Ноември 1943

Беше студено. Но защо ли се учудвах, все пак беше средата на последния месец на годината. Миналия декември беше доста по-топъл, щедро закъсняваше циганското лято. Но през декември 1943 нямаше сняг, вкочанихме се от сух студ.

Вчера бях почти насила уговорен да намина в Тръпковия салон на ул. “Аксаков”, и то с две компании – мъжка и дамска. Уж да гледаме картини. А то все говорехме за политика. Мъжете пазят охотно чуждите тайни, но своите ги изпускат и хич не могат да ги опазят. От мъжете чувах само и единствено клюки, злостни сплетни. И после още клюки и нищо друго.

Жените обаче бяха превъзходни – никакво клюкарстване. Една от тях беше много симпатична дама, работеше в държавните железници. Фина, стройна, дойде под ръка с някакъв богат любовник. После разбрах, че бил от най-заможните тухлари тук. Половин София била построена с тухлите от неговата пекарна. Той си мислеше, че е останал незабелязан от всички. Но не и от мен.

Това спокойствие и приятни часове бяха вчера, а днес по обед чухме алармите за въздушна тревога - хората паникьосани се щураха да търсят бомбоубежища. Оказа се било само тренировка на сирените, които бяха монтирани от германските войници в София. Всичко свърши, но после настроението ми не се възвърна. Тревожността от нещо предстоящо се загнезди в съзнанието ми. Реших да се поразходя малко из тесните софийски улици, за да си го възстановя.

Паметта и приятните мисли се възвръщаха веднага, щом видех непроменената подредба на витрините. Собствениците на магазините, които подканяха с думи и жестове клиентите да влязат наливаха животворна сила във вените ми. На очите им ставаше приятно, когато виждаха отново неизменните места на таксиметровите пиаци, билетните каси на театрите или киносалоните с тълпите нетърпеливи и шумни младежи пред тях. Телефонните кабини, в които говореха весели или пък сърдити хора също бяха неделима част от възвръщането на паметта. Помагаха дори и писоарите с дебелите лелки на входовете, които брояха оставените дребни монети от нуждаещите да се облекчат.

А тези градски гледки отдавна се бяха насложили една върху друга в съзнанието ми и сега беше достатъчно да кривна зад завоя, за да изплуват и се върнат на мястото си. Някаква тайнствена сила раздвижваше и ускоряваше краката ми. Бях поредният замислен минувач, който върви с огромни крачки и прескача локвите към някакво място. Насочих се към едно от луксозните кафенета на София. Те невинаги бяха само кафе-сладкарници, някои бяха устроени като винарна, други даже имаха билярдни, а трети освен лимонада и пасти имаха и сепарета, и градини за любителите на бирата. Там всеки случаен посетител можеше да се отбие и опита на крак чаша карабунарско вино или дори вносно от Европа.

Реших да надникна в едно от тях - "Акса", то беше на двата етажа до кино "Пачев". Пардон, на три етажа - горе под покрива имаше и ресторант с голяма тераса, която гледаше към вътрешните сгради и хотели на улица "Търговска". Всъщност вече не гледаха, защото бяха облепени с черна хартия - продаваха я във всяка книжарница, и всеки столичанин трябваше да залепи такава върху прозорците си, за да не се вижда светлината от самолетите на противника. Ползваха се и едни затъмнители за лампи, които домоуправителите раздаваха безплатно на кооператорите.

Обява за предпазен затъмнител, задължително средство за противовъздушна защита за всеки дом, учреждение, снимка: личен архив

Преди да вляза през отворената тежка врата, придържана от любезния портиер, се зачетох в налепените плакати на кръглия стълб, който беше поставен нарочно пред входа, почти на средата на тротоара. Целта беше минувачите да не го заобикалят, а да се спрат и да четат обявленията. Най-големият и пресен плакат беше малко накриво залепен:
"Подемътъ на германската киноиндустрия представя филмътъ на Фрицъ Лангъ....".

Заглавието на лентата не се виждаше, защото точно отгоре му беше залепен плакат на конкуренцията, също немско производство:

"Гледайте филмътъ на Георгъ Пабстъ..."

