Онова писмо, без което никак не можем

Писмото пристигна броени часове преди Мариане Илен да изгуби съзнание завинаги. Всъщност не съм съвсем сигурен. Трябва да внимавам как и кога използвам думата „завинаги“. Категоричните термини изискват изключителна отговорност. Особено в тази история. Историята на писмото.

С годините човек си дава сметка, че всички млади хора са красиви, но Мариане... тя винаги е имала особено сияние – онази естествена красота, която някак си струи отвътре и дори не си дава сметка, че облива с мека светлина всичко около себе си. Младата норвежка беше пристигнала с новороденото си бебе на гръцкия остров Хидра директно от Осло. Тук трябваше да се срещне със съпруга си – известния писател Аксел Йенсен. Авторът очакваше островът да го дари с онова спокойствие, което му бе необходимо, за да пише своите битнически романи. Но Аксел не пристигна. Беше изоставил съпругата си и детето си заради обятията на друга жена.

Така че Мариане се бе озовала сама, далеч от дома си, с малко бебе в ръце. Поетът я видял за пръв път там – в единствения магазин на острова – една порцеланово бялa, обляна в сълзи скандинавска мадона. Слънцето вече се спускало и Мариане виждала само тъмния му снажен силует в рамката на вратата. „Аз знам, че ти си Мариaне, и знам точно какво се е случило – казал поетът. – Ела тук при мен на слънце, за да изпием чаша вино.“

Младият мъж също бе пристигнал тук, за да твори. Да избяга от тежките зимни месеци на своята Канада и да потърси вдъхновение сред диезите и бемолите на средиземноморските вълни. На остров Хидра няма автомобили, няма дори мотоциклети, а населението е колкото една гимназия. В последно време островът привлича любители на астрономията, защото светлинното замърсяване почти не съществува и нощното небе е невъобразима звездна импресия.

Норвежкият език има красива, непреводима дума – форелскет. Казват, че означавала онова състояние на тотална еуфория, блажена загуба на прагматизъм и неудържимо носене в облаците, които човек получава, когато усети, че се влюбва в някого за пръв път. Мариане и поетът се изгубили във всепоглъщащ форелскет. Правели това, което правят влюбените. Бродели ръка за ръка по стръмните калдъръмени улици. Говорели с часове за всичко и нищо. Търсели устните си на брега на морето, докато соленият бриз се ровел в косите им. Нощем се взирали в кадифения безкрай, подслонил милионите звезди над малкия остров. Настанили се в оскъдна полуизмазана къща, в която нямало дори канализация и течаща вода... всъщност нямало почти нищо освен поезия и щастие.

Тук, сред сладката мараня на форелскет, поетът започнал да открива себе си. Любовта на Мариане сякаш го дарила с просветление. Дал си сметка, че пишещата му машина има нужда от струни. Че трябва да се довери на своята китара и на призраците, витаещи в дълбокия му глас. Че трябва да облече поезията си в музика, за да ѝ помогне да бъде разбрана от колкото се може повече хора. Тук, на този древен остров, поетът се превърнал в трубадур. В думите му имало и истина, и обич, и болка, и смисъл, така че, понесени върху крилата на меланхоличните му мелодии, те поели пътя си към милиарди човешки сърца по целия свят.

Една сутрин, вглеждайки се навън през прозореца на спалнята, красивата норвежка забелязала малка птица, кацнала върху електрическите жици. „Не ти ли се струва – казала Мариане на любимия си – че тази птица е като самотна нота, кацнала върху нотната скала...“

В дните и месеците, прекарани на острова, и нотите, и думите, и вдъхновението пристигали отвсякъде и се превръщали в незабравими мигове и... песни. Те принадлежали както на поета, така и на неговата муза. „Сутрин косата ти е разпиляна върху възглавницата като сънлива златна буря“, твърди един от многото красиви, непокварени и искрени куплети, посветени на неговата скандинавска сирена. Постепенно песните на поета се превърнали в химни. Албумите – в злато. Концертите – в спектакли. Двамата кръстосвали света... Канада, Осло, Щатите, Лондон и разбира се, Хидра – острова на тяхната любов.

