Направете революция!

Един ден в ранния септември на 1996 година, по едно никакво време – единайсет сутринта, се срещнаха двама стари приятели. Всъщност, те бяха млади. Единият беше току що завършил лекар, другият – журналист, тъкмо започнал да пише най-добрите си неща, най-злобните. Подадоха си ръце, казаха си по някоя и друга неприлична дума за настроение и се разсмяха. Срещата им не беше случайна – имаха определена, но не съвсем ясна цел – да организират революция, която да свали от власт комунистическото правителство на Жан Виденов и да накаже виновниците за краха на надеждите на останалите в България няколко милиона човека. 

Тук ще ви разкажа, следвайки техния опит, как да направите революция, ако имате потребност от това.

Начало:

Свързване със студентите. Те, както е известно от многогодишните експерименти в Латинска Америка, са острието на всяка една революция. Произхождащи от семейства от управляващата класа, те всъщност искат да свалят по едиповски своите татковци и майки от власт, която и без друго ще получат в наследство. Но извоюваната победа е по-сладка. В България не е съвсем като в Латинска Америка, но ще става все повече като в Латинска Америка.

Значи, първа стъпка – свързване със студентите.

Ако 1996 година студентите носеха духа на барикадите от 90-та, то сега в 2016 година, положението значително се е изменило. За десет години студентите от волнодумци облечени с домашно плетени пуловери, с бради, пълни с трохи от столова храна и яростно антиконформиски настроени, се превърнаха в ловки потребители на услугите на джиесем оператори и безкомромисно праволинейни кандидати за зелени карти.

Ако в 2016 -та си решил да започваш организирането на революция, осъществена от студенти, трябва да си напълно побъркан ентусиаст.

Все пак, да приемем, че си побъркан ентусиаст, че все още има студенти, които искат да живеят в България и то, странно защо, искат да живеят добре. Тогава какви действия трябва да предприемеш и как? Ето какви и ето как:

Методология на революцията:

Появяваш се във висшите училища в най-оживеното време – около обед. Намираш мястото, където се събират най-будните студенти – най-често това е място, където се сервира алкохол. Сядаш на маса с поне петима човека около нея. Внимаваш да няма жени. Жените от 2016 са по-доволни от живота отколкото мъжете, защото са по-прагматични и по-добре познават функциите на джиесемите си. Почти са уверени, че дори да останат в България, ще си намерят работа като офис мениджъри в някой акаунт дипартмънт на някоя агенция за интегрирани маркетингови комуникации. Или ще си създадат списание за лакиране на нокти, нещо като “Нокти и стил”. Или ще си намерят някой богат и дебел мръсник, когото ще приемат просто като свестен глупак, който да не ги бие по-често от веднъж в месеца.

Всъщност, моята мачистка простащина е излишна в момента. Не мога да твърдя, че жените не стават добри революционери. Дори, понякога техният прагматизъм, съчетан с хладния плам на женската целеустременост, ги прави невероятни конспиратори – по стабилни и по-крайни от мъжете. Те са готови на всичко, водени от желанието да извършат, заедно със социалната революция и тяхната частна, истинска, най-изконна полова революция. След победата на която жените няма вече никога да правят кекс в неделя на затлъстели мъже, гледащи формула 1.

Да продължим!

Сядаш на маса, където се пие водка и се пушат по-обикновени цигари – колкото по-лоши цигари пуши един млад човек, толкова злобата му към управляващите е по-голяма. Да седнеш на маса, където се пие капучино, ядат се сладки неща и се говори за високоскоростен интернет е все едно да седнеш на маса на гръцки студенти и да им говориш за революцията в България. Хората, които живеят здравословно са конформисти, ведро примирени и оптимистични тикви. Те не вършат работа на организатора на революции. Когато се пазиш за по-добри времена, значи не си готов да жертваш живота си и своето свободно време през което ходиш на фитнес.

Който иска – нека прочете нещо за пасионарността – написано от Лев Гумильов. Който пък е син на Анна Ахматова. Която пък е учителка на Йосиф Бродски. Това са все имена на руски петролни магнати, мисля че сте убедени в това. Знам, че сте образовани хора.

И така. Държиш се делово, използваш най-вулгарна конспиративна терминология, /ключови думи са: комитет, секретар, двама секретари, пълна дискретност, организации по места, всички ние, Ние/ която си научил от партизанските филми, пушиш много и нервно, не допушваш цигарите повече от половината и ги хвърляш незагасени. Добре е да имаш кръгли очила, а най-добре и нещо екзотично като слухов апарат, който прави от време навреме микрофония. Трябва да си облечен с кожено сако. Знаете ли кой се е обличал така, революционерски и пролетарски? Бертолд Брехт. Тоя палячо си е шиел специални революционни кожени сака, кожени каскети, дори кожени вратовръзки. В същото време е бил швейцарски гражданин. И германски гражданин. И държавно платена свиня.