Облеченият с кадифена униформа в бордо генерал все още търпеливо придържаше вратата докато разглеждах налепените обявления. Миг преди той да се откаже от любезниченето се мушнах между него и друг посетител и бутнах месинговата дръжка на летящата врата. Изстрелях се във фоайето, осъзнавайки, че буквално съм минал през някаква вълшебна врата, разделяща обичайните мърляви улични гледки с лукса на вътрешният интериор на сградата. Класовата ми принадлежност изведнъж се покачи на по-горно ниво. 

На този етаж залите бяха без входни врати, навсякъде беше поставена красива мебел, масите бяха с голямо разстояние една от друга и никой не чуваше какво говорят другите. Тук гледката плуваше в неподправен блясък - отражението беше от кристали, лъскавите подове в залите и фоайетата бяха от мрамор, а от високите тавани висяха лампи на посребрени тежки вериги. Кристалните чаши по масите, лъснатите прибори и немският порцелан светеха с мека, почти лунна светлина, преплитайки във фокуса си безбройните отблясъци от сърцата на полилеите. Мек червен килим застилаше мраморните стълби, за да не се хлъзне някой невнимателен или почерпен гост. Цялата цветна феерия правеше погледа ми да е леко замаян от блясък.

На горният етаж имаше леко раздвижване в обстановката - навсякъде сепарета, по-малко гости, но всички присъстващи изглеждаха още по-солидни. Но пък имаше и малко повече пушек, който замъгляваше магията от феерията на предния етаж. Усещаше се и пушек от луксозна пура. А може би тежкарската цигара да беше повече от една - мястото често беше посещавано от много чужденци и дипломати. Тук горе всички държаха други напитки, а на лицата си имаха съвършено различни усмивки - намирах ги даже за малко по-тайнствени. Взех си едно питие от бара - кубински ром, знаех от приятел кой е вносителят - някой си Дженавиевъ, рядко честен търговец. Дори войната в Европа и Източния фронт не бяха забавили доставките му - хората искат да пият и пеят.

Музиката на това място беше друга - лек джаз, който се лееше от малката група зад едно сепаретата. Виждаше се табелата пред барабаните "Джазъ Пикадили", не съм ги чувал да свирят другаде. Отнякъде към тях се присъедини музикант с банджо и с новото изпълнение малко се засили темпото. Музиката беше във вихъра си и се чуваше чак до последните сепарета, откъдето надничаха няколко любопитни глави. Всичко се смесваше с проблясъците на лампите и цветното стъкло на чашите с високи столчета.

По стълбите от долния етаж се изкачваше грациозно дама с буйно червена рокля. Направо скандален цвят. Зад нея пристъпяше кавалер с кафяви лачени обувки. Настигна бързо дамата с неотразимата рокля и хвана ръката ѝ. Сетне двамата жадни и опиянени от мелодията се понесоха в зададения от банджиста нов ритъм. Бендът засвири аржентинско танго и темпото почти спря, погледите станаха по-изострени, а ръцете по-подвижни. Краката догонваха танцьорите. Лачените обувки се заковаха на място и придърпаха червената рокля. На дансинга бяха само двамата, всички погледи жадно следяха движенията им. Заслужиха си овациите на претенциозната публика. Последва американски джаз, към който се присъединиха да се гърчат нови, отпочинали тела. Усмивките също бяха нови. А светлините се кръстосваха отново и отново с хиляди си отблясъци. Някои запяха ведно с музикантите, таваните кънтяха и стана доста шумно.

Реших да допия чашата си и да надникна на горния етаж. Преди него обаче имаше един полуетаж, на който празните светли масички и наредените около тях столове с високи извити облегалки изглеждаха като огромен букет от бели лалета. На това място нямаше почти никой - само пред малкия бар седяха млада жена и един четящ вестник дедик с нескопосана перука. Жената вероятно беше компаньонка, кой знае. Сякаш се бяха уединили.