Но малко по малко лудницата около него, хаосът на славата и самата натура на музикалната индустрия започна ли да застават между тях... да ги разделят. Мариане винаги е била жена със силен характер и изключителен интелект. Стремежът ѝ към независимост не можеше да ѝ позволи да бъде просто орнамент. Двамата влюбени се опитаха да останат в прегръдката си, но в крайна сметка самият живот я наруши и ги запокити в различни орбити. Всичко сякаш се разпадна след осем прекрасни години заедно, а раздялата им накара съкрушения бард да напише една от най-прочутите си песни: „Сбогом, Мариан!“. Феновете му я знаят наизуст. В нея той се обръща директно към своята голяма любов, за да се прости с нея и да ѝ помогне никога да не забравя най-хубавото нещо, което някога са притежавали. Може би затова стиховете за тяхната първа среща звучат като изповед:

„Срещнахме се, когато бяхме почти млади,
навътре в зеления люляков парк.
Ти се бе вкопчила в мен, сякаш аз бях разпятие,
докато коленичехме сред дълбокия мрак.“

Минаха години. Някой друг купи къщата на остров Хидра. В нея вече има течаща вода, канализация и – предполагам – дори интернет. Мариане се върна в родината си. Поетът се превърна в легенда. Почти няма човек на този свят, който да не знае името му. Казват, че три негови песни са посветени изцяло на Мариане Илен. Но аз ви гарантирам, че ако се вслушате внимателно, ще откриете малки средиземноморски песъчинки от нея във всяко негово творение. В едно от интервютата си поетът казва следното: „Хората се променят... телата им се променят, но това, което не се променя, е любовта. Когато чуя гласа на Мариане по телефона, знам, че нещо между нас е останало напълно непокътнато, въпреки че животът ни е разделил. Усещам, че любовта никога не умира и че когато едно чувство е толкова силно, че е в състояние да превърне пространството около себе си в песен, то това чувство е неразрушимо!“.

Хубаво е всеки човек да има поне един приятел като Ян Молестад. Мариане винаги можеше да разчита на него и когато преди година и половина се озова на легло в норвежка болница, именно Ян – най-добрият ѝ приятел, се притече на помощ. Левкемията и годините бяха отнели силите и желанието ѝ за живот. Мaриaнe Илен умираше. И тогава Ян реши, че трябва да се свърже с поета. Писа му, че жената, която го вдъхнови и беляза пътя му, е на смъртния си одър, че ѝ остават броени часове живот.

Легендарният музикант бил прекалено далече, но успял да отговори с писмо. Писмо, което, както вече знаем, пристигнало точно навреме. То гласяло:

„Е, Мариане, ето че дойде моментът, в който ние вече сме толкова стари, че телата ни се разпадат и аз усещам, че ще те последвам много скоро. Знай, че съм толкова близко зад теб, че ако протегнеш ръката си, ще можеш да докоснеш моята. И знай също, че аз винаги съм те обичал заради твоята красота и мъдрост, но не е нужно да казвам нищо повече, защото ти всъщност ги знаеш всичките тези неща. Сега искам просто да ти пожелая много лек път. Сбогом, стара приятелко. Безкрайна моя любов, ще се видим нататък по пътя...“.

