Морето и човечарникът

Баба не беше виждала никога море. 

- Опиши ми го, какво е то? - питаше.

Как да опишеш море?

- Голямо. Синьо. Като езеро, но от край до край все езеро.

- С вълни и русалки - допълваше брат ми.

- Хайде, стига глупости - прекъсвах го, нали вече бях голяма. - Няма никакви русалки. Само чайки и гларуси.

- Но аз видях русалка - упорстваше хлапето.

- Може пък и да е видял, не го прекъсвай така - баба беше роден дипломат.

- Защо не си ходила на море? Татко ли не те пусна? - за брат ми татко беше в основата на позволеното и забраненото.

- Не, не татко ти. Нямах път натам…

- Ще дойдеш с нас това лято и ще го видиш - прегърнах я.

- На море се ходи, докато си млад. Морето обича младите - каза баба.

- Ти пък откъде знаеш? Нали не си ходила? - откриването на причинно-следствени несъответствия беше силната страна на брат ми.

- Не съм. Но знам - баба се загледа през прозореца, сигурен знак, че иска да сменим темата.

Но беше някак отнесена през целия ден.

И на другия също.

Тя така и не дойде с нас на морската почивка. Май че забравихме и да я поканим, но все тая, и да не бяхме забравили, пак нямаше да дойде. Такава си е моята баба. Не иска да бъде никому в тежест. Като се върнахме от морето – загорели, изрусели и миришещи на водорасли, отидохме да я видим на село. Копаеше нещо в градината и се ядосваше на буболечките, които бяха нападнали доматите.

- Носим ти мидички, да усетиш дъха на морето – казах.

Баба долепи лице до тях и вдъхна дълбоко. Очите й светнаха.

- Видя ли русалката? – обърна се към брат ми.

Той се изчерви, нали беше вече пораснал.

- Ти пък! Каква русалка, бе, бабче?

- Твоята русалка. Всички се раждаме магически същества, животът ни прави обикновени човеци. Но за теб е рано да забравиш магическата си същност. Използвай пролуките между видимото и невидимото, докато не си станал голям и непохватен. Пролуките са твърде тесни за порасналите хора.

Така каза баба. Бях забравила в стаята си две книги на Карлос Кастанеда, очевидно ги беше прочела.

Брат ми не беше чувал за дон Хуан, но се замисли. Думите й го впечатлиха. Вечерта, когато останахме само двамата, ми призна, че всъщност бил зърнал русалката, но да не казвам на приятелите му все още. Видял я в края на Царево, сред лозовите насаждения.

Не казах на приятелите му, но казах на баба.

- Къде е това Царево? - попита тя.

- На юг. Царево започва там, където свършва Мичурин – опитах се да бъда интересна. - Старият Мичурин, бабо.

- О, Мичурин - не беше ходила на море, но се ориентираше в географията. - Имах приятелка от този край. Преди да ми дойде на гости, не знаеше, че има селища без море. Казваше, че всички улици в Мичурин водели до морето. Сигурно е прекрасно да живееш до морето, защото виждаш главно живи същества, които летят и плуват. Полетът и вълните са свобода.

Баба никога не беше летяла със самолет и се зачудих как ги разбира тези неща.

- Ти можеш ли да плуваш, бабо? – погледнах я присмехулно.

- Мога, но нямам практика – отговорът й ме разсмя. – Дядо ти ми показа как да движа ръцете и краката, за да се задържам над водата. За да се научиш да плуваш на сухо, са необходими страшно много упражнения. И аз се упражнявах, подготвих се за срещата с морето. Но така и не стигнахме до него. Трябваше да избираме: къща или море.

- И избрахте къщата? – брат ми огледа чардака, розовите храсти в градината, отрупаните с плод ябълкови дървета в двора. На лицето му се изписа колебание. - Аз бих избрал морето.

- И аз това бих избрала сега – баба изглеждаше тъжна. – Ако бях избрала морето, и къщата ни щеше да е друга.

- Как друга? – изненадах се.

- Друга. Къща на русалки и магически създания, не просто човечарник.

- Ха-ха-ха, човечарник, това ще го разкажа на приятелите – брат ми се заливаше от смях. – Човечарник звучи като кокошкарник.

- Говориш странно, бабо – малко се притесних. – Не трябваше да намесваме морето.

- Не трябваше. Бях си добре, преди да ми припомниш.

- Да ти припомня какво? – взех да се изнервям малко.

Баба замълча и се зае да плеви градината. Сигурен знак, че иска да сменим темата.

- Карлос Кастанеда е живял в Мексико, нали? - попита вечерта, когато седнахме да хапнем на чардака.

- Да. Защо? – изненадах се.

- Личи, че е имало море около него.

Беше задушила пъстърва, купила я от рибар от съседното село. На морето ядохме всеки ден риба, но като бабината няма никъде. Канех се да я питам кой я е научил така хубаво да я приготвя, но тя ме изпревари:

- Рецептата е от дядо ви… Той веднъж отиде сам на море. Там му показали как се прави рибена чорба.

- Сам? Защо сам? – за малко да се задавя.

- Мечтаеше да се качи на кораб, но го предупредили, че жена на борда носи нещастие. Не исках да му донеса лошия късмет. А и бях бременна с баща ви.

- Това са глупави суеверия, как можа да се вържеш? – ядосах се.

Дядо изкарал пет дни на морето. Като се върнал, пет дни мълчал. На шестия я прегърнал и казал: „Не трябваше да жертваме морето заради една къща.” Повече не говорили за това. Повече никой от тях не отворил дума за морето. Сякаш не съществувало. Така им било по-леко. Когато се родил татко, съседите все подпитвали няма ли да водят детето на море. Правели се, че не ги чуват.

- Порасна и без море татко ти. После си го навакса – усмихна се баба.

… … …

Иска ми се да бяхме завели насила баба до морето. Но не стана така. Заинати се, че морето било само за младите и влюбените. За децата и русалките. Закотви се в къщата на село, до София даже не искаше да идва. И ние с брат ми все по-рядко ходехме при нея. Гаджетата ни вълнуваха повече, такава ни беше възрастта. Купихме й мобилен телефон и по време на морските ваканции често й звънях от плажа.

„Чуваш ли вълните?”, питах.

„Чувам ги, момичето ми. Ако не ти излиза скъпо, не затваряй още.”

Това беше единственото й желание. И последното. Отплува в отвъдното по време на едно от септемврийските ми морета. Тогава сутрин и вечер й „пусках” песента на вълните. Мисля, че аз я убих всъщност. Сърцето й не издържа на вълнението.
Така си отиде моята баба, която беше родена за русалка, но живя заклещена в човечарник.

-----------
*Разказът е носител на трета награда в националния литературен конкурс „С море в сърцето”