Очарователният сън на българската култура

В Свиленград съм и съм в чудесно настроение. Тук има пленер и съм поканен като художник, което за мен е радостно и забавно – никога не съм учил „официално” рисуване. Освен за няколко месеца в един комунално-битов комбинат или нещо такова, където в края на осемдесетте имаше освен шивачи и ловци на бримки, и курсове по рисуване.

Срещу гробищата, срещу съвсем малко пари.

Пленер означава рисуване под небето – en plein air, и първите, за които се сещам, когато става въпрос за пленери, са художниците от Барбизонската школа: Коро, Миле, Добини, Русо.

Но не Русо Митничарят, който се казва Анри, а Теодор Русо, който е отишъл при дядо Коро в Барбизон и са започнали да рисуват околностите. Въодушевени от грамадните, вълнуващи, развълнувани от вятъра дървеса.

Миле го знаем, защото преживяхме социализма (тук, припомням, говоря за българската култура, общо и обобщено, като поет и като наблюдател с око на лисица), а той по време на социализма беше почитан, защото беше „селски” художник и стоеше (посредством своите Класосъбирачки) на всяка стена на училище или кабинет в ТКЗС.

Чак наскоро разбрах, че Миле станал такъв въодушевен изобразител на „селския живот” чак след революцията от 1848-а година, след която правителството започнало да поощрява художниците и другите автори да претворяват сцени от трудовия живот, а не разни нимфи. Сигурно е имало писане на проекти и тогава, както и стипендии за тия, които се конформират най-удачно. Удача е руска дума и затова тук стои някак особено добре.

Това определено не отменя величието на неговата Angelus или на Сеяча, която Ван Гог с невъобразима страст е прерисувал.

А в Свиленград е добре. Общината е осигурила пари. И сега художниците сме (ах, и аз, и аз, каква смешна история е животът – и аз съм сред художниците. Потривам ръце и се смея) настанени много хубаво в хотел Централ, а той е изискан, много елегантен, с тежък и достолепен, но наистина стилен интериор. Брат ми беше физик, но заради капитализма стана крупен производител на мебели. И аз разбирам що-годе от това: като студент поработих доста из цеховете му. На закуска ядем омлети на разноските на общината, а и никой не ни задължава да рисуваме работническо-селски картини. Никой не рисува като Миле, за да си осигури конфитюра на закуска.

Цари спокойно и дружеско настроение. И аз си казвам: точно като в Европа.

Когато съм бил из Европа на някакви събития - обикновено като писател, настроението е било точно ей такова. Значи България и Свиленград са точно Европа. Така си казвам и изпитвам задоволство.

Изведнъж кратка тревога облива сърцето ми: А нима Европа сега пък прилича на Европа от времето, в което свободно и артистично съм бродил и обикалял?

И вървейки по улиците, сред циганки-чистачки, които метат ярко червени листа, си помислям: Възможно е България и Свиленград да станат Истинската Европа, а Западът да потъне в мъгла. Както, апропо, вече веднъж или два пъти се е случвало.

Вървя из хубавия и някак определено евро-азиатски, кръстопътен и босфорски градец, и си припомням: когато в Рим станало нетърпимо, военачалникът Одоакър, който бил германец по произход, както повечето тогавашни военачалници на римска служба (той бил от племето скири), свалил от власт непълнолетния император Ромул Августул и защото бил далновиден човек, изпратил императорските инсигнии в Константинопол. И написал на източния император Зенон в писмо: Има само един император и това си ти.

Така Римската империя изведнъж станала само една и столицата и станала също само една – Константинопол. Ние наричаме този акт (без въобще да знаем защо) „Падането на Римската империя”, но всъщност по-правилно би било да се каже: „Преместването на столицата на Западната Римска империя в Константинопол”. Но така или иначе Западът повяхнал и се разтопил в четиривековна мъгла от диващина, потопил се в мрака на Ранното Средновековие, чакайки да дойде Карл, синът на Пипин, наречен по-късно Велики.

А Свиленград е на стотина километра от Константинопол.

Имаме шанс – вървя и си казвам аз.

Неотдавна, преди пандемията, в Цюрих видях група мигранти в някакъв парк, които бяха натрошили пейки и се грееха на огъня от нея.

Тогава изпитах някакво особено чувство. Как да кажа - почувствах се като римлянин от 476-а година, който наблюдава някакви скири, руги и вандали да си правят лагер на Палатинския хълм.

Сега, вървейки през Свиленград, се чувствам някак по-близо до Константинопол, тоест близо до центъра, който ще защити културата от варварите. И не говоря за Истанбул (който се казва така, не знам дали знаете, на бойния вик на римляните (ромеите), които, защитавайки града през 1453-та година, отстъпвайки пред османците, викали: Ис тин полин – Към града!). Може би центърът ще бъде Свиленград... или някъде из нашите земи, или въобще – разбирате какво искам да кажа: ние ще останем „запазеният Изток”, докато Западът се разпада, поразен от проказата на своята свръх богата свръх ненаситност.

Такива неща си мисля. Отивам към хотел Централ, за да се подготвя за рисуването през деня. Ще рисувам конника от паметника в Центъра на града – генерал Никола Иванов. Той е освободил града по време на Балканската война.
Ще нарисувам паметника на генерала обаче съчетан с колаж от вестникарски изрезки. Ще направя от изрязани буквички от вестници един буквен колаж с думите „Мир” и „Любов”. Защото не обичам войната. Младостта ми премина в Студената война. И аз като войник на границата с Югославия бях жертва в нея. Душата ми, жадна за красота, получаваше ежедневни дажби омраза. Затова генералът, с най-добро чувство, ще бъде покрит с хипи символи и с думите Мир и Любов. С уважение, защото съм сигурен, че дълбоко в себе си и той е бил почитател на Мира и Любовта. Просто, може би, не го е знаел.

А и освен това, мисля си, една богата култура, каквато искам да стане нашата – може да поеме в себе си и достатъчно голяма доза артистична фриволност. И да излезе от дидактичното и христоматийното. И да си позволи шарена и красива ирония, и дадаизъм, и дионисиевския танц на Джим Морисън, и грохотния Вой на Алън Гинсбърг. Тоест – не тях, а нещо подобно. И още по-ново. Защото, както би казал нашият приятел Робърт Пърсиг: Динамичното Качество е опипване в мрака в търсене на нещо Ново, което все още никой не може да оцени – ни като добро, ни като лошо. То е добро, защото е Ново.

Прибирам се в хотела и си отварям лаптопа, за да видя това-онова. И прочитам как Тома Марков се заяжда с куп хора на тема Иван Вазов. Той смята, че Иван Вазов не е никакъв поет и писател, а хората му противоречат. Но пък някои и още по-гневно го поддържат, казвайки, че Вазов съвсем за нищо не го бива.

А аз се усмихвам и си казвам под фавнския мустак: Абе, Томи, какво те прихваща рано сутрин, какъв Вазов ти е сега в главата? Аз пък мисля, че и Вазов си е идеален, стига на душата да е широко! В една широка, голяма, просторна и умна култура, в една богата култура, придобила благородство и солидност, благодарение на разнообразието си, има място за всички цветя – и за символистите, и за дадаистите, които биха нарисували мустаци на Вазов, въпреки че той си има, и за сюрреалистите, и за теб, и за Вазов...

А ние трябва да работим за такава богата и разнообразна култура. Толерантна и умна, поемаща разнообразието и създаваща от него едно умно Цяло. Защото сме... Център. Защото сме в хотел Централ.

Хайде, хубав ден!