Не кради цветята!

НЕ КРАДИ ЦВЕТЯТА!

Минавах покрай пазара на Красно село. По-точно бях се запътила специално към него, за да купя розови домати. Бях доволна, че тротоарът по булеварда е разчистен от паянтови конструкции тип сергии и няма блъскащи те от всички страни хора. Вече беше широко и просторно. Чисто и свежо. Някак галещи окото бяха и десетките саксии с пъстри цветя. Погледът ми обаче изведнъж се фокусира в огромните табели, боднати в тях: „Не късай цветята!” и „Не кради цветята!”. Първоначалната ми реакция бе на раздразнение: „Хубава работа, ама… дотам ли сме я докарали…” И после една тъга ме налегна. През ума ми преминаха като на кино картини. Тъжни и стягащи гърлото. Мозъкът на човека е много странно нещо. Прави едни асоциации, които не можеш да контролираш и успява да те прехвърли за секунди от блаженството на сутрешната разходка до пазара в един различен свят. Свят, през който уж само преминаваш. Който формално няма нищо общо с теб, но по някакъв начин те е докоснал с периферията си и е оставил следа, за която не си предполагал, че е толкова дълбока. И точно тази диря си намира макар и абсурден начин да напомни за себе си. Като например чрез една табела: „Не кради цветята!”… Инстинктивно извадих телефона си и снимах. Знаех, че някой ден тази снимка ще ми потрябва…

…Мразовита декемврийска нощ на 75-та година. 2-3 дни преди Рождество Христово. Скъсващи се от плач бебета в столично АГ. Този плач е скъсващ и за сърцето на родилка, която очаква да й донесат за кърмене поелите първа глътка въздух предишния ден близнаци. Мисълта: „Никой ли от персонала няма в стаята с децата, та така плачат? Моите ли плачат?”… И очакването: „Ох, дано ми ги донесат по-скоро. Да ги гушна. Да ги утеша…” След минути на вратата се появява сестрата. Носи момченцето. Очите питат: „А момиченцето?”. Вестителката в бяло избягва погледа и някак служебно заявява: „Ти сега се погрижи за сина си. Той е доста слабичък. А дъщеричката… ъ-ъ-ъ… тя почина. Но ти сега не мисли за нея. Мисли това да оживее. Нахрани го”… И бърза да излезе. Бяга от сълзите и въпросите: „Ама… Как? Кога? Защо? Къде ми е детенцето?” Няма отговори. Само една сковаваща болка. Болка, която те кара да стиснеш здраво момченцето си и да не го изтървеш. Да го опазиш. Поне него…

Минават години… Много години… И на всеки рожден ден на сина си изпитваш болка, че сестричката му не може да празнува с вас. Гледаш да не я показваш. Научила си се да обгрижваш и да щадиш оцелялото си детенце. Да му дадеш двойна любов… И един ден чуваш, че имало дело срещу лекари от същата болница за кражба на бебета и продажбата им. Че търговията с децата станала през същата година, в която са се появили на бял свят твоите. Че са продавали предимно едно от близнаци, за да може на родителите да им оставят бебе, в което да се вкопчат. И да не търсят. Да не питат. А и дори може да им се е струвало на търгашите в бяло и по-хуманно, че като оставят едното на родилката, тя може да плаче по-малко. Какво разбират от страдание тези хора, готови за някой лев да откъснат едно цвете? Да го откъснат от корена му, за да краси дома на някой друг. Някой, готов да плати за това. Някой, който не иска да си осинови дете от дом, а да си купи… Защото има и парите, и връзките… Защото в представите му всичко се купува. И всичко се продава…

И тогава едновременно болка и надежда стягат сърцето: „Ами ако моето момиченце не е починало, а е било продадено? Кой ли се грижи за детенцето ми? Дали тези, които са си платили за него като за кило розови домати на пазара, го обичат? Дали е в София? В България? В чужбина? Дали ще го видя някога? Ако са му казали, че е осиновено, дали ме мрази и ме смята за нещастницата, която го е захвърлила в дом? Едва ли са му споделили, че е откраднато… Дали гаджето на сина ми не му е сестра?”… Експлозия от хиляди въпроси избухва в главата. Тежки въпроси. Въпроси, на които вероятно никога няма да се намери отговор. Така, както никога не е имало и гроб на детето, на който да изплакваш до края на дните си горчилката… И започваш да се взираш във всяко момиче на възрастта на сина ти. Изпитателно оглеждане на всяка девойка в магазина, на спирката, в аптеката, по улицата. Търсене на прилика. Надежда, че може да я разпознаеш… Недоволни погледи отсреща: „Тая пък какво ме зяпа така?”… И годините минават… Във взиране… В безнадеждност… В безсмислени опити да забравиш поне за малко… В надежда… Защото косите може да побеляват, но споменът за звънкото изплакване на бебетата ти не избелява…

