Новите клишета

В публичния ни език постепенно се утвърдиха няколко езикови израза, които са белег за ново отношение към отдавна познати явления. Словосъчетания, превръщащи се бързо в клишета, с които се подменя оригиналният смисъл на важни думи (слова) от човешкия език. Чрез тях не само се приписва различно значение на утвърдили се вече думи, но и се проявява нов поглед към трайно присъстващи в живота на хората ценности: свобода, справедливост, красота, обич и пр.

Разбира се, връзката между езиковите изрази и нещата, които обозначаваме с тях, не е субстанциална, а случайна. В нещата няма нищо, което да ни кара да ги наричаме по един или друг начин – наричаме ги както свикнем, защото няма автентични значения на думите. Онова, което е важно да опазим обаче са утвърдилите се, макар и конвенционални употреби (значения) на думите. Тези употреби (значения) имат ценност и трябва да се пазят, защото благодарение на тях се разбираме. Ако всеки употребява думите, влагайки в тях нови значения според случая, ще спрем да се разбираме. А с това и да живеем заедно.

Понякога новите модни слова се изричат с усмивка или намигване, т.е. хората, които ги използват, показват своето снизходително отношение към тях. Смятам това поведение за неуместно, тъй като става дума за будещо безпокойство явление, което внася смут в умовете на хората. С него се узаконяват опасни за мисленето на днешните хора тълкувания на случващото се с тях и около тях. Проявяваното по такъв начин безхаберие към публичната реч води до заблуди при осмислянето на света, в който пребиваваме. Смятам, че активната употреба без замисляне на тези нови клишета е начин да допуснем в живота ни не просто спорни, а и откровено неверни възгледи. Тук ще се спра върху няколко израза, чрез които се подкопава доверието в една от водещите ценности в човешкия живот – истината.

Особена тревога у мен буди някак неусетно наложилото се напоследък словосъчетание „конспиративни теории”.

Проблематичната част в него не са конспирациите, доколкото тайни заговори на групи хора са съществували винаги.

Объркващо и вредно е обвързването им с термина „теория”, който по начало е положително оценяван, за разлика от неговия определител в разглеждания израз. Така като че ли се узаконява „правото” за създаване на фантастични обяснения за случващото се, чрез измисляне на задкулисни завери.

За да проумеем безсмислието на словосъчетанието „конспиративни теории” и осъзнаем сериозността на заплахата от легитимирането му, е нужно да си припомним какво представлява теорията и защо е важно да съхраним традиционния смисъл, който се влага в тази дума. Теорията е висш мисловен продукт, който предлага достоверно знание за клас от обекти и е цел на научното изследване. Тя е система от взаимосвързани и непротиворечиви твърдения, чрез които се описват и обясняват закономерности в явленията. Теорията борави с доказателства, основаващи се на факти и посочва методите за обяснение на поведението на обектите от дадена предметна област. Тя стъпва върху вече доказани или безспорни изходни положения (аксиоми), от които се правят изводи, съобразени с получените от опита данни.

Нито една от тези черти на теорията не се наблюдава в мисловните построения, обозначавани със словосъчетанието „конспиративни теории”. Тези фантастични съчинения, съдържащи обвинения в заговор на престъпни лица срещу интересите на обикновените хора, стъпват върху подозрения и догадки, дори не и върху хипотези, тъй като хипотезите все пак се нуждаят от доводи. Ако в конспиративните теории изобщо се посочват някакви основания, то това не са проверими факти и солидни аргументи, а основани на предубеден подбор отделни сведения и изопачено тяхно тълкуване. При публичното представяне на тези спекулации липсва готовност от страна на техните автори да отстояват с аргументи своите заключения.

Те просто търсят сподвижници сред хората, които имат мнителна нагласа и се поддават на внушения. Често авторите на тези измислени сюжети им приписват очевидност, въпреки проблематичността на тези сюжети.

Обяснение за относително широкото разпространение на т.нар. „конспиративни теории“ може да се търси в различни посоки. Моето обяснение е в две посоки. Първо, голяма част от днешните хора се нуждаят от прости обяснения на сложния и хаотичен в техните очи свят, върху който те нямат контрол. Те имат потребност от визия за бъдещето, каквато предлаганите фантастични истории охотно им предлагат. Иначе казано, съществува глад за ясно разбиране на настоящето и бъдещето на света и хората в него. Второ, много съвременни хора са склонни да припишат зла умисъл на ненавиждани от тях личности или групи хора, които определят като общ източник на злото в света и на своите неудачи в частност. Търсенето на виновник в тайна група користни и властолюбиви люде, е лесен начин за снемане на отговорността за личните провали, както и удобно оправдание за собственото бездействие. Особено добра среда за разпространение на приказните разкази за злонамерените действия на притежаващи нелегитимна власт задкулисни играчи, представляват болните от недоверие хора. Тяхната подозрителност често ескалира в крайна форма на неприязън, преминаваща в ненавист и яростни нападки – вербални или физически, над други хора: обикновено слаби и беззащитни, а не над вездесъщите „господари на света”. За съжаление броят на боледуващите от крайни форми на недоверие, преминаващо в омраза, напоследък нараства.

