Най-добрият приятел: разказ от Здравка Евтимова
- Няма повече да се криеш! – изтрещя голямата Марина. – Ако се криеш, ще ти откъсна главата – каза тя и вместо да ми откъсне главата, ме целуна по черепа. Пита защо си свалям червената фланелка, дето ми я беше купила за лев и петдесет от магазина за втора употреба, а фланелката беше почти като нова, направо нова. Защо съм обличала оня черен парцал, черните панталонки на онзи риж дивчо Шушомир, нашето съседче. Те се изтрили така, че приличали на паяжина по хилавите ми крака.
- Щото не искам да ме виждат, Марино - казах й. - Като ме виждат, може да ме набият.
- Само ми кажи кой те бие – викна тя, съблече ми черната фланелка и черните панталонки, напали печката и ги метна в нея. Гледах как горят през дупката на плочата и все едно ръката ми гореше, все едно главата ми бе в пламъци заедно с червата и ноктите. Все едно Шушомир, най-умното дете на света, гореше, а той ми беше подарил тази панталонки. Марина ми облече едни стари дънки, толкова малки, че мравка не можеше да се побере в тях. Стягат ме. Замириса ми на препечени фъстъци, „Ще мра“, казах й и тя се уплаши. Смъкна ми малките дънки, напъха и тях в печката да изгорят, обу ми едни гащета под фланелката – дълга, можеше и за рокля да мине, и каза:
- Тръгваме.
Хвана ме за ръка и закрачи така бързо, като че беше два коня едновременно, щеше да ми откъсне ръката. Опитвах да не скимтя, защото като скимтя, тате ме плясва по врата. Марина, новата приятелка на тате, спря, не каза нито дума и си мислех: сега какъв бой ще ядеш, но не ядох нищо. Тя ме сграбчи и ме гушна, като че бях малко глупаво бебе. Заведе ме в магазина – и не тоя за втора употреба, никаква втора употреба, ами скъпия магазин, където има пръскачки, лозарски ножици, ножове, тигани, гащи, чорапи и - какво да видя! - завлече ме до две детски роклички.
- Обличай - каза ми. То рокличка като дворец, с дантели, със злато по нея, със сребро и скъпоценни камъни. Обличам я – роклята свети върху мене. Точно ми е, нито малка, нито голяма.
- Колко струва?
- 25 лева.
Като чух това, умрях. Никога няма да ми я купи. 25 лева са много кутии цигари и две бутилки ракия.
- Давай я – каза Марина. Аз не смеех да помръдна. Тя ме хвана под мишниците, вдигна ме до тавана, като че бях тавичка с пържени тиквички, смъкна ми платненките и ме пусна на земята боса. След малко се върна с едни сандалки - и те богати, със златни закопчалки, със скъпоценни камъни по тях, и малки токчета – розови. Очите ме заболяха да ги гледам, толкова хубави бяха. Обу ми ги на краката – нито малки, нито големи.
- Колко струват?
- 27 лева.
Това са много кутии цигари и три бутилки ракия.
- Давай ги – каза Марина с глас като дворец – със злато и сребро, и скъпоценни камъни в думите. – Виж се сега.
Тя ме дръпна здраво пред огледалото - гледам и не мога да позная. Ами ако и Шушомир ме помисли за друго дете? Едно момиче със стригана глава, като фъстък в лицето, прилича на хлебарка, а облякло рокличка със сто бутилки ракия в нея, сандалките на детето светят и греят. Такова хубаво нещо не бях виждала и ме беше страх да помръдна да не скъсам сандалките, да не изцапам тая страхотна рокля.
- Страх ме е да ходя така, Марино.
- Какво хубаво момиче си – каза тя с якия си глас. – Хайде да си ходим.
Тръгнахме си, тя с крачки като камион, аз с крачки като камионче.
- Вече няма да се криеш от никого.
- Ами… ами… добре – съгласих се аз. – Може ли да си облека старата фланелка? Ще си оставя роклята на стола и само ще я гледам.