Ей за тая история, изплакана ми преди години от близка до сърцето ми жена, се сетих, гледайки глупавата табела: „Не кради цветята!”. Инстинктивно ми се прииска да й помогна. Защо чак сега? Не мога да отговоря. С риск да се повторя, но и сърцето е много специфично нещо, което трудно можеш да контролираш… И започнах да се ровя в интернет. Да чета по темата за осиновяванията. И тая безнадеждност, че може би нищо не мога да направя, някак взе и мен да ме обхваща. Попаднах на сайта „Търсим се”. По-късно се запознах осиновени, с осиновители, с биологични родители. С кои лично, с кои задочно… Десетки житейски съдби оставиха отпечатъка си върху мен. Жена, разбрала след смъртта на осиновителите си, че е взета от дом. Тийнейджър, когото доброжелателни съседи са го открехнали за грижливо пазената от него семейна тайна, че е „копеле”. Ученичка, забременяла от батко от горен клас и избягала след това от родилното, за да угоди на роднини. Откъснати цветя, оставени да вехнат в домове за сираци. Щастливци, поставени от добри хора във „ваза”, макар и да не са от един и същ корен.

Всички те са достигнали до такъв период в живота, че да не потискат дълбоко в себе си въпросите: „Кой съм аз? Как съм се казвал? Къде съм роден? Кои са корените ми? Имам ли братя и сестри? Защо ме е оставила майка ми? Тя търси ли ме, както аз я търся цял живот? Неблагодарен ли съм, като обичам осиновителите си, но искам да знам кой съм всъщност? Да знам датата, на която съм роден, защото имам два акта за раждане? Как ли изглежда детето, което изоставих? Дали ми е простило, защото аз не мога са си простя? Ще иска ли да ме види? В съседния вход ли живее откраднатата ми дъщеря?”… Животи, оплетени в болка или предразсъдъци: „Не искам да виждам изоставеното си дете. То е част от минало, което не желая да се връща. Имам си ново и здраво семейство. Няма да го развалям заради каприза на онази „грешка”… Ами ако поиска да му завещая част от къщата, защото съм му биологична майка?” Или страхове: „Ами ако майка ми се окаже, че живее в циганското гето? Ако не разбере, че аз обожавам осиновителите си и просто търся от нея само отговори, корени, братя и сестри? Ако след това идва и ме притеснява вкъщи? Ами ако отговорите, които търся цял живот, не ми харесат и ми донесат не утеха, а болка?”…

Всеки от нас има познати или роднини с подобен проблем. Всеки се е сблъсквал поне веднъж в живота си с осиновени или осиновители, чел е сърцераздирателни истории. Плакал е с чуждата болка. Радвал се е, когато разделени брат и сестра са се намирали, макар и след 40 години. Няма да говоря и за прекрасните хора, направили проекта „Търсим се”, събрали и картотекирали историите на десетки хора, не само за да открият своите биологични родители, а посветили се на каузата да помогнат на тези, които се сблъскват с леденото лице на бюрокрацията: „Неблагодарник! Хората те осиновили, изучили, дали ти бъдеще, а ти търсиш оная мръсница, която те е захвърлила!”… Или с безчувственото законодателство, което ти отнема елементарното човешко право да разбереш кой си. Струва ми се, че можем да помогнем на тези пъстри цветя като насочим вниманието си там, където се крие проблемът – в законодателството.

Според българските закони държавата пази тайната на осиновяването. Както биологичните родители, веднъж подписали, че се отказват от детето си, вече нямат право да го търсят, така и осиновените не получават достъп до данните на истинските си майка и баща. Не искам да преценявам колко е морално, както и кого точно пази законът. Сигурно тези, които са го писали, имат своите основания. Е, оставили са някаква вратичка, през която поради „важни обстоятелства” по съдебен ред може да се разсекрети делото за осиновяване, но със съгласието на двете страни. Само дето никой не е конкретизирал тези „обстоятелства”. В редките подобни дела това става само при тежко наследствено заболяване. Тоест, по медицински причини, които могат да спасят живот. Е, това, че някой се притеснява от инцест, тоест брат да се ожени за сестра си, дъщеря за баща си, нашият законодател не го интересува. Всъщност, интересува го, ама само като се зажениш, защото тогава официално длъжностно лице на общината те уведомява, че нямат право да сключат брак хора, които се „намират в роднински връзки по права линия помежду си или по съребрена линия, до четвърта степен включително, т. е. брат и сестра, чичо и племенница, вуйчо и племенница, леля и племенник, първи братовчеди, а също ако поради осиновяване са създадени отношения на роднини по права линия или на брат и сестра”… Иди пробвай в съда да кажеш, че искаш да ти разсекретят делото за осиновяване, защото се притесняваш един ден да не се влюбиш в брат си или сестра си, или някой друг роднина… Да не говорим за „каприза” да научиш корените си. Дори след смъртта на осиновителите, дори да си пълнолетен, дори и биологичните ти родители вече да са мъртви, държавата мълчи като онзи комунист на разпита … Или продумва тихо, срещу някой лев, тайничко подаден от една търсеща ръка… А всичко в крайна сметка опира просто до предразсъдъци. И обществени, и лични… И до липса на отговорност!