От известно време в езика ни някак без да забележим навлезе израза „фалшиви новини”. С него се обозначават съобщения за несъстояли се събития. Той се използва като срамежлив начин за определяне на някакви твърдения като неистинни, вместо те да бъдат наречени със собственото им име. Хората, които говорят за „фалшиви новини“, са наясно, че става дума за измислици, но не желаят – поради неудобство, страх или други причини, да ги категоризират като такива. Този начин за назоваване на фантазии и откровени лъжи не е подходящ способ за тяхното противодействие. Макар във визирания израз да се посочва неистинността на съобщенията те все пак се определят като „новини”, а това означава, че се узаконява тяхното право на съществуване. Така на този вид съобщения се признава стойност, а с това и възможност за тълкуване, което не отрича непременно тяхната достоверност.

Сходна е ситуацията и със словосъчетанието „алтернативни факти”. То шокира със своята нелепост всеки, който не е загубил ума си. Някои го използват в хумористичен смисъл. Ала насмешката в случая е неуместна. От една страна, става дума за заплаха от легитимиране на несъществуваща реалност. От друга, за подмяна на фактите с техни заместители, които създават основа за подвеждащо обяснение на случващото се. В основата на това явление стои неприемането на действителността такава, каквато е, както и стремежът тя да бъде подменена с друга – обикновено предпочитана и желана. Налагането на този израз в публичната реч е способ за користно изопачаване на действителността и изграждане на илюзорна реалност, често използващо формите на продуктова реклама или политическа агитация.

Изброените дотук езикови клишета оспорват косвено ценността на категорията, респ. на думата истина. Напоследък тя е подложена на фронтална атака чрез въвеждането на неологизма „постистина”. Според Оксфордския английски речник тази дума означава „обстоятелства, при които обективните факти се възприемат като по-малко влиятелни при формиране на общественото мнение, отколкото емоциите и личното убеждение“. Чрез нея се отива отвъд познатото от историята обезценяване и омаловажаване ролята на истината в човешкия живот. Според употребяващите това словосъчетание истината вече е архаизъм, а нейната значимост е останала в миналото. Следователно е време да се отиде отвъд нея, като критерий за правота става индивидуалната вяра и силата на емоционалната ангажираност с дадено схващане. По такъв начин се узаконява произволът на отделния човек. Придава се легитимен статут на неговите случайни хрумвания и фантазии.

Насърчава се инфантилното заинатяване на индивида около принципа „защо пък да не е така”, въпреки липсата на основания за изразяваното становище. Така правото на собствено мнение се изражда в „право” да се говорят безсмислици.

„Постистинните” твърдения не фиксират реалните черти на явленията. В тях се търсят само основания, подкрепящи дадена позиция, като се пренебрегват сведенията, които ù противоречат. Най-често в тези твърдения неудобните факти се подминават или арогантно се подменят с подходящи техни заместители, за да се угоди обикновено на частната реклама или на популистката държавна пропаганда. За съжаление към „постистините” често се проявява криво разбрана толерантност.

Мнозина отказват да оспорват и оборват откровени лъжи, като дори експертите често ги премълчават. Признава се „правото” на всеки да се заблуждава, без да се търси отговорност за казаното от него, макар понякога то да застрашава устоите на обществото и държавата.

Чрез съвременния мит за нуждата от навлизане в епоха на „постистина” всъщност се узаконява добре познатият още от древността познавателен и ценностен релативизъм. Пръв софистът Протагор свежда истината до индивидуално мнение, изхождайки от максима „Човекът е мярка на всички неща, на съществуващите, че съществуват и на несъществуващите, че не съществуват”. Още навремето той среща силен отпор, тъй като съвременниците му осъзнават, че индивидуалният субективизъм е пряк път към скептицизма, а с него и към цинизма. Подмяната на общосподелената и доказуема истина с „личната истина” води до обезсмисляне на самата идея за истина.

Около природата и смисъла на истината са се водили хилядолетни спорове. Давани са били различни определения за нея. Посочвани са разнообразни способи за проверка и отсяване на верните твърдения от погрешните и заблуждаващите. Ала каквито и възгледи за същността на истината да са били възприемани, техните защитници винаги са предлагали някакъв критерий за нейното разграничаване от неистината. Те са били убедени, че истината е безусловна ценност, която е важна за нормалното мислене и успешното действие на хората. Смятам, че и днес нейното удържане продължава да е от ключово значение за запазване на здравия смисъл и морала. Защото ако се откажем от истината следва да я заменим с друга ценност, служеща за основа на съвместното съществуване на хората – например властта. Последната винаги е била използвана като мощно средство за налагане чрез принуда възгледите на силните на деня над останалите хора. Една от първите грижи на диктаторите от всички времена е да не допускат да се поставя на обществено обсъждане правотата на техните схващания и действия.

Макар да противоречи на настоящата мисловна и езикова мода отстояването на истината следва да продължи. Защото освен основна цел на човешкото познание тя е и важен постоянен идеал – надмогване на заблудите, предразсъдъците, невежеството и суеверието, наблюдавани винаги у част от хората. В името на тази важна ценност са правени огромни жертви – за нейната защита са загивали хора. Днес съхраняването на истината не изисква геройски постъпки. Достатъчна е прозаичната съпротива срещу усилията на нейните врагове да я обезценят и пратят в историята. Включително чрез доброволен отказ от употреба на новите клишета, служещи на тази цел, или поне тяхното използване в кавички.

Добрин Тодоров, преподавател по философия