Не кради по светло: разказ от Здравка Евтимова

Три сенки, тънки катеричи опашки, се промъкнаха към оградения със стар зид двор. В двора растяха фиданки – в тоя каменист край освен да присадиш петровка върху дива джанка, нищо не тръгва, а ракия се пече от петровки. В двора имаше и една череша, която ако не я съсипеше сланата, раждаше плодове, едри като звезди. Та сенките, по-безшумно от електрически автомобили, се пъхнаха към фиданките. Всяка една от трите стискаше брадва в ръката. Интересното беше, че някой бе присадил дивите джанки преди две-три години и сега дръвчетата, щръкнали харпуни в нощта, се перчеха дори след полунощ. Секирите замахаха точно към тези самонадеяни клонести благородници, защото навсякъде в Радомирско беше ясно чий е тоя двор, кой може да ашладисва дървета и кой може да ги подстригва така, щото в тази грозна земя - която само се казваше земя, а всъщност беше камък - да пораснат сливи петровки. И не само да пораснат, но и да раждат сливи, едри като юмрука на Кубрат Пулев.

Всички хлапетии от Старо село, Опалово, Владимир и Стефаново обикаляха да ги ядат на зелено. После, когато някои плодове все пак успееха да узреят, орляци гастрольори налитаха двора, но напоследък нещо се помайваха да крадат. Оная, откачената Елена, насадила някакви отровни шубраци около зида и ако те одере гнусният храст, се подуваш като плажен дюшек, почваш да повръщаш – като нищо може да си изхвърлиш навън гръкляна, белия и черния дроб, докато те докарат във спешното на радомирската болница. Ако пък докторът в радомирската болница е болен - което често се случва, щото е стар и едва ходи - докато стигнеш в Перник, само умрелият ти задник ще закарат.

Ясно е тогава - завеждат те при същата откачена Елена да те маже с нейните отрови. На другия ден на обяд вече можеш да ходиш сам, макар че предпочиташ въобще да не ходиш и се молиш да пукнеш като нормален човек.

Вярно е, едни момчета с качулки ходиха и бутнаха зида на Душице Ленче или лудото Ленче (както я наричаха в зависимост яда или благодарността си нейните съграждани). Де що отровно нещо около зида докопаха, изпепелиха. Но накрая се оказа, че Душица Ленче ги е изиграла – върху пепелта набола някакви лилави бодливи трънки – ако ти влезне един от техните шипове в ръката или където и да е, започваш светкавично да посиняваш. Докторът в Радомир - дърт и болен, може дори да се спомине, докато те транспортират до Перник, сигурно няма да можеш да си поемеш дъх, щото и езикът ти се парализира. Една нощ пет качулки изгориха мръсните трънки до корен и сега нищо не можеше да спре черните анцузи.

Едната секира, най-бързата, литна към първата ашладисана фиданка, втората секира също се втурна към дръвче, яка и лъскава. Острието ѝ направо щеше да разреже луната. Тогава нещо думна – щрак! - щрак! – два пъти. Двете сенки, оказа се – имаха силни гласове. Изреваха, писнаха, взеха да се мятат. Третата, най-тромавата сянка, чу какво става и си плю на секирата. Побягна обратно, скокна през зида, където вече не растяха никакви дръвчета, и изчезна.

- Ей! Ей, идиот! Върни се!

- Върни се, бе кретен! – крещяха една през друга двете привидения. Бързи като катерици преди секунда и половина, сега те лазеха – едното беше все пак значително по-добре. Мъкнеше се напред, влачейки на единия си крак нещо кръгло с много железни зъби, които бяха склещили стъпалото. Втората сянка нямаше тоя късмет - онова кръглото нещо беше захапало едновременно ръката и крака на сиромашкото привидение и то се търкаляше като топ плат.

Но не само това се случи. По едно време първата сянка, с по-големия късмет, тупна като строшена керемида на пътя, а нейната приятелка, топът плат, дори не можа да стигне до зида. Появи се един старец, който се бе събудил от крясъците и врявата, след стареца излезе един мъж, още един мъж и една жена.

Дали старият доктор в Радомир си бе изпил лекарството за сън? Дали можеше да се вдигне от възглавницата? Стар беше, горкият. Какво да правят с тия двамата – то е ясно кои: Риж Димитър, с капан на крака и Вовата. Вовко се прослави, че подпали всички казани за ракия в околността, за да остане само неговият, но сега капанът му беше захапал и ръка, и крак, и секира.

- Елено, Елено! Ставай! – викна старецът, който пръв доприпка до жълтата едноетажна къща, която мирно и тихо дремеше – сякаш не чуваше какво става на два метра от вратнята ѝ.

Показа се висока жена, сивокоса, в дълга до петите нощница. Тя не попита: - „Какво има?”. Щом тропаха на вратнята ѝ далеч преди първи петли, значи или някой умираше, или някого бяха заклали.

- Хайдуци ти носим, Елено. В твоя двор пищяха. Капанът уловил и секирата на единия. Вовата. Знаеш го.

Жената нищо не каза.

- Ти ли им заложи капаните, Елено?

- Туй е капан за вълк, не за човек – отсече жената.

- А тия двамата защо са студени, като че ще мрат?

