Остави бележка, когато напускаш: разказ-шега от Здравка Евтимова

- Не приказвай нервно. По-добре езика си отрежи, свари го и го изяж, но не позволявай нито един скандал да излезе от устата ти - очите й са сини и големи колкото цялото небе, напъхано в малките кръгчета на ирисите, и също като небето са над всичко. – Две седмици – не, мила, не две - три седмици - преди да напуснеш звездата, тоест развалината, която вгорчава дните, секундите и цялото време, което ти е дадено да живееш, три седмици се усмихваш още щом чуеш да тропне външната врата. Пристъпваш към него с ябълка – в момента те са най-евтини на пазара. Ако мандарините са по-евтини, отиваш с мандарина и казваш: – „Това е богат на витамин С плод, който ще укрепи имунната ти система“. Дори на куче да споменеш за имунната система, и то ще те погледне с благодарност, но де да знаеш, кавалерът, който отравя щастието ти, със сигурност е по-долу от четириногото, уверявам те. Ето, аз имам три успешни развода – небето в сините й очи грее щастливо. – И тримата и до днес ми пишат нежни и скръбни писма. Ако ги прочетеш, ще си речеш - какъв благородник е този господин! Колкото е благородна гъсеницата, малката ми – дими с неприятните си цигари, очите му бягат към другите госпожици, гледа ти да платиш нещо с твоите пари, а той се скътал като какавида в пашкул, но аз споделям с тебе красива методика, моето момиче. Действува безотказно.

Аз я гледам тихо; преведох й една статия за изневярата от английски и тя ме попита:

– Какво предпочиташ - да ти платя, или да ти разкрия как да се спасиш от въпросния подъл индивид?

Замислих се откъде знае за Здравко, тя каза, че не знае за Здравко в частност, но той е както всички останали, естествено.

Имаше право. Броя всеки ден откакто живеем заедно – две години, седем месеца и седем дни. Той държи парите си, аз държа моите, съхраняваме храната си отделно; моята в единия край на хладилника, неговата до моята, разделяме до стотинка парите за електричество, интернет и парно. Понякога той плаща със сто лева повече от мене. Оставя ми кратко писъмце, състоящо от фразата „бонус СО“, което дълго време не знаех какво означава.

Преди два месеца бях решила да му направя предложение за женитба, както вече е модерно - купих два халки, едната за него, другата за мене, но когато подхванах темата, той отвърна, че се интересува от мене единствено в контекста СО. Тогава изясни, че става дума за „спално отношение“. С това изчерпахме инициативата и въобще не се стигна до венчални халки.

Аз съм преводач към агенция „Хармония“, превеждам всичко под слънцето, превеждам книги, превеждам сертификати, приложения, уверения, дубликати - бях събрала финансови средства. Парите имат това свойство за мене - винаги имам и винаги достатъчно, за разлика от всички останали мърморещи хора. Това означава, че съм стисната, но по-добре стисната, отколкото гладна. Веднъж, за да го изпитам Здравко, се престорих, че нямам нито стотинка. Той ми чете проповед на тема колко съм тъпа. Проповедта трая два часа и половина, след което ми даде един лев да си купя кроасан.

Когато например си разменяме подаръци, той винаги гледа колко струва подаръкът, който съм му дала, и ако неговият е по-скъп, отива до хладилника, вади от храната от моята половина – парче луканка, парче кашкавал или шоколад.

– В природата трябва да има равновесие - подчертава той.

И има равновесие - на рождения ми ден ми подарява нещо горе-долу над стойността на онова, което може да изяде в ресторанта. Сутрин не се храни, на обяд също, за да бъде достатъчно гладен вечерта на празника.

- Единствената ти хубава черта е това, че ядеш малко – подчертава той. – Сигурно затова не надебеляваш. Аз съм любител на по-пищни форми, но да речем, засега ставаш.

Затова му купих оная халка – надявах се, че подмамен от сумата, които бях вложила в злато, щеше да ожени за мене и може би щеше да се подведе да има наследник.

Не бях споделила всичко това с Галина, жената със сините очи, за която бях превела „Природа на ревността“. Преводът струваше около сто лева, трябваше да плащам парно и ток, и по дяволите, щеше ми се да изслушам мъдростите й.

- Купува ли ти цветя? – попита ме Галина.

- Купува, но после си делим разходите за букета.

- А може би неговата максима е - „Защо да работя при жива жена“?

- Не, работи – обясних аз.

- И не желае да имате деца? – попита ме с разбиране тя.

- Не желае – признах. – Разделяме поравно всички разходи, поддържаме интимен контакт и животът ни е лесен, бих казала приятен.

- Но ти искаш дете? – пита Галина. – Разбирам, ти си на трийсет нали?