Любовта без съмнение е една от най-странните мистерии на човешката природа. В най-чистия си вид тя е явление без дефиниция, с опияняващо начало и тържествен безкрай... дума твърде ограничена, за да побере в себе си своя собствен смисъл. Тя е нещо, което не може да бъде обяснено нито от тълковния речник, нито от учебника по физиология. Ние никога няма да я разберем напълно и това всъщност е прекрасно. Истинската любов... тази, без която никак не можем, вижда света по свой собствен начин. Тя е в състояние да надиграе самата смърт с едно-единствено писмо и да ни накара да повярваме, че възрастта е само илюзия. Че всички стари хора са красиви... стига да не забравят да обичат и да бъдат обичани. Че една 81-годишна, умираща в болничното си легло жена продължава да бъде неотразима принцеса, а косите ѝ, макар и побелели, са все още разпилени върху възглавницата като сънлива златна буря. Времето е линейно, но любовта съществува в него едновременно във всичките му точки... Тя диша навсякъде, където някога е била. Тя е и там, на остров Хидра... и сред останките на Троя... и в клавишите на Фредерик... и по каменните улици на древната Верона... и край реката, където се редят тополите... и в цъфналата ръж. Тя е във всяко красиво, непреходно нещо, което е успяла да вдъхнови през вековете. И някой ден именно тя ще спаси света. Просто трябва да разберем, че човечеството ще престане да съществува не тогава, когато вече няма хора, а тогава, когато вече няма хора, способни да обичат. Днес, казват, е празникът на влюбените, но самата любов едва ли има нужда от 14 февруари. Все едно да наградиш вечността с двайсет и четири часа.

Знаете ли, Ян Молестад – верният приятел на Мариане, също написа писмо. Писмо до легендарния поет. Ето го:

„Твоето писмо пристигна, когато Мариане все още бе в пълно съзнание... Когато ѝ го прочетох на глас, тя се усмихна така, както само тя можеше. Когато стигнах до онази част от писмото, в която казваш, че си толкова близо, че ако се пресегне, ще може да те докосне, тя... протегна нагоре ръката си. Думите ти я дариха с дълбоко спокойствие... А когато благослови нейното последно пътуване, ти ѝ вдъхна извънредна сила.

В последния ѝ час аз държах ръката ѝ и докато диханията ѝ ставаха все по-незабележими, тихичко ѝ пеех любимата ѝ твоя песен: „Птица на жицата“. И след като душата ѝ отлетя през прозореца в търсене на нови приключения, аз я целунах по челото и на излизане от стаята прошепнах твоите обречени на вечност думи: Сбогом, Мариан!“.

Та такава е историята на писмото. Докато някой я помни и разбира, Мариане няма да изгуби съзнание. Всеки от нас има нужда от подобно писмо поне веднъж в живота си. Ако сме го заслужили със сърцето си, то ще пристигне точно навреме и в него ще пише, че всеки ден, в който обичаме, е денят на влюбените.

Истинските поети държат най-много на думите си, така че писмото остана вярно на себе си и великият Ленард Коен последва любимата си Мариане Илен в небитието само три месеца след нейната смърт. Отиде си тихо и грациозно като затихваща нота. Той знаеше, че няма смисъл да остава, че птицата е отлетяла от жицата и петолинието е вече празно. Какво е поетът без своята муза? Сякаш Мариане протегна ръката си и той бе толкова близо, че тя успя да улови неговата, за да тръгнат нататък по пътя отново млади, влюбени и заедно. Завинаги.

----------

Източници:

https://www.cbc.ca/radio/asithappens/as-it-happens-wednesday-edition-1.3705984/so-long-marianne-leonard-cohen-s-final-letter-to-his-muse-1.3705989

https://www.rollingstone.com/music/music-news/leonard-cohen-penned-letter-to-so-long-marianne-muse-before-her-death-101175/

https://www.facebook.com/leonardcohen/posts/10154425906529644

https://www.amazon.com/So-Long-Marianne-material-Leonard/dp/1770411283

https://www.leonardcohenfiles.com/ihlen.html

https://montrealgazette.com/entertainment/arts/marianne-ihlen-more-than-leonard-cohens-muse

https://www.newyorker.com/magazine/2016/10/17/leonard-cohen-makes-it-darker

https://genius.com/Leonard-cohen-so-long-marianne-lyrics

https://genius.com/Leonard-cohen-hey-thats-no-way-to-say-goodbye-lyrics

https://genius.com/Leonard-cohen-bird-on-the-wire-lyrics

https://www.facebook.com/leonardcohen/posts/love-never-dies-marianne-ihlen-the-woman-immortalized-in-so-long-marianne-and-th/10154413772444644/