- Не може. С рокличката ще ходиш ...– започна Марина.
- Ако не ходиш, ще ти откъсна главата – завърших аз и тогава за пръв път я видях да се усмихва, откакто тате я прибра у нас. Едно голямо лице, голямо като къща - чиста и хубава, където на печката ври боб чорба, а детето е весело, с нови сандали от злато и сребро.
- Много си хубава, като се смееш, Марино – казах й аз.
Тя се усмихна още повече. Така при нас хората се смеят „на пача”, но нейната пача не беше мазна. Най-обикновено голямо и хубаво лице си беше.
- Мога ли да подаря моята стара фланелка на Шушомир? – попитах със свито сърце. Тя все го наричаше „тоя риж дивак“.
- Може.
Прибрахме се, Марина седна да чисти зелен фасул, а аз, като не знаех какво да направя, за да й кажа колко много ми харесва тая рокличка, а сандалите още повече, грабнах метлата и започнах да мета пред нея. Тя отново се усмихна на пача, а аз и донесох не една чаша вода, цяла тенджера вода й донесох.
- Пий, Марино – измънках.
- Ела, ще те уча да готвиш зелен фасул – горката, тя не можеше да готви дори колкото коте. Запръжката загоря, не беше обелила картофите както трябва, не наряза месото на парчета, понеже беше замръзнало и както си беше с леда по него, го хвърли в тенджерата.
Не можах да я науча да готви, милата Марина. Истинската ми майка ме взе в София. Не знам кога ще се върна пак у дома.
…. –Лельо Марино! Лельо Марино – червенокосо хлапе тичаше като гръм от ясно небе и така бързо влетя в двора на жената, която орязваше сухите малини, че без малко не изтърва ножицата на земята.
- Какво, Шушомире? Да не е прилошало на майка ти?
- Не. Виж. Виж.
Ръката на момчето, тънка като кучешка опашка, литна във въздуха.
- Виж, на плика пише „АНА“.
- Какво?
- Писмо! Истинско е. Писмо е.
Ножицата падна като отрязана глава от ръката на жената, но тя не й обърна никакво внимание. Скъса плика така бързо, че и листът в него се скъса на две.
- Гледай, Шушомирчо.
Едрата жена в рокля на звезди и луни, в ръката на която ножицата преди малко изглеждаше като карфица, и червенокосото хлапе съединиха двете парчета на листа и се взряха в него. Едновременно се наведоха, като че някой беше застрелял с един куршум и двамата.
На листа беше написано следното:
М ММ Ш А МКШ ША АШ ШШШ
С обикновен черен молив беше нарисувана една картинка – жена в грамадна рокля на луни и звезди, яка и много едра жена с крака тънки като безопасни игли, ръце по-тънки и от безопасните игли, и грамадни обувки, в които можеше да се побере цялата вселена.
Едната тънка ръка стискаше в юмрука си, голям колкото футболна топка, ръката на едно хлапе. То беше малко, в рокличка на мизерен, дребен триъгълник. На главата на детето бяха нарисувани няколко щръкнали бодили, сандалите му бяха две чертички и там, където трябваше да има токче, нямаше. Другата ръка на детето беше една дълга черта с пет пръста в края й. Очите на жената и на детето бяха черни точки. Моливът беше натискал и при детското, и при женското лице, затова хартията беше прокъсана.
Носът и устата и на двете лица бяха къси, черни тирета. Под картината имаше написано М А ММ А – една такава грамадна дума, излегнала се като самолет върху целия лист. Буквите бяха толкова разкривени и слаботелесни, че едва се държаха на местата си. Моливът много се беше измъчил от натискане върху тях, защото хартията беше здраво разкъсана.
- Мама – прочете грамадната жена.- Писала ми е тя. На мене!
