Не пипайте водата на KLETA MAJKA BULGARIJA

Кюстендилското ВиК в ликвидация. Добричкото в добрите дни държи само половината град на воден режим, а цената на водата е една от най-високите в страната. Хасково миналата година успя да бие Добрич по цена на водата, но пък не става за пиене. В Омуртаг пък направили далавера и заменили полиетиленовите тръби с PVC, та водопроводът се разпаднал и оставил всички без вода. И така нататък, и така нататък.

Историите за пълния провал на държавата и общината да стопанисват водоснабдяването в България са безбройни. Но въпреки гигантското прахосничество, кражбите за милиони левове и постоянния режим на водата в много населени места, в България има епично опълчение срещу всяко предложение частното концесиониране да се приложи и извън София. В градове, където имат вода за по 1 час сутрин, гражданите се паникьосват как цената щяла да скочи, защото някъде по света станало така – от вестник "Дума" знаели. Що за логика, да предпочетеш да нямаш вода пред това да ти я доставят дори хипотетично на по-висока цена?

Реалността е, че концесионирането и приватизацията на водоснабдяването устойчиво набират скорост през последните години, като добрите и лошите примери от практиката са много. Замерянето с единични примери за това къде нещо се е объркало обаче е умело използвано за пропагандни цели от различни специални интереси и е създало изключително лоша репутация на частното водоснабдяване. Това е особено вярно в развиващите се икономики като България, където качеството и цената на услугата са проблемът, а не толкова достъпът до вода на населението (за разлика от много по-бедни страни, където все още над 1 милиард души живеят без достъп до водоснабдяване).

Но защо е така? Отговорът се крие в хронологията на целия процес.

Изходното положение е публично (държавно или общинско) ВиК дружество. Както добре знаем от икономиката, публичните фирми за комунални (а и не само) услуги се използват от политиците за чисто партийни и политически цели – цената на услугите им се субсидира от бюджета, за да бъде ниска и популярна (тъй като гражданите усещат по-реално директното плащане от джоба, отколкото индиректното през данъците си), щатът им е раздут и често изцяло зает от партийни активисти и функционери, обществените поръчки обикновено се дават на близки до управляващите фирми на раздути цени, а големите печалби се делят между управителите, бизнесмените и политиците, събираемостта в махалите и кварталите с политически важни гласоподаватели се оставя ниска, и т.н. И не, не само в България е така.

Логично, всичко това води до постепенно влошаващо се финансово състояние на публичните ВиК дружества, постепенно влошаване на качеството на услугата, но упорито задържане на цената чрез субсидиране от бюджета или трупането на огромни заеми. В един момент всичко това достига критичната точка, в която водоснабдяващите компании са във финансов колапс, а огромна част от населението е на режим на вода. Именно тогава политиците са поставени до стената и се решават да концесионират или приватизират водоснабдяващата система – тоест малко преди нейния тотален колапс.

Изключително важно е да се анализират възприятията на потребителите/гласоподавателите към този момент. Те са ползвали дълги години субсидирана от държавата услуга, която де факто не е била евтина, но се е плащала през данъците им, така че е била грешно възприемана като евтина. Постоянното й влошаване и оскъпяване с течение на времето създава недоволство, но всички остават с романтичната представа за „доброто старо време, когато водата беше без пари“. Още повече, такова романтизиране на миналото е и дълбоко заложено в човешката психика, тъй като тя е естествено склонна да забравя лошото и да помни доброто (дори създавайки си илюзии).

В този момент настъпва приватизацията и концесионирането. Частната компания встъпва във владение и започва да оздравява дружествата. Тъй като тя най-често не разполага с възможността да бъде субсидирана от бюджета или с гаранцията, че при наближаване на фалита, дълговете й ще се покрият, в краткосрочен план почти винаги следва повишаване на цените до нормалните равновесни стойности. Започват инвестиции, които подобряват качеството на услугата и са далеч по-ефективни, тъй като частникът цели дългосрочна доходност от инвестицията, а не максимално източване на публичното дружество и насочване на парите към черни партийни каси и обръчи.

Но всичко това изглежда различно през очите на потребителите. Те продължават да си спомнят „доброто старо време, когато водата беше без пари“ и продължават да бъдат твърдо убедени, че то може и трябва да се върне, без значение какви рационални аргументи им се поднасят. Тази емоционална привързаност към романтичното минало е толкова силна, че много хора биха предпочели и де факто предпочитат да живеят без вода, отколкото частна компания да им я достави. Разбира се, дори това е илюзия, тъй като хората в режим на вода всъщност, започват да купуват масово бутилирана такава, която е в пъти по-скъпа дори от най-скъпата чешмяна.

Лошата репутация на водното концесиониране и приватизация е в огромна степен следствие на момента, в който то се случва – след като политиците вече са съсипали до дупка публичните водоснабдяващи компании и малко преди те да фалират. Оздравяването на такива дружества минава през краткосрочно връщане на цената към нейното естествено равновесно положение след дълги години субсидиране, за да се реализират инвестиции и да се избегне практическото разпадане на системата. Но потребителите остават емоционално свързани с доброто старо време и безплатната вода и отказват да приемат какъвто и да било рационален аргумент.

Всичко това се използва от специални политически интереси, които пропагандират, че водата е нужна за живот и затова трябва да се доставя „демократично“ – от държавата. Що за глупост? Храната също е нужна за живота ни, но в държавите, където храната се произвежда „демократично“, почти винаги липсва както храна, така и демокрация.