Когато вече си се запознал с бъдещите революционери на масата, почерпил си ги с идеология и нещо некачествено, революционерско за пиене, пристъпваш към оперативна работа. Новите ти познати са съгласни с тебе по повечето основни направления и ти им предлагаш да станат основата, ядрото, сърцето и душата на една студентска революционна организация. Когато ти предлагат да станеш сърце, душа, ядро и други хубави неща, трудно е да откажеш. Ако ти предложат да бъдеш панкреас, периферия, подизпълнител или нещо подобно, сигурно ще ти стане мъчно, обидно и ще поискаш по-скоро да отидеш на кино от седем часа в някой мол, отколкото да работиш за революцията.

Вече имаш комитет. Даваш първата задача: да се изградят групи, да се издирват хора, зле настроени към властта, в същото време изявени, с лидерски способности. Назначаваш нова среща и се държиш толкова надуто и сериозно, колкото позволява границата, от която нататък започва неудържимо кикотене. След това ставаш, оглеждаш се, стискаш ръцете на всички – здраво и сериозно – и си тръгваш, като влагаш в походката си нещо изкилиферчено – примерно, леко накуцваш, за да изглеждаш странен и мрачно романтичен. Байрон някакъв.

Първата стъпка е направена.

Сега е редно да намериш пари за революцията. Революция без пари е като хубаво момиче без едно око. А пари имат по-богатите. Никога не си помисляй да събираш пари на дребно. Членски вносове, бедняшки волни пожертвувания и други глупости са излишни. Просто намери богати хора и ги убеди, че те са гръбнака на обществото, че надеждата е в тях, че всяка една стотинка от техните пари ще отиде за доброто на обществото, което скърца със зъби, смазано от една отвратителна власт, която ограбва и тях. Това за ограбването е много важно. Когато споменеш на богат човек, че го ограбват, той става неспокоен, ръмжи и си мисли за новото си дивиди. Така подготвен, богатият човек започва малко да се пазари, колкото да не изглежда глупав, иска гаранции, ти му ги даваш, и той ти наброява двеста лева. Когато проведеш конспиративен разговор с десет от тази категория хора, вече имаш 10х2=2000 лева.
С тях купуваш химикалки, папки, тетрадки с твърди корици, принтерна хартия, един компютър на старо за двеста лева, бял плат за плакати и черен спрей, за писане на гневни графити и лозунги: “Вие отнехте нашето бъдеще!!!” и подобни баналности. Защото революция се прави със списъци, декларации, прокламации, хартийки, детински сериозни изявления, документи, пошло надути изречения и налудничав блясък в очите. Може да има и малко фанатична увереност в някакви идеи, може и да няма. По желание.

След втората среща, на която освен първите ти петима съратници от комитета, присъстват и още десетина новоизлюпени конспиратори, някои от които се подсмихват глуповато, назначаваш общо събрание. Възлагаш на най-приближените си /вече трябва да си се обградил с най-приближени/, да оповестят датата и мястото на общото събрание. Естествено, те трябва да намерят място. Това е лесна работа, защото залите на висшите училища са празни вечер.

На общото събрание говориш малко и се държиш мрачно и зловещо хладно. Говориш колкото е възможно повече шепнешком и на страна с най-приближените си. От това шушукане, конфиденциално и тайнствено, на тях им става много приятно, а пък всички останали завиждат, че не са толкова важни и си казват: "Тия пък, какво се правят на важни”. И без да искат, започват да вярват във важността на нещата. Когато си се нашушукал, казваш едно кратко, сухо слово, с дращещ, бавен глас. Оставяш най-приближените си и най-приказливите да се нарадват по детински на сериозните си, конструктивни бъртвежи. След това изчезваш, за да оставиш неясния аромат на истински професионален конспиратор – нещо средно между миризма на одеколон изпит преди малко и току що предадено за вторични суровини желязо.

След като си заложил доброто начало, след като си посял качествено революционно семе в главите на студентството, можеш да се оттеглиш и да наблюдаваш. Трябва само да отчетеш парите – една задължителна формалност. Това не е трудно – започваш да досаждаш на богатите дарители с предложения да дойдат на заседание в щаба. Щаб е квартирата на някой студент по начална педагогика от Ихтиман. Те се дразнят и увъртат. Не им е приятно повече да те виждат, защото са направили всичко, което зависи от тях. Казват ти: “Ще ти се обадя, когато съм по-свободен”. Сега вече си се отчел.

От събраните пари са останали всичко на всичко 1500 лева. Революцията е зачената и скоро, в зависимост от това, дали е минала лятната сесия или предстои, ще започне.

Ти вземаш революционните пари, напъхваш ги в джоба на коженото си сако и поръчваш такси по телефона. С това такси, на шофьора на което предварително даваш петдесет лева, отиваш до хотел Родина. Не другаде, защото като революционер, ти държиш най-вече на Родината, а не на Парк-хотел Москва или Радисън. Там момичетата, които участват в програмата на нощния бар, струват по шестстотин лева за цяла нощ. Поръчваш си най-глупаво изглеждащото и го завеждаш в стаята, която си наел. Там пиете шампанско, а ти и разказваш за това, как нейната лична, шестотинлевова трагедия може да бъде прекъсната само с революция. Тя те гледа, чеше носа си с дългия си нокът, смее се весело и пие шампанско направо от бутилката. Ти се ядосваш, изгонваш я и цяла нощ се обаждаш по телефона на разни приятели, за да се оплакваш как никой не те разбира.