични пространства. То е буквално под път и над път. Понякога цели фасади са облепени с хиляди плочки, а понякога те се появяват единично – като малки поетични инциденти върху стените.

Следва на стр. 3