Неколеден разказ

Може да ви се стори, че не е съвсем разказ, но твърдя, че е, само дето разказът се състои едва от три изречения в края, дотогава ще ви се наложи да изтърпите уводните ми разсъждения на общо основание или няма да ви се наложи, все пак не отнемам правото ви на избор, шегувам се, разбира се, че ще дочетете докрай.

Имам конфликт с думата "Коледа" и затова реших разказът да е неколеден. Неясна ми е тя, не я разбирам, "коладе – ладе" е някакъв припев от фолклора, има всякакви теории за произхода на тая дума, някакви календи, календари, тракийски царе и прочие, обаче не си падам по езичеството, нито по недоказани хипотези, които нито ще ме стоплят, нито ще ме нахранят. Едно е да слушам "По нашенски" с Юлия Цанкова почти всяка неделя, а съвсем друго да не съм езичник.

Разбира се, вместо "Коледа" ползвам думата Рождество, защото става дума за раждане, а на мен два пъти ми се случи да ми се роди дете и твърдя, че в моя живот по-големи чудеса от тия двете не са се случвали, по-откровени мигове, в които сам Създателят на Вселената е слязъл да ме прегърне и да ми се усмихне, не съм имал. Такова чудо е всяко рождество ли? Дори и на 11 месечната подхвърлена Владислава ли?

На друго място и по друг повод съм разказвал и ще продължавам да разказвам повече за тези мои лични чудеса, не искам повече да се разкривам тук, понеже и това място си има своите специфики, а книгата си е книга и разказът си е разказ. Тук обаче мога спокойно да доразкажа за смисъла на думичките – Рождество е много по-разбираема и уютна за много хора, може би за всички, защото всички живи са се родили на тоя свят. Е, в бъдеще може да има и някои от инкубатора, на тях няма да им пука на черупката за тези наши празници и сигурно ще празнуват датата на своето клониране, знам ли. Опитите по бездушие и намеса в делата на Създателя продължават досущ като в евтино анимационно филмче. Лошият е някакъв луд учен, който иска да създаде армия от биороботи. Те няма да си имат ни мама, ни тати.

Затова не обичам фентъзито, защото и в реалността също живеят деца, които си нямат ни мама, ни тати. Клонинги, сътворени от греховете ни. Те на кого да кажат тия двете думички? Фентъзито уж е бягство от реалността, а пак в нея ни връща... Когато изричаме молитвата си, ние започваме с думите „Татко наш“, освен биологичния си баща признаваме и другия Баща, Създателя на Вселената. Така наричаме с думата „тати“ не само този, който е имал щастието да ни поеме в големите си ръце на излизане от родилния дом. Когато говорим с други християни, казваме „братя и сестри“, ние всички сме едно семейство. Църквата е семейство. Едно хем фантастично, хем реално семейство, в което важна е не генетиката, а това, което ни прави човеци.

А „майчице“ казваме освен на собствената си майка, и на Богородица, нейните молитви имат най-голяма сила пред Създателя на Вселената.

Имаме и една добра традиция снахата да нарича свекъра и свекървата „майко“ и „татко“, знак за смирение, за послушание, знак за ред, йерархия, уважение, ние още я спазваме в нашия род, това е една от силните и красиви български традиции, дано да се съхрани. В различна степен, доколкото сме въцърковени, доколкото другият ни е близък, в каквато степен сме осъзнали, че всеки е отговорен за всичко, всеки - за всичко, ние всички сме си близки и роднини.

Знаете ли кое ще ме стопли и нахрани? Да ви кажа „възлюбени в Господа братя и сестри“, след което да ви обясня, че въпреки недостатъците си, въпреки особеностите си ние сме едно. Но живеем в такова време, че мога да го кажа единствено на тези, които мислят като мен и усещат света като мен. На другите как да го кажа? Да го кажа и те да се присмиват? Не съм достигнал това съвършенство да смятам и далечния за ближен... Освен това Свети Иоан Богослов предупреждава, че който идва при нас и не носи в себе си Христовото учение, не бива да го приемаме у дома си, нито да го поздравяваме, „защото който го поздравява, участва в неговите лоши дела“.

И така, докъде ни стига състраданието, колко струва, до колко тая шумотевица по празниците може да бъде преобразена в любов? Докога ще бъдем само празнично добри? Кампанийно благотворителни. И тая любов единствено към домашните ли е? Няма да изпадам в бруталности и да описвам олелията на тези тихи дни, виждаме в какво ги превръщат медиите и магазините, бутаницата в големите хамбари, където са пуснали по-евтини банани с двайсет стотинки, е обидна. Много обидна. Не си я причинявам и се чудя на тези, дето го правят. Темата ми е за това кога и кого наричаме „баща“ и „майка“, без те да са наши кръвни родители, кога и при кого отиваме, за да започнем изповедта си с думата "отче". Отец, баща, татко, синоними, така наричаме човека, който изслушва болките и терзанията ни, така наричаме Онзи, Който невидимо стои край нас на изповедта и слуша и прощава... Искате видимо ли? Е, няма видимо. Има осезаемо. Ако са ви останали сензори.

И знаете ли защо се сетих точно за тая тема? Защото си спомних как вървим с баща ми, аз съм на осем или девет, държа го за голямата топла ръка в късната есен, минаваме през центъра на село Борован, там край шосето тогава се намираше един дом за деца без родители. Чудно защо ли го наричаха "майчин дом"...

Децата бяха навън в двора на дома, учителките ги бяха извели и те си играеха по пързалките и люлките. Баща ми ги поглеждаше, но не задържаше дълго погледа си в тях, свеждаше глава надолу, а аз ги гледах с любопитство и с още едно чувство. Моят татко беше ми разказвал малко преди това как докато веднъж минавал покрай оградата, се спрял и се вгледал в децата. Гледал ги просто. Без никаква умисъл. И тогава към оградата, където стоял, се спуснали две дечица и завикали „Тати, тати“. Каза ми, че често викали така по минувачите, „мамо“, „тати“...

И тогава ние вървяхме покрай оградата, аз се кокорех срещу децата и се страхувах някое от тях да не дойде и да почне да вика на моя татко „тати“. Защото беше много объркващо за мен. Представях си как идват и му викат с протегнати ръце „тати“, а той стои и все повече свежда глава надолу...

Честито Рождество Христово, братя и сестри мои. Тоя поздрав нека е молитва за Владислава, която сега е на 11 месеца.