- Заради вълчата отрова – отвърна жената. – Не мога да утрепам склещен в капан вълк. Така от само себе си ще умре. Само да поседи малко и е заминал.

- Какви вълци в градината под носа ти, ма Елено! – пресече я една жена, навлякла мъжко яке направо върху нощницата си.

- Вълци ходят навсякъде – рече ясно Елена. – Трябва да обгоря раната, иначе... не знам. Карайте ги в Перник, ако искате.

Една друга жена, висока и тънка, възрастна, с боядисана в ярко оранжево коса, изтича напред и кресна:

- Проклинам те, Елено. Проклинам те. Внучката ти да попадне в капаните, дето ги залагаш, мръснице.

- Да попадне ли каза? – попита сивокосата. – Хубаво – тя престана да нагрява ножа на запалената свещ.

- Грей ножа, Елено! Пак ще те кълна, но ти го грей. Ако Риж Димитър умре, ще срещна внучката ти. Ей с тия две ръце ще ѝ строша врата.

Беше тихо. Само луната бродираше със сребърна игла между облаците – напред, назад, наляво, надясно. Хората, довлекли се по пижами с галоши на бос крак, не помръдваха.

- Значи ще ѝ строшиш врата – измърмори сивокосата и остави ножа в мивката.

- Господ да те убие, Елено. Режи бързо да спреш отровата! Режи бързо... няма да ѝ чупя врата...

Тогава ножът изведнъж лъсна над пламъка на свещта. После потъна в почернялото, изсъхнало ручейче кръв, където бе хапал капанът.

- О! О-о-о! О! – виеше мъжът, но ножът не се интересуваше от тоя вой. Режеше, а след ножа, кафявата ръка на сивокосата сипваше гадост от широко тумбесто шише, което миришеше на нищо, което хората около Радомир не бяха помирисвали досега.

- Моля те, Елено! И моя го разрежи! – извика една друга жена, по-дребна. Още не си боядисваше косата, къдрава като теловете на старите пружини за легла. Сега почти никой не ползваше пружини, всички в тоя модерен край бяха минали на матраци.

- Бях ти казала, че Вовата повече няма да церя – отсече жената с прошарената коса. – Откакто ми закла магарето, казах пред себе си, Диано, че твоя син няма да церя. Той отряза главата на магарето ми и я хвърли в кухнята. Детето точно закусваше.

- Моля ти се, Елено! Моля ти се! – жената падна на колене. - Режи го, че издъхва. Виж, посиня! Режи! Режи! Ново магаре ще ти купя. Две магарета ще ти купя! Кола ще ти купя! – жената почна да пълзи към краката на сивокосата.

- Едно магаре. Той е заклал едно – каза сивокосата. – Аз искам едно.

- О-о-о-о! – ревна онзи, когото капанът беше захапал и за крака, и за ръката. Косата му беше ситно навита като свредел, също като на жената, паднала на колене.

Кафявата ръка сипваше от онова тумбесто и миризливо шише върху кръвта, кръвта съскаше на раната, раната зина и лъсна страшно. Виковете на къдравия гъргореха дълбоко в гръкляна му, сякаш магарето което бе заклал, се съживяваше.

- Ама момчетата дали наистина щяха да умрат, докато ги караме до Перник? - измърмори дядото, който пръв се беше показал на улицата посред нощ. – Завалиите, изтормозиха се. Нарочно ли ги мъчиш, Елено?

- Сега може да ги закарате и в София – обяви сивокосата. – Това, дето им сипах, ги пази около четири часа.

- Кучка си ти, Елено! – прошепна жената, която още стоеше свита като торба, на колене. – Няма от мене да видиш магаре. Няма от мене да видиш магарешка фъшкия дори. Да го знаеш! Да го знаеш и да си го запишеш!

Сивокосата изплакна ножа на мивката, избърса го с кърпата, която висеше на една закачалка на стената.

- Две магарета и да измиеш кръвта по плочките. Следващия път може да не си обуя галошите, като потропаш.

- Дано следващия път червеи да те ядат в гроба – изсъска къдравата и се надигна. Понечи да си тръгне, дори направи пет шест крачки, стигна до вратнята, после се почеса по главата, почеса се по шията и се обърна назад.

- Дай парцал – изфъфли ядно тя.

- Ще си донесеш от вас парцал – отвърна спокойно сивокосата.

По това време към възрастния народ се приближи едно хлапе - в розова пижама. На гърдите му се усмихваше избродирания образ на Ана от „Леденото кралство”, а на гърба – умислено и съсредоточено гледаше Елза, от същото кралство.

- Ще умрат ли? – попита детето, но никой не отговори. Един Фолксваген на повече от 15 години бе спрял пред едноетажната жълта къща. Товареха двамата пострадали младежи. Спокойно щяха да ги закарат до спешното в Перник. Онова тумбестото шише пазело за четири часа. Кой знае какво беше наляла оная в него.

- Кучка! Чума! – повтори къдрокосата на свредел жена, стиснала парцала така, сякаш искаше да го изяде. След малко започна да търка плочките, да тъпче плочките, да кълне плочките, но това не ѝ помагаше кой знае колко да почисти.

- Ето ти вода – каза хлапето с пижамата от Леденото кралство. – С вода става по-лесно.

Това мършаво хлапе беше внучката на Елена.