Чух зад гърба си стъпки, още някой се качваше в този тих пристан. Обърнах се да видя кой е. Сянката предхождаше собственика - една възслаба стройна фигура. Когато застана до мен се вцепених от неочаквана красота: разпилени тъмни коси, черни блестящи очи на кошута, мраморни ръце и бяло лице с много наситено червени устни. Червеното беше колкото скандалната рокля от долния етаж. Само червило и никакъв друг грим. Така беше модерно и в Германия. Сега схванах, че и тя явно беше копирала този "подем на германската киноиндустрия" който представяха плакатите на стълба отвън пред входа. Хубавата жена мина покрай мен с усмивка и седна на най-далечната маса. Кръстоса краката си и извика келнера. Той се наведе към рамото ѝ, после кимна след като чу поръчката. Махнах му с ръка да се приближи към мен, не помня какво му поръчах. Не откъсвах поглед от бялото лице с червените устни. Реших да седна някъде - беше неудобно и нелепо да стърча прав. Избрах място далеч от стареца и неговата кокона и не толкова близо до моя белолик ангел.

Нежното създание получи коктейла си, моята поръчка бе доставена също. Надигнахме чаши и погледите ни се срещнаха. Съвсем като на кино. Стори ми се даже, че тя ми кимна. Въобразявах си вероятно. Но защо пък да не ми е кимнала, минавам за доста симпатичен в докторските среди. Възрастният мъж сгъна вестника си и викна гръмогласно "плаща". Неговата придружителка сякаш това чакаше отдавна, рязко се изправи и помогна на стареца да извади от вътрешния джоб на сакото тлъстия си портфейл. Разтвори го като че е цар Крез и щедро подаде на келнера две едри банкноти. После с неохота върна портфейла с парите на мястото му във вътрешния джоб. Двамата минаха покрай мен - той доста прегърбен, с много хитри, но угаснали очи, тя с надменна усмивка, сигурна, че той е най-голямата плячка в града. Бавно заслизаха по стълбите, той пъшкаше. Колко ли му оставаше преди да гушне букета и банковата му сметка да отиде при приятелката му?

Отпих още една глътка от сладникавото питие, което келнерът ми беше сипал, и се зачудих как да заговоря бялото лице с червените устни. Какво щеше да ѝ бъде интересно: звездите, планетите, филмите, театрите ли. Темите бяха безкрайни като космоса, а времето малко. Таман се реших и... по стълбите се качи цигуларят от оркестъра долу. Влизайки в салона, тръгна право към обекта, който не излизаше от съзнанието ми през последните 10 минути. Целуна я продължително и седна до нея. Край с вечерта за мен, надеждите ми рухнаха.

Погледнах часовника си - показваше малко след полунощ. Май беше време да допивам и да си ходя. Излязох на студената улица, вдигнах яката на палтото и забързах към дома си. Преди да премина първата пресечка сирените за въздушна тревога засвириха тъжната си песен. Бях тъкмо до едно от скривалищата на булевард „Дондуков“ и се шмугнах вътре. Канонадата беше ужасна, тътенът също. Стените на зданието скърцаха и пукаха сякаш имаше земетресение. Някъде отгоре, много близо до нас, паднаха авиобомби и се чу страшен трясък, вероятно някоя сграда се беше срутила. А може и повече от една. Горе сигурно беше страшно. Замислих се дали след като изляза ще намеря кооперацията си здрава. Имам ли вече дом изобщо? Задавах си въпрос след въпрос.

Упътване за домоуправителите с инструкции как да се действа при бомбардировки (заглавна страница, съдържа 20 стр.), снимка: личен архив

След около още десетина минути шумът от моторите в небето отзвуча, но сирените продължаваха да вият. Главата ми бучеше, кръвта във вените ми пулсираше. Излязохме всички един по един в непрогледната тъмнина. Първите започнаха да се спъват в някакви тухли и парчета керемиди. Значи са падали сгради. Господи! По булевард „Дондуков“ не можеше да се върви, защото навсякъде имаше парчета от сгради. Несъборените кооперации горяха и пушеха с гъст черен дим, който излизаше от счупените им прозорци. Горяха и двата етажа от книжарницата на Чипев. С ужас гледах как до нея гореше кино "Пачев", пред което преди часове разглеждах плакатите на немските филми. А заведението, в което слушах музика и за час живеех друг живот и се любувах на танците, вече не съществуваше, беше сринато до основи. На негово място зееше дълбока, пушеща с черен дим дупка.
Дали е оцеляло онова красиво създание, което така и не успях да заговоря? А танцьорът с лачените обувки и неговата партньорка с червената рокля? Дали са успели да излязат преди бомбата да уцели сградата? Въпроси, на които никога през следващите години не намерих отговор.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата "Стъпки..." може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.