Както беше грамадна и изглеждаше още по-грамадна в кафявата си рокля - човек би рекъл, че не носи плат от тукашната земя на гърба си – жената притисна двете парчета от скъсания лист към роклята си на звезди. Започна да диша така трудно, като че носеше на гръб раздрънкания автобус от Перник до Радомир и съвсем скоро щеше да се задуши от липса на въздух. Но жената не се задуши, целуна огромните разкривени букви, целуна картинката на момиченцето в триъгълната рокличка, целуна бодлите по кръглата глава.
В тоя есенен край, където земята беше от камък, хората въобще не плачат. Ако плачеш в тоя каменен край, значи ти е умрял конят, обрали са ти къщата и нищо не можеш да им направиш, счупили са ти ребрата, докато са те крали, и ти се радваш, че като са те пребили, не си умрял. Но умираш от мъка, че не можеш да ги смажеш от бой. Тогава можеш да хвърлиш някоя сълза срещу гадната вселена. В гърлото на вселената да я забиеш тая сълза, но сега тая голяма жена, в която кръвта също беше от камък, усети, че има нещо влажно като речен пясък в очите.
Не се опита да го изсуши с юмрук и момчето, червенокосо като слънцето през юли, се уплаши.
- Разболяваш ли се, лельо Марино? – изфъфли панически то.
- Не се разболявам - отсече жената. – Радвам се на писмото на Анчето.
- Защо плачеш тогава? Да не пише, че Анчето е умряло?
- Не пише.
Жената се засрами и големите й ръце, в които вселената приличаше на карфица, блъснаха очите и ги изсушиха, от влагата не остана и грам, като че голямата беше изсипала по чувал прах във всяко око.
- А за мене нещо пише ли, лельо Марино? – попита момчето и наведе рижата си глава към земята.
- Дигни главата нагоре, момче – каза жената. - Много нагоре я дигни. Анчето е написало за тебе най-много. Виж! – кафявият й пръст, силен като Боже мой на иконата в църквата „Свети Никола“, посочи двете скъсани парчета на листа. – Нали можеш да броиш, Шушомире? Виж колко пъти ти е написала буквата „Ш“.
Рижата глава щръкна, момчето облиза показалеца си и започна да брои: - едно, две, три, четири... пет.. шест, седем.
- Виждаш ли, седем пъти ти е написала твоята буква.
- Да не е някоя чужда буква? – в гласа на момчето имаше катерица, която гризеше с остри зъби нещо много твърдо. В тоя край от камък хората знаеха, че най-твърдото нещо е страхът.
- Не се излагай – сгълча го остро жената и рижата глава отново се вдигна високо към септември, който се беше настанил на небето, на земята, по улиците и в онова най-твърдо нещо на земята, страхът. – Това е твоята буква, Шушомире.
- Какво значи това… - тук гласът на хлапето свърши и вселената също свърши. Останаха само две очи, които моливът много трудно рисува на хартията. Натиска, натиска и я прокъсва.
- Ами значи – жената се запъна, защото думите не са лош човек, че да го вържеш с въже от килера и да го сплашиш, че ще ми счупиш левия лакът, после десния, ако краде. Думите с нищо не можеш да ги вържеш, нито пък можеш да ги уплашиш. Те са като вселената - уж почват тук, а са оттатък баира, още преди да си преглътнал. – Ами.. - каза жената.
- Какво ами? - преглътна мъчително хлапето.
- Ами тя ти пише – „Шушомире, ти си ми приятел”. Седем пъти пише „Шушомире, ти си ми приятел”.
Жената се задави, защото никога по-рано не бе изричала такава дебела лъжа. По тоя каменен край хората бият, пият, крадат, но лъжите им са съшити с такива бели конци, че трябва да си ненормален да не ги забележиш. Жената се страхуваше, че момчето ще види белите въжета на лъжата й и рижата му глава ще клюмне, като че някой току що го е набил.
- Не е вярно, Анче! – извика момчето. – Анче, аз не съм ти приятел. Аз съм най-добрият ти приятел! Да знаеш!