Мога да дам пример със законите на редица европейски държави, в които се дава възможност за разсекретяване на делата по осиновявания след навършване на пълнолетие. В конкретния случай ще посоча само Румъния. Онази Румъния, с която винаги се сравняваме и винаги смятаме, че сме нещо малко повече от нея. Но като им гледам законите, май са дръпнали доста по-напред. Там осиновените лица имат право да познават своя произход и миналото си и да бъдат подпомогнати в реализирането на подход за осъществяване на контакт с биологични родители и биологични роднини. Разбирай, държавата даже те консултира безплатно как да кажеш да биологичните си родители, че си им дете, без да ги стресираш… И не само това. Осиновителите са задължени да информират постепенно детето, че е осиновено, започвайки от най-ранна възраст, с подкрепата на специалисти от отдела за осиновявания и постосиновителен период. Разсекретяването на информацията касае дори хора, които нямат постоянен адрес в Румъния, но държавата може да им съдейства чрез всичките си институции, за да получат достъп до данните на биологичните си родители. Няма да се спирам подробно на закона. Доста изчерпателно е описано в него всичко. Нашите депутати, които ще си изберем на 5 октомври, могат да се поровят и да вземат най-доброто от румънското законодателство, за да ремонтират нашия Семеен кодекс. Или поне член 105, който касае разсекретяване на информацията за осиновяване. Има и петиция за това. Ако, разбира се, на някой му пука за какво се борят една стиска откъснати цветя, понякога наричани „безродници”…

Накрая ще цитирам едно писмо на моя приятелка до жената, която я е родила. Тя е успяла да й прости. Простила е и на осиновителката си, че до последния си дъх не й е казала тайната, която е научила след това от познати. Това храбро момиче не спира да търси отговори и да се бори за промяна в законодателството.

„Здравей! Не те съдя! Знаеш ли защо не те съдя? Защото за мен ти си фантом, призрак. Искам да поговорим! Готова съм да те изслушам. Искам да ми разкажеш какво си преживяла. Може би си била уязвимото, уплашено и заклеймено момиче, поставено пред най-жестокия ултиматум в живота си. Не си имала дом, препитание, опора. Може би си била поруганото момиче, което е искало да се отърве и забрави гаврата. Може би съм била седмото дете в семейството и си се надявала, че имам по-голям шанс без теб. Може би си била излъганата, ограбената, останала без труп и смъртен акт. Може би си била малодушна, безхарактерна или пък цинична, арогантна, безскрупулна и безотговорна... Може би си била болна и не си осъзнавала изобщо, че си станала майка. Може би дори нямаш оправдание... За мен, в този момент, ти си многоликият човек без лице. Ти си възходът и падението. Ти си волевото безволие. Ти си покоят и тревогата ми. Каквото и да си, дължиш ми този разговор. Аз вече съм голяма. Ще разбера, ако ме излъжеш. Ще разбера и ако страдаш. 
Дължиш ми избор! Избор - да те направя своя добра позната, приятелка, да те прегърна или да ти обърна гръб и да те изхвърля веднъж завинаги от живота си. Аз решавам! Не ти, не съседите, не родителите ти, не законът, не хората, преминали през твоя или моя живот! Готова съм за истината, каквато и да е тя – нежна и милозлива или пък горчива и пареща! Чакам те... И не съдя, защото не знам какво се е случило... Така ме научи осиновената ми майка. А може би животът ти отдавна е угаснал... Надявам се на Божията воля и на Неговата прошка – и за двете ни!”

Дано Бог и хората, в чиято жива рана бръкнах нахално, ми простят за този текст! Но чрез него искам да извикам един въпрос, на който никой не може да ми отговори. Ами ако моята приятелка е открадната близначка, по която са излети толкова много сълзи? Какво трябва да си мислят двама души, родени на една и съща дата, ако единият има изгубена сестра, а другата е осиновена? Ще кажете да си направят ДНК-тест. С кого? С всички родени на тази дата? А после и с всички, които не знаят кога точно са родени? А после и с онези, с които има външна прилика… Всъщност, при откраднат близнак почти никога не остава и следа. И шанс за щастлив край почти няма. Но има надежда за взетите от дом. Има дела, до които само един студен чиновник има достъп. Документи с имена на биологични родители и истинска дата на раждане. Иначе казано, нещо, за което да се хванеш. Но човекът зад бюрото няма и намерение да отговаря на въпросите ти. В закона пише: „Не им разрешавай” и той не разрешава. Пише да отнеме надеждата братя да намерят сестрите си, деца – майките си, и той я отнема. И по някакъв свой начин се чувства прав.

Някой си някога имал навика да краде цветя. Крайно време е злото да бъде поправено. И както на Красно село и в законодателството ни да бъдат сложени необходимите табели. Например такива: „Не късай надеждата!”