- Не, на двайсет и седем.

- Напусни го веднага. Ще ти губи времето още десет години, ще остарееш и тогава няма дете, няма коте – не, че от децата ще видиш някаква полза. Всъщност и аз бях наивна глупачка като тебе. Едва четвъртият ми мъж се съгласи да имам дете, което сега е заспал индивид, ужасено скучен. Стои си в къщи, чете, блед като тоалетна хартия, направо не е за вярване, че е мой син. Всъщност - тя ме огледа много внимателно. - Ти не си грозна… - Едва тогава Галина ми разясни своята методика. - Даваш му портокал.

Дадох портокал на Здравко и той попита:

- Това от твоите пари ли е?

- От моите.

На другия ден ме дадох ябълка и той отново се поинтересува:

- От твоите пари ли я купи? – разгледа внимателно ябълката. Беше хубава, еко-био плод.

Изяде я, луд е на тема здравословно хранене, въобще не заподозря, че следвам методиката.

А гвоздеят на методиката беше бележката - Галина бе оставяла този текст без никаква изменения и допълнения на тримата си бивши и на четвъртия си настоящ съпруг.

„Искам да знаеш, че бях най-щастлива с тебе. Ти ми показа истината за живота. Направи ме почтен човек. Обичам те.“

Здравко щеше веднага да заподозре – той никога не ме беше направил щастлива; да, показа ми истината – че може да смята безупречно; че в никакъв случай не се минава с десет стотинки дори; че когато пазарува, неизменно завива храната си в непрозрачна хартия, за да не се вижда какво яде. Бях убедена, че този текст няма да мине. Въпреки това се усмихвах.

Една вечер той каза:

– По усмивката ти се досещам, че си ходила при Галина. Тя ти е препоръчала да ме обработваш с ябълки и мандарини – това, което е по-евтино за деня – две, дори три седмици, а след това ще си отидеш и ще ми оставиш бележка, на която твърдиш, че си била най-щастлива с мене. Че ме обичаш и прочее бла-бла-бла. Не си прави труда. Ако си решила да се измиташ, събирай си багажа и чао.

Стоях като зашеметена, Галина нищо не ми бе споменавала по този въпрос. Затова започнах да събирам дрехите. Нямах къде да отида, абсолютно никъде, но продължих да ровя, по едно време и Здравко започна да събира дрехите ми. Беше образцово организиран, стегнат, събра фланелите ми на спретната купчинка. Отдели, разбира се, онази, която ми беше купил за рождения ден; отдели дънките, които ми беше подарил за Коледа, след това се приближи, свали от пръста ми сребърния пръстен, който ми беше дал – това са трите неща, които ми е купувал за три години. Чакай, бях забравила каната за кипване на вода. Отидох и му я дадох, както и тостера „Филипс“.

- Това ми прави добро впечатление – отбеляза Здравко. – Всъщност точно заради това ще споделя интересна информация с тебе. Галина ми се обади, че ти е предоставила тактиката, с която да ме напуснеш. Тази тактика е стара като тинята, но работи при болшинството мъже.

- Ти познаваш Галина? – възкликнах аз.

Можеш да възклицавам, докато цъфнат костите на умрелите, Здравко не е човек, който ще ти разкрие каквото и да било. Той никога не ти казва какво възнамерява да прави, кога възнамерява да го направи, ако ще да си разрежеш главата на две половини от молби. Въпросът ми увисна във въздуха като гъсеница на тънка лепкава нишка. Той подреди бельото ми на дръглив куп, отдели си два чорапогащника – 100 den за студените дни, беше ми ги купил, след това без много церемонии се приближи, свали часовника–гривна от ръката ми, бяха му го дали от фирмата, когато го повишиха и стана мениджър на проект „Пластмасови изделия“. Не съм сигурна какво точно менажираше, той никога не обясняваше, може би е сменил работодателя си десет пъти оттогава, но и не питах. Need to know – необходимост да се знае, аз нямах необходимост да зная и не задавах въпроси. Най-убедителната причина Здравко да престане да разговаря с вас е да му зададете някакъв въпрос.

Подреди фланелите ми, после по-най-бързия и внимателен начин – беше грижлив човек, не похабяваше дрехи и електрически уреди - изсипа бельото ми в една от онези черни полиетиленови торби за отпадъци; в друг такъв чувал попаднаха фланелите и обувките ми. Задържа най-новите ми ботуши, защото ми беше дал назаем 60 лева, които все още не му бях върнала. За негова чест ще отбележа, че отиде до хладилника и сложи до трите черни чувала за отпадъци голямо парче – видях на етикета – еленски бут.

- Не, благодаря – казах. - Не искам еленски бут.

- Твоя работа – каза той, прибра еленския бут заедно с ботушите, след това делово изхвърли трите ми чувала едновременно пред входната врата на квартирата ни.

- От сметката за парно и ток, след края на месеца, ще ми дължиш – той спокойно и равно произнесе една цифра, приближи до мене, смъкна палтото от раменете ми – беше хубаво черно палто на „ETAM“ - Мисля, че с това ще покриеш сумата, която ми дължиш. Ако е по-голяма, ще те намеря и ще си взема дължимото - след това без повече приказки ме избута навън, на стълбищната площадка.

Беше студено наистина, доста студено за февруари, който си отиваше; нямах палто „ЕТАМ“, нямах нови ботуши, затова навлякох три фланели една върху друга и обувки с дебели подметки. Винаги имам на разположение стабилни обувки, винаги бях подозирала, че ще се наложи да стоя изхвърлена на едно студено стълбище.

За моя изненада – не обичам изненадите, нито добрите, нито лошите – затова реших, че още нещо му дължа, бях изпила една кутия сок от неговия и сигурно щеше да ми вземе шала; той съхраняваше всички касови бележки, поддържаше графа „приходи и разходи“, а може би съм изяла нещо от неговата храна. Знаех, че лошо ми се пише. Вече се убедих, че е ужасно да дължиш нещо на Здравко – дали щеше да ми вземе телефона? Двете години с него ме бяха научили да притежавам евтини вещи, които не възбуждаха апетита и интереса му. Той се появи на вратата, съвсем спокоен, усмихнат. Човек никога не знае кога се усмихва наистина, беше чул, че усмивката удължава живота и затова без повод се хилеше, просто си удължаваше живота.

- Това е бонус СО за снощи - каза той. – Моят принцип е: когато си доволен от някого, той трябва да се почувства оценен. – Подаде ми банкнота от двайсет лева, аз я взех, без да му благодаря. Чак пък добри маниери да демонстрираме - не се налагаше.

- Запиши си го някъде сега – каза той. – Аз бях един от съпрузите на Галина.

- Какво! Ти можеш да бъдеш малкият й син – избъбрих аз, без да се замислям. Хич не ме интересуваше дали е малкият, или големият й син.

- Трябва да призная, че тактиката за раздяла с мъже действа – още ми държи влага – призна той, а това не е типично за човек като него. Но не ме интересуваше - на кого е бил съпруг и какво му действа. Къде да отида? Никаква идея. Абсолютно никаква. Беше февруари - малък сечко кожи дере, студено, а аз трамбовам стълбищната площадка.

- Галина сподели с мене тактика за раздяла с жена – изрече спокойно Здравко, широко усмихнат – очевидно пак удължаваше живота си – „Изхвърли я на стълбището и затръшни вратата под носа й.“

Още преди да завърши мисълта си, вратата хлопна под носа ми. Останах сама с трите черни чувала, с февруари, с три фланели една върху друга и обувки с дебели подметки, слава Богу.

…След около три месеца срещнах Здравко - щях да напиша „случайно“ - но случайностите са категория извън траекторията на неговия живот. Дали му дължах още нещо? Какво? Колко? По дяволите, втурнах се като червей към отсрещния тротоар. Уви. Той ме последва, още по-елегантен, ако това е възможно, още по-усмихнат, очевидно работещ за каузата на дълголетието си.

– Тъкмо бързах към преводаческата агенция „Хармония“ - избълвах аз, но това мина край ушите му, без да ги докосне. Той застана спокойно пред мене. Всичко прави спокойно и делово, пресметнато и ловко, но аз не исках да прави нищо нито спокойно, нито делово, нито ловко с мене.

- Това е твоят бонус СО за двете предходни години. – Сумата, която произнесе, ме накара да се задавя от собствения си език. – Като мениджър не предлагам никакви поощрения на некачествени работници, възнамеряващи да напуснат фирмата. Обратното, когато имам намерение да задържа някого, му давам бонус и подписвам безсрочен договор с него.

Беше красив, както винаги, както винаги гладко избръснат с прекрасен автършейв и първокласна мъжка козметика.

- Бях ти купила халка, за да ти предложа брак – казах аз.

- Каква е халката? Сигурно е евтина вещ, каквато поради вроденото ти тесногръдие си купила от заложна къща.

- Да, от заложна къща - признах аз. Със Здравко няма смисъл да увърташ. – От заложна къща, но вече предложих халката на друг човек.

Беше февруари и както подобава на месец-благородник беше хладно, небето като сериозно лице, вятърът като лакей.

- Синът на Галина? – попита Здравко, но бях живяла с него две години, следователно бях научила, че информацията струва пари. Усмихнах се – тоест удължих живота си с две минути - и отминах по пътя си с бонуса СО в джоба, който бях заработила усърдно и